“Петя на моята Петя” – Просто го гледайте!!!

 

Здравейте! Как сте?

От вчера насам се чудя какво точно да напиша в този пост. Защото имам много какво да кажа за “Петя на моята Петя” – новият български филм чиято премиера беше на 21-ви януари.

Гледах го вчера.

Плаках по време на целия филм. Накрая вече нямах сълзи и просто се усмихвах, вътрешно, защото ми хареса. Не просто хареса – обикнах го! Влюбвам се е красив, звучен глагол, който ще употребя тук. О, влюбчива съм, но тук си е напълно заслужено.

Невероятен. Актьорска игра, музика, сценарий, послание. Всичко.

Предполагам че, дори и да не ви е попадала стихотворение на бургаската поетеса Петя Дубарова, поне сте чували за нея. Този филм е в нейна памет, но определено не е биографичен. Историята разказва за борбата на едно младо момиче срещу системата и още куп други…

“Петя на моята Петя” за мен е най-хубавият български филм, който съм гледала. Не съм най-добрият критерий в това отношение. Но ви каня, горещо, вземете приятел, брат или сестра и дайте шанс на  “Петя на моята Петя”. Може и да се намерите!

 

 

НА ПЕТНАДЕСЕТГОДИШНИТЕ

 

Аз съм гъвкава, млада, петнайсетгодишна,

аз съм толкова млада за пръв път до днес,

несравнима съм с цвят на напъпила вишна.

Нямам плахост и кротост, и сладък финес.

 

 

Нося тъмния чар на червена лъвица,

цяла в пищния хаос на джунгли и дни,

а съм всъщност и морска, и в мойте зеници

властно вдига морето зелени стени.

 

 

Нося синята кръв на жена индианка,

с бясна сила в мен ври Оцеолова власт.

Вижте, вижте сърцето на моята сянка -

многосърца, стоцветна, различна съм аз,

 

 

а съм само една - и за пръв път съм млада,

като грабната в миг от дървото сълза,

като пламък, изригнал от девствена клада,

 

като лумнала бързо нагоре лоза.

 

 

Ще раста, ще натрупам във себе си дните

и живота във трудния негов синтез,

ала своята сила петнайсетгодишна

ще запазя такава, каквато е днес.

 

Петя Дубарова

 

“Чик или Защо взехме ладата” от Волфганг Херндорф // Ревю - за младостта и куража

 

Здравейте! Как сте?

Аз съм след изпит и почивам психически, подготвяйки се за последния от тази сесия – в петък.. Искам да ви разкажа за последната книга, която всъщност дочетох снощи и много ми хареса.

“Чик или Защо взехме ладата” ме пренася в лятото. Такова с жарко слънце, с дъх на любов и щипка приключения. Не веднъж съм казвала колко много обичам книгите на издателство ЕМАС и определено това е поредното попадение в колекцията им от прекрасни европейски романи.

Главният ни герой Майк предприема лудо пътуване, заедно с новото момче от класа му – Андрей, който никой не харесва. Срещат се с най-различни персонажи – ветерани от войната, странни възрастни; намират приятели, плуват в езера, преживяват гонка с полицейска кола и даже една катастрофа.

Защото грешки се правят, докато си млад. И после оставят историите и спомените. Мисля, че това е най-важното послание на романа, който определено си заслужава максумалната оценка, защото се чете леко, увлекателен е и много харесвам мисленето на Майк. Който обича да рисува и не обича да рискува. Но, понякога се случва да го направи и тогава качва в старата “взета назаем” лада и пътува към Влахия.

Дали двамата приятели успяват да стигнат до крайната си цел ще разберете, като прочетете книгата от Волфганг Херндорф.

Понякога единственото, което има смисъл са звездите в небето!

До скоро, приятели!

Мечтайте смело и… благодаря, че четете! ♥

“… не се върнах”

 

Здравей любов,

Няма да прочетеш това писмо. Но аз все пак ще купя марка, ще запечатам плика и ще го изпратя.

Мина много време.

