Chase Atlanic - Lost in Köln

Здравей!

Как да ти опиша чувството, когато се изправил прав в пълна до горе зала, някъде над двадесет хиляди сме и пред теб имаш само стръмни, голи стълби - може би като магия!

Първата ми арена беше в Краков. Тогава видях за малко приказната Прага и вълнувах се по същия начин.

Снощи чакахме на опашката за напитки, когато подгряващият изпълнител излезе на сцената, а после дори не стоях на собственото си място. Всъщност изобщо не стояхме двете с Руми, когато момчетата от Chase Atlantic превзеха най-голямата си арена в Германия.

По-рано през деня сборихме яйцата, хапнах ме домашен козунак и кекс, за да тръгнем от Варна, да минем през Дортмунд, където Борусия е победила Мюнхенгладбах с 3:2, сигурно сме им били на късмет!

В Кьолн ни посрещнаха наченки на дъжд, но и Кьонската Катедрала, която се извисява с цялото си великолепие в центъра на града. Хотелът ни беше на топ местоположение спрямо ЖП гарата и всички видове транспорт, на една спирка от мечтаното събитие, което реших, че ще осъществявам през декември, и планувам от февруари.

Разбира се, с компания е по-любимо!

След малко кроасани, пътували в раниците ни, желирани мечета и малко блясък хванахме метро и изживяхме тези повече от три часа и този концерт на връх Великден!

Имаше църква, хиляди светлинки, крещене почти до прегракване, лилави сърца и много усмивки!

После танцувахме на регетон, поп и немска музика, спахме някой друг час и отидохме чак до Хамбург, а докато пиша този пост, сме на път да кацнем в София. Където хващаме поредния влак и всяка поема към дома.
С много снимки в телефона, един плакат, готов да краси любимата ми стена и спомени за цял живот!
Така че YOLO* и до скоро!
П.п. Руми, благодаря ти, най-прекрасното ми концертно другарче си!
*You Only Live Once - Веднъж се живее!

От Сигет до Сигет

          На унгарският остров всичко беше излязло като от приказките! Цветове, звуци – магия! След като бях преживяла най-любимия ми ден в годината, който си представях с месеци, не се поколебах да се хвърля надълбоко! И ми хареса страшно много! 

Но преди да е настъпил момента, да се потопя отново в дебрите на Сигет, трябваше да:

Отлетя Сицилия, където май за последно си починах истински!          Прекрасната Виена, през септември в един петък след работа за дълъг уикенд с приятелка, където да танцувахме на регетон, да пихме бири и да гонихме фликс бус!

После с маминка ми кацнахме в Париж! Сбъдвам мечти, а октомври е именно за това! Беше невероятно! 

В най-малко любимият ми месец от годината си счупих ръката на две места, по супер нелеп начин и още се възстановявам! 

Затова пък открих декември в Скопие, умирайки от жажда, но пееща любимите ми песни на любимите ми словенци! Добре че имах най-яката компания, която да ми помага за всичко, защото с гипсирана ръка е трудно!

Една операция и една Коледа по-късно с тати отидохме в Колмар – още едно приказно кътче и после до Лион. 

Новата година посрещнахме в любим град с любими хора, с абсолютно унищожен план. 

Януари видях любимите ми пънкари, за последно заедно като група и честна дума, беше красиво! 

Февруари празнувах рожден ден в Амалфи и Неапол със семейството ми! А през март скочих до Вроцлав, за да видя още един любим човек!

През април отивам да слушам Chase Atlantic и се вълнувам страшно много!

До Сигет има още месеци, но знам посоката! И следвам пътя, колкото и да е трудно, понякога…

До скоро!

П.п. не забравям и слънчевото Търново и селото, където си бях цяла през есента! Ама нали е пролет!

"Цветът на мечтите" // Авторско

Въздухът ухае на череши. Слънцето грее жарко, а в градчето се носи летен бриз. Морето е на стотици километри. Пред една от къщите с цветни стени играят момиче и момче. Съдбата ще ги срещне отново след години. Единият ще е станал архитект, научил се е да проектира мечтите си, а другият е останал там и ги продава под формата на ръчно рисувани, пъстроцветни грънци. Където е горяло, може пак да пламне. Двамата ще говорят общо пет езика и ще се привличат на всеки от тях. По време на карнавала, когато нощите са най-къси, сред клоните на смокинята, те ще споделят всичко. Тревоги, страхове, копнежи…

Черешите ще са изгубили листата си, когато ще се появи и новия живот. Февруари, обикновено не е толкова жесток. Обаче тази година ще има бури. В един мрачен ден ще започне един нов живот.