Помниш ли нашите изгреви? След безсънни нощи, заспивахме под светлината на първите утринни лъчи, влизащи през прозореца. Онзи прозорец, който ти чистеше, усърдно, когато не се харесваше. Въпреки, че аз пишех поеми за красотата ти.

Когато аз усещах същото, излизах из града. И се връщах след дни. Обикалях из парковете, съзерцавах църквите и плачех, сам.

Но помниш ли залезите? Когато хапвахме по парче пица и после танцувахме на плочите от грамофона на дядо ти. Изследователят. Който заминал да търси нови земи и после не се върнал. Сега разбирам твоя страх, когато изчезвах.

Помня шепота в ухото ми. Остани. Остани. Остани…

Бяха хубави времена. Имаше повече дървета и ние бяхме по-млади. И двамата жадни за знания. Но и ужасно жадни за света! И тази жажда беше по-силна от нас. Любовта ни се бореше, но никой не я подкрепяше и тя бавно догаряше.

Беше ден. Облачен, някъде по обяд. Когато го направих.

Събрах си багажа и си тръгнах.

Оставих теб и твоето отражение в прозореца, единственото здраво стъкло в таванската стая. Прескочих парченцата, натрошено, опръскано с кръв и … не се върнах.

Дали сме си простили, дали сме се намерили?

Нямам отговор, до днес. Но, ако има Бог или Съдба, това писмо ще намери пътя до теб.

 

Подпис

(Не се разчита)

Авторски текст!!!

Saturday

 

Hey! What’s up?

Happy Sunday, everyone! I just finished some university work and did some art.

But yesterday was a blast!

I met my two very good friends Azsumpetnoto and Azsumvsredata! Obviously we ate. No joking here! I brought them to Kimbap – the cutest and the best Korean restaurant in Varna.

So we had some brunch-dinner thing and some small-big talks, about life, love and lollutoevnimavai! Of course we made some steps, because it’s healthy and we finished eating some gorgeous, chocolate cakes. The WC was so fancy I felt lost there, but there was a piano, so was funny!

The night ended with… night walk, tea and more cakes! Well, la vie est belle!

Bye!

"Лимонено момиче" // Авторско

 

Срещнах я в Неапол през октомври. Опитвах да си избера сладолед, но имаше толкова възможности. Страчитела, Пистачо, Валинилия…

- Лимон – това беше първата и дума към мен и аз подскочих, защото се стреснах от близостта и до лицето ми.

- Извинете… - учех италиански в гимназията, но ми дойде отвътре да говоря на английски. – Сигурна ли сте?

Тя ме погледна, повдигнала гъстите си тъмни вежди, които сякаш казваха: Та аз съм италианка, смееш да се съмняваш в съветите ми?

- Ъм… - откъснах се от шоколадовите и очи и се обърнах към момчето зад витрината, вероятно с няколко години по-голям от мен. – Два лимонови, ако обичате! – наблюдавах го, как загребва голяма жълта топка сладолед и я слага във фунийката. И след това повтаря действието.

Зад мен имаше нетърпелива върволица от туристи, а от момичето нямаше и следа.

Засякох я, следващия следобед пред Санта Киара – величествена катедрала, която не успях да оценя тогава. Когато се върнах след години успях да видя красотата и. Да усетя спокойствието, когато вляза вътре. Но през онази есен Федерика беше превзела цялото ми внимание.

- Ти изчезна! – казах и, макар че вътрешно исках да я прегърна и да и кажа: Ти си тук!

- Видя ли вече морето? – попита ме тя оглеждайки петната от сладоледа по ризата ми.

- Всъщност не съм – отвърнах. – Но Националният музей е невероятен…

- Дошъл си в Неапол и не си видял морето? – прекъсна ме тя. – Ела – тя хвана ръката ми и може би това беше точния момент, когато се влюбих в нея. Пръстите и бяха хладни, въпреки че температурата беше над петнадесет градуса.

Разказах и за себе си. За малкото си бягство до Неапол преди да започна университета. Последната ми година като бакалавър. Щях да изляза с диплома по счетоводство. Която никога нямаше да използвам.

Федерика ми каза че учи история на изкуството и, че обича природата. Отведе ме на пристанището, където наблюдавахме залеза и огромните кораби, които се готвеха да отплават нанякъде.

Обсъдихме родната и страна. Аз бях посетил Милано и Вечният град.

- Рим е величествен – пропит е с история и изкуство – опитвах се да блесна със знания. Обичах да посещавам музеи и да чета за хората през вековете.

- Какво ще кажеш за Помпей? – попита ме тя, освобождавайки се от мимолетната ми прегръдка.

- Ами, истината е, че полетът ми е утре вечерта и-

- Тогава утре ще посетим Помпей и Везувий! – почти изкрещя в лицето ми и аз се разсмях с глас. Разбира се, че щях да се съглася да отида навсякъде с нея. – Имаш хубав смях, Тео – и не тя трябваше да каже това. А аз. И тогава я погледнах и просто наведох лице към нейното.

Целувката вероятно е траела само няколко секунди. Но тогава ми се беше сторила цяла вечност. Най-красивата вечност, в която съм попадал. После имах още много целувки, много по-дълбоки и с любов. Но тази, с нея си остана специална.

Федерика започна да говори бързо на италиански и аз не можех да и разбера нищо. После забърза по улицата към центъра. Отказах се да я догонвам и продължих с равномерни крачки след нея. Когато стигнах наблизо до хостела ми я попитах дали остава за утре.

- Площад Гарибалди, осем сутринта, не закъснявай – тя изстреля това на един дъх и зави в съседната уличка.

На сутринта я чаках нетърпеливо на уреченото място. Федерика пристигна облечена с лятна рокля на червено-бели цветя и с фотоапарат на врата.

- Добро утро! –  поздравих я на италиански, а тя ми отвърна на английски.

Купихме си билети за метрото и пътувахме около час до Помпей. После се качихме на едно от онези туристически автобусчета, която ни вкара в Националния парк. Част от мен очакваше да види оранжева лава в кратера, но всъщност имаше кафяви вулканични скали и беше доста облачно.

Федерика снимаше камъните, обгорените дървета и джунглата около нас. Аз търках ръце и се надявах по-бързо да слезем до Помпей. Не обичах откритите пространства

- Можеш ли да си представиш, изведнъж този вулкан се е събудил и всички други са заспали! – тя оглеждаше вкаменените хора, изложени като музейни експонати.

           После разгледахме останките от този Величествен град. Колони, кули, цели жилища, където преди почти две хиляди години са живеели…

- Усмивка! – тя насочи обектива към мен и видях светкавицата да светва.

- Махни я! – казах и но тя поклати глава и ми обърна гръб. – Изтрий снимката не обичам снимки.

- Това е просто снимка – отвърна без да се обръща.

- Махни я! – креснах и я блъснах в стената!

Изтръгнах фотоапарата от ръцете и. С треперещи пръсти натисках някакви копчета. Главата ме болеше. Не трябваше да ме снима. Не трябваше. Не трябваше…

- Господин Шефилд, ще ви помоля да напуснете! В коридора има кафе машина… Сестра, трябва ми сестра!

Гидиън Шефилд беше посещавал доста гадни места. Съдебни зали, затвори, дори и една морга. Обаче Психиатрична клиника Карнели му вдъхна някакво спокойствие, което определено не изпитваше. Все пак изчака машината, която му направи почти истинско италианско капучино и излезе на чист въздух. Небето синееше, изпъстрено с малки, бели облачета.

Гидиън погледна пейките разположени на еднакво разстояние една от друга и реши да изчака прав. След осем минути и четиридесет и седем секунди директорът на заведението излезе и застана до психолога. Двамата мъже бяха с гръб към главния вход и по-ниският запали цигара.

- Желаете ли? – попита мъжът облечен с лекарски екип под който се виждаше бяла риза.

- Благодаря, спрях ги в университета – отврърна Гидиън и погледна мъжа до себе си директно в очите. Изглеждаше изморен, въпреки че имаше още час до обяда. По лицето му личаха бръчки, а косата му беше взела да уедрява

- Ценим научния Ви интерес и Ви благодаря за отделеното време, да дойдете чак до тук…

- Извинете, но ще говоря директно – доктор Левини кимна и Гидиън прекара пръсти през къдравата си коса. – Интересът ми е чисто човешки. Когато записах психология в Оксфорд го направих с цел. И тази цел е да помогна на възможно повече хора.

- Разбирам – директорът загаси фаса и го изхвърли в близкото кошче за боклук. – И мислите, че ще успеете да докажете нещо – от гърлото му се изтръгна смях. - Не сте първият, господин Шефил! Вижте, уважавам труда Ви, но Теодор Родзин си оставя главен заподозрян за убийството на Федерика Келини.

- Признанието му е фиктивно – отвърна Гидиън и макар че тук си вкарва автогол. Отлично знаеше какви ще са следващите думи на доктора.

- Да, трупът беше намерен след седмици. А фотоапаратът не е намерен и до днес. И все пак господин Розлин има фобия от снимки. Потвърдено заболяване. И е тук. Повярвайте ми, много по-добре за него е да бъде тук. – докторът погледна по-младия мъж в очите, след което му пожела приятен ден.

- Знаете ли – Гидиън изчака директорът да се извърне отново към него. – Все още вярвам в хората. Именно заради това поех този случай, ако се чудите – след, което пое алеята към паркинга.

Колата му беше син Фиат 500, който запали от втория опит и психиатърът, който беше завършил с отличие най- престижния университет в Европа напусна Психиатрична клиника Карнели.

Отклони се по второкласен път из Пулия и спря а в една отбивка, сред красива широколистна гора.

Гидиън свали очилата си и разтърка очите си. После бръкна между двете седалки и извади картонена кутия. В нея имаше ролков фотоапарат. Инициалите - почти изтрити, но пръстите му безпогрешно преминаха през очертанията на буквите.

Ф. К.

Мануела Келини му предаде апарата и му разказа историята си. Единствената разлика беше, че тя -  по-малката с осем години сестра беше жива. Гидиън се опита да и преведе пари, но тя отказа. Разбира се, помоли го за анонимност. Нещо, което не можеше да и гарантира, ако оневинеше Теодор Родзин.

Защото той не беше убиец.

Имаше мания от свои портрети, защото родителите му го малтретираха чрез снимки от седемгодишен. Но съдбата му беше по-лека от тази на двете сестри, които бяха пребивани всекидневно от чичо им, който беше човек на човек на някой на ниво в Неаполитанската мафия.

- Федерика каза, че Тео е шансът ни – Гидиън си припомни разговора с жената, която страдаше от ОКР и броеше невидимите точки по полата си. – Искаше да го помоли да ни вземе в неговата родина.

- И той я е блъснал в стената? – беше попитал с пресъхнало гърло.

- Погледнете лентата, господине – отвърнала му беше тя и той пое кутията от ръцете и и бавно излезе от задушната стаичка и напусна Неапол.

- По дяволите! – Гидиън натисна клаксона. И тишината бива нарушена от настойчивите писъци на колата.

Разгледа снимките по пожълтялата лента. На тях се виждаше Теодор, с двадесет и пет години по-млад - красив младеж, по чието лице се четеше болка, разбиране и после изненада, когато най-сетне бе погледнал в обектива.

Само, ако може да си спомни. Мануела щеше да разкаже историята на Федерика…

Теодор вероятно бе поискал да помогне, защото бе харесал Федерика. Но тя се е уплашила.

- Каза ми, че ще се самоубие – Гидиън се  беше разплакал при тези думи на Мануела – Тя искаше да се махнем от този ад. Единствено това.

Федерика и Тео заслужаваха своята любов. Просто не им е било писано.

И Гидиън Шефилд беше взел решението, че ще докара тази история до щастлива развръзка. До колкото обстоятелствата го позволяваха.

Каквото и да му костваше.

Защото наистина вярваше в хората. И в доброто във всеки един.

"Миша" – Надя Брайт // Ревю {За силната жена на 21-ви век}

 

Здравейте! Как сте?

Аз съм добре и днес искам да ви разкажа за една българска книга, която ми хареса наистина много! По принцип подценявам българските заглавие, особено тези, които набират голяма популярност. Много високо уважавам творчеството на Никола Крумов, Георги Блажев, Силвия Ръженкова. Но често подхождам с доза скептицизъм. Което не е правилно, но го правя…

Обаче отидох на премиерата на “Миша”, написана от Надя Брайт в едно от любимите ми кафета с голямо нетърпение плюс, че бях в компанията на любимата ми П. И си изкарахме чудесно! Стояхме буквално пред Надя, успяхме да си поговорим с нея и тичахме да си вземем книгата! Самата Надя е страхотен разказвач, има чувство за хумор и усет към публиката и се радвам, че имах честа да се запозная с нея и с нейната героиня.

Миша е образ на интелигентната и успяла жена, която всяко момиче се стреми да бъде. Успява да подържа баланса в живота си, работи работа, в която е добра и, която харесва. Задоволява нуждите си и се справя по нейния си начин с нещата от живота. Сърцето и разбира се прави кръгчета, но лично аз бих казала, че връзката и с Алекс е тази, от която може да очаква бъдеще. #TeamАлекс!

Миша е още сърдечна, готина и умна. Знае кога да отстъпи и кога да действа с размах. Преследва целите си и наистина много я харесвам като образ.

В книгата са засегнати доста теми характерни за нашето общество и като цяло актуални в глобален мащаб. Надя говори за домашното насилие, за влиянието на политиката, за схемите, но най-вече за човешките отношения с цялата им палитра багри – за чистата радост, за страха, за омразата, за вдъхновението и т.н.

Корицата е нещото, което би ви привлякло и е абсолютно блестяща!

Имах проблем, в началото с липсата на празно място, в началото на новия абзац. Обаче свикнах. Защото просто историята беше толкова интересна, колкото и главата героиня, която взима с пълни шепи от всичко и въпреки това, успява да остане вярна на себе си и принципите си!

Надя, ако четеш това – Благодаря ти! И нямам търпение за следващата книга!

 

“Тя беше цинична, но в нея имаше неутолим глад за живот – обичаше радостта от хубавия живот, от хубавия секс, изкуството, танците, виното, водата и слънцето… В нито една област не беше изтънчен суховат ценител. Миша не поемаше живота на премерени хапки, а жадно го поглъщаше.Но все пак – с почитание и без да е просташки лакома.”

Оценка: 5/5!

А, ако ви се чете европейска литература – хвърлете око на ревюто на Ева!

До скоро!

Elite – сезон 3 // Моите впечтления и мисли

 

Здравейте! Как сте?

Аз съм предизпитно, но използвах последните дни, освен за учене, но и да си доизгледам последните епизоди на от четвърти сезон на Елит. Новата ера изглежда добре, но днес искам да обърна внимание на сезон 3, за който не съм говорила тук. А ми хареса ужасно много, беше на нивото на сезон 2, който беше бруталенкато изпълнение!

Епизодите в този сезон са кръстени на нашите любими герои, с които се смяхме, плакахме и обикнахме. Има ужасно много нерви и нещата е време да стигнат до своя финал. Който е абсолютно логичен! Продължавам да си харесвам Самуел и Надя. А кашата е пълна и ще привърши в едно грандиозно парти, където ще се тества силата на приятелството и любовта.

Надолу следват спойлери, защото искам да говоря направо.

Така че предупредени сте!

Оценка 5/5 за Elite Temporada 3!

Препоръчвам този сериал!

Добре, днес си изгледах половината финален епизод. И онази сцена, когато Гусман почти уби Поло. Добре че беше Саму. Честно казано, толкова исках Карла да не го разиграва, макар че той си го върна с Ребе. А щяха да са сладки. Кайетана обича Поло и са наистина издържана двойка, разбира се всеки с тайните си. Валерио и Лу, имаха силни моменти, и никога няма да забравя онова полусестра. Любимият ми Андер! Добре – това с рака и химиотерапията, не го очаквах и бях тотално втрещена от факта, че може да загине и факта, че с Омар се разделиха.... Надя беше лъча светлина за Гусман, но заминаването и беше логично. Преследвай мечтите си, момиче! А двете с Лу, определено направиха революция.

Разбира се, не мога да не кажа и няколко неща за самата Лукреция, която заедно с Поло, може би са героите на сезона. Много силни роли. След като изгуби всичко – Валерио, благословията на баща си, обичта на Гусман. И Марина. Беше логично, точно тя да отиде да се разправя с Поло. Ами неговото решение, да скочи от онзи прозорец? И факта, че Гусман успя да му прости, за сестра си.

Финалът е сладко-горчив. Сбогувахме се с Лу, Надя, Карла и Валерио. Е, някои от тях можете да ги видите в кратките епизодчета… , a сезон три е брилянтен. И в Las Encinas предстои нова ера и нови нeща, които ще се случат. До тук ще спра, а за четвърти сезон ще ви разкажа някой друг път!

Adios!

Щастливка – Авторско

 

Здравейте! Как сте? Аз съм добре и ви споделям нещо, което написах преди минути. Вдъхновение, какво да ви кажа.

Надявам се, да ви хареса! ♥

До скоро!

 

Наричаха я щастливка. И тя им вярваше. Тогава беше наивна. Дори, не се замисляше, че може да предизвиква Съдбата, всеки път, когато се разсмееше в неговите ръце.

Щастливка! Точно той да бъде до нея. Онова завинаги се отронваше от устата и. И после двамата потъваха в очите си. И за миг, Земята спираше да си поеме дъх. Преди да продължи своя път. Но от недрата и един по един изплуваха сенки.

Щастливка, нашепваха. И се смееха без глас.

Гласът им обгръщаше всичко със сива пелена. И дойде ден, когато те щурмуваха и победиха.

 

Тя изхвърли изгасналата цигара, изпушена едва до средата. Нямаше да даде това удоволствие на демоните. Раздвижи крайниците си и продължи по калната пътека.  От дясната и страна имаше тресавище. Сенките нежно я приканваха в тази посока. Но тя продължаваше са се придържа вляво, покрай старите, изоставени къщи.

Опита си да си спомни днешната дата, за да занимава с нещо демоните. Но, нещо цветно привлече вниманието и и тя се залепи за бодливата ограда, около поредния двор. Телта близна пръстите и и тя усети студа. Беше началото на януари.

Зад плета се виждаха изсъхнали треви и бурени, но напред в мъглата, грееше пламък.

 

Щастливка, усмихна и се той и и поднесе розата.

 

Беше червена. Една единствена. Самотна красота сред цялата пустош, наоколо. Тя си пое рязко въздух и прошепна нещо на сенките в главата си. После продължи напред...

 

Щастливка повтори няколко пъти Зимният вятър, докато не полетя на север към следващата изгубена душа, търсеща пътя към дома.

 

 Посвещава се на нечия усмивка.

        (текста!!)

Честит Рожден ден, Дамиано Дейвид!

Ciao!

 

Ski Jumping Season 2021/2022 – Bischofshofen // BG&EN review/обзор

 

[Hi - for English, please swipe down ↓]

 

Здравейте! Днес ще си говорим за финала на 70-тото издание на Четирите Шанци в Бишофсхофен, Австрия.

Обичам първите дни от новата година, защото освен влиянието на новогодишните цели, (които аз нямам хд) има и ски скокове почти всеки ден. Плюс, че този уикенд ще има и допълнително състезание на австрийска земя, заради отменените в Япония.

Та, Рийою Кобаяши е в серия, има спечелен Златен орел и има три победи. За да бъда честна, не исках да прави втори голям шлем. Макар, че може би е шанс веднъж в живота. Но все пак той завърши пети и в двата скока. Даниел Хубер, австрийското чудо, спечели, като зад него останаха Гранеруд и Карл Гайгер. Влади Зографски зае 12-тото място и съм много горда от неговото представяне. Интрига има все още за Големият Кристален глобус.

Доволна съм!

Happy New Year, dear ski jumping family!

           First Happy Birthday, Gregor! One day will write you and thank you, but now I just wish you happiness!

           SO, Four Hills! I am really glad that there was no competition in Innsbuck, cause we know what the wind can do. Also the dearest jury a little bit fucked up the second round in Ga-Pa. But good vibes only, cause is the anniversary edition – 70 years, baby!

Would be really great Ryoyo Kobayashi win with golden… four wins. But to be honest in my heart are team Austria, Slovenia and Norway. So I really crossed fingers for Marius Lindvik! After his 3^rd place before two season, well maybe next time will me his for this tournament.

           Daniel Huber – this Austrian star – finally made it! He won! Halvor a.ka. this Norwegian fairytale was second, yesterday and in 3^rd place for the Four Hills. Karli Geiger with podium in the last competition, but 4^th for this edition. Well Lindvik is second!

Well I am happy – Vladi Zografski was 12^th! Michi – back in top 10!
So, see you soon!

Bye! ♥

Разговарям си и ви споделям парче от история (that stellar emoji I love)

 

Здравейте! Как сте?

Аз съм добре, разбира се в любимия цветен хаос! Сайтът на уни не работи(после се оправи), в Инсбрук вчера нямаше състезание, слава богу! Днес ще има в Бишофсхофен и утре още едно. И мале нямам търпение! Искам в София, ама и Варна като че ли не ми се вижда толкова лоша тия дни, то си е направо лято – > 15 градуса е! И даже може да изляза да почета по-късно.

Но сега, това, заради което цъкнахте поста. Ето ви нещо, от душа, което е вдъхновено от факта, че тая нощ се събуждах три пъти и щях да умра от студ…

Приятно четене!

 

Тя се вглежда в светлинките на града през себе си и издишва въздуха, който е задържала прекалено дълго. Свива пръсти в юмруци, замръзнала е. Но определено и е по-топло, отколкото в леглото, вкъщи. Беше опитала да брои овце или звезди, които беше виждала в нощ като тази преди известно време. Тогава се смя от сърце и си мислеше, колко малко и трябва, за да е щастлива.

Чува поредното лаещо куче и набързо оглежда дърветата, около себе си. Определено да дойде тук, сама, през нощта не е от най-умните и идеи. И най-после призна пред себе си, че се страхува ужасно много. От сенките или нещата, криещи се в мрака и от тъмнината, навлязла в собственото и сърце. По дяволите, какво изобщо прави тук!

Просто трябва да слезе. Отпуска пръсти, за да се успокои и прави крачка по каменната пътечка, по която е дошла. Настъпва клечка, която изпуква и тя подскача. Връща се обратно до ръба на хълма и си поема дъх на пресекулки. Не може да се върне, сама. Трепери и премигва в опит да прогони пороя от сълзи, който се излива от очите и. Напипва телефона в джоба си и набира номера, който знае наизуст.

Той вдига на второто позвъняване, макар че е ужасно късно.

- Хей – ясно произнася името и, а тя успява единствено да подсмъркне през течащия си нос. Иска и се извини, че звъни по никое време, но думите в главата и не могат да оформят цяло изречение.

- Кръв – прошепва тя и не може да откъсне поглед от червеното по ръката си. Спукала е капиляр и носът и сякаш ще се пръсне.

- Къде си? – успява най-после да произведе няколко думи. -  Не мърдай, оттам!

Няколко часа по-късно

Огъст умее да разсъждава. Обаче в тази ситуация все още не е успял да открие решение. Момичето, в което се влюби още, когато я видя преди година и половина спи в леглото му. Дишането и е спокойно, доколкото това е възможно с памук в едната ноздра. Успя да го уплаши и най-вече го накара да се ядосва, че заспа след тренировката. Трябваше да усети, че нещо не е наред. Обаче, тя звучеше радостна. Щеше да пише в Централния корпус и да се прибере по някое време. И незнайно защо Огъст просто заспа. Може би, защото беше във втората седмица преди Втория Изпит и тренировките, бяха започнали да го изтощават и психически.

Той отново фокусира очи върху нея. Придърпва завивката до брадичката и и я целува по челото, много внимателно. Когато се събуди ще и каже, че я обича повече от всичко и ще я попита за демоните, заради които е избрала да дойде тук.

В родният му град вероятно вече е пладне. А тук, на Марс слънцето тепърва изгрява.  

 

"Злодей" – В. Е. Шуаб // За Героите и Злодеите (Без спойлери, защо си заслужава прочита)

 

Здравейте! Как сте?

Аз съм развълнувана, защото днес ще ви говоря за една книга, която знаех, че ще харесам, още преди да видя невероятната българска корица, може би още с името на автора! Защото Виктория Шуаб е явление в литературата! Обикнах я с трилогията и “Четирите цвята на магията”, уцели ме право в сърцето с “Невидимият живот на Ади Лару” и си изплаках очите, четейки “Тази свирепа песен” и “Нашият мрачен дует”. А сега ще ви дам няколко причини защо “Злодей”, моментално трябва да влезе в библиотеката ви.

♦ Защото има пълнокръвни герои, които няма как да обикнете! Ели, прекрасен, блестящ, който определено ще обикнете, от първото му появяване. По-сдържаният, но също гениален Виктор, който ще ви хареса, защото действа рационално и има красиво чувство за хумор. Сидни – невинна и все пак чиста. Мич – абсолютен маршмелоу и Серина, на която симпатизирам по някаква причина.

♦ Двоен сюжет – имаме преди и след. Попринцип, похват, който често дразни, но тук, приятели просто четете и четете и двете времеви линии са ви еднакво интересни. Защото преди 10 години двамата блестящи студенти по медицина правят няколко експеримента, които ги довеждат на границата със смъртта, за да получат суперсили. А след 10 години не е останало нищо от приятелството им и всеки крои свои планове… за отмъщение и разплата.

♦ Житейски поуки – Шуаб е толкова добър разказвач, именно, защото вмъква и ужасно много истини в своите романи. Тук темата за доброто и злото е разгледана под много интересен ъгъл. Защото всеки герой е частица злодей. Има оттенъци.

           Не искам да ви издавам повече, но много се надявам да ви заинтригувам! Аз прочетох книгата за три вечери и нямам търпение за още! А относно финала – ще ви хареса, сигурна съм!

Абсолютно брилянтна, Виктория! Адмирации! ♥
До скоро, amici!

2021 –> 2022

 

Здравейте!

Честита Нова година!

 

2021г.

Обичам обобщенията, когато нещо приключи. А тази година ми даде много! Освен, че беше годината на Италия, бих я описала като изграждаща. Учих се и писах. Това е.

Изпитах различни емоции – и добри, и лоши. Рискувах, понякога и съм горда. Друг път мълчах – отново съм горда. Обичах, силно, както само аз си мога. Да даваш обич е най-важното в този живот.

Разделих се с разни хора, други дойдоха в живота ми. Благодарна съм! За всеки един урок, идея и сълза.

По-смела съм, спрямо края на 2020г. 

Per aspera ad astra!  

2022г.

Не си написах писмо до себе си. Влязох с усмивка в новото приключение и смятам да остане на лицето и в душата ми.

Искам да си гоня целите, да пиша още повече, когато идеята си заслужава. Да рискувам малко повече, понеже живота си тече и по-добре да разказвам история, вместо да се чудя какво би станало.

И да бъда щастлива в кожата си.

Пожелавам си, също и на вас – здраве и пътешествия!

Благодаря на семейството, приятелите ми и на Вас, които четете моя блог!

До скоро! ♥