Десетилетия по-късно сред хауса на Неапол тя ще си поплаче и после ще си купи билет за родното градче. Наследила е дарбата да рисува и да смята точно. 

Общността ще е там. Почти изгубена.

И Колория, кръстена на къщичките с остри покриви и на една обречена любов ще се върне към корените си.

Нищо чудно да отгледа череша.

К.

 

От просто нотни листи – на пода разпиляни

До хиляди сърца в залата събрани

През радости, тъга, любов и страх

през тежко дишане на мръсен прах

виелици и бури най-ужасни

и спомени от вчера, все тъй ясни

Акорд, китара, мощен бас

и после удар, следва глас

Светкавици и светлинките греят

И ето вече всички пеят...

вечен концерт...

 Здравейте!

Днес съм тъжна, заради трагедията, случила се в Кочани, в която загинаха 59 души, а над 150 бяха ранени.

Като човек, ходещ на концерти, емпат до дъното на съществото си, не знам дали имам достатъчно думи, но ми се говори!

Когато отиваш на концерт или някакво събитие, което очакваш от дни, месеци или години, не отиваш с мисълта, че може да бъде опасно. Абсолютно всички концерти и фестивали, на които съм присъствала в съзнателния ми живот и съм плащала адекватен вход, са имали усилени проверки на багажите и високо ниво на обезопасяване.

Била съм в зала с 20 000… и в така в 200 човека. Паниката може да бъде една и съща!

Точно в Македония бях на концерт на любимата ми група, с гипсирана ръка и трябваше с лакти да се боря за личното си пространство, не бях на барикадата.

Ами изпълнителите? Те също са част от загиналите. И те, като всички са се борили да спасят чужди животи… 

Идеята ми е, че трябва да има проверки! На оборудването, на терена, на багажа, на всичко! За да се избегнат такива трагедии.

Утре в България е обявен национален траур. А аз мога само да се помоля на Вселената да спаси тези по болниците!

"Момичето-кралица"

 

(CR)

В първата нощ на управлението си Аделайн Благородната уби сухия белобрад старец с брадва. 

Ако изобщо, някой, някога се сетеше за мъжа, който беше викал заедно с всичко останали при възкачването на трона на забравената кралица, едва ли пък щеше да си спомня пророческите му думи:

"В теб не тече синя кръв!"

Които всъщност са самата истина. Преди години, когато хората бяха почти забравили за убитото кралско семейство, защото от доста време насам си живееха прекрасно и без да бъдат управлявани от някого, едно момиче проследи едно момче на Големия пазар. А после му повярва и се превърна в кралица. 

Аделайн Благородната, която някога се казваше Елоиз избра мира. Своя. Затова управляваше справедливо, доверявайки се единствено на своя верен съветник, който за нея беше и приятел – Пир.

Една пролет, твърде рано задуха вятър от юг, а оттам се върна и един бивш дук. Той беше бродил надалеч из континента, за да се увери, че не е останал жив потомък на кралската династия. Завръщането му предизвика шепот и скришни разговори, тайни само за малцина. Един от тях се оказа и момичето, носещо корона.

Научих тази история от моята баба, която умееше да разказва приказки. Обичах да се представям как Пир е помогнал на Елоиз да избяга и да си върне предишния живот, макар че в любимия ми нощен разказ, кръвта винаги побеждаваше любовта.

Затова и, когато през онова знойно лято, се оказах насред един бивш кралски замък в Португалия не ми се стори странно да си спомня приказките, които баба ми разказваше, преди да заспя. Баба също така знаеше френски и може би мечтаеше да посети Франция. Само дето осъмнах доста по на югозапад и останах там.

– Тате, разкажи ми приказка! – четиригодишната ми дъщеря говори на смесен португалско-испански.

Изчаквам я да се настани в леглото, да завие Бъни – любимата и плюшена костенурка, да пие за трети път от чашата с вода, която пълних вече два пъти и да ми обърне пълно внимание. Четиригодишните имат много енергия за изхабяване, докато моите очи вече се затварят. Усмивката и ме разбужда и си поемам дълбоко дъх преди да започна да разказвам.

– Имало едно време едно момиче на име Елоиз…

Когато приключвам с приказката Деа е заспала, а аз съм променил края и, защото като разказвач имам правото да променя всяка история, която разказвам.

И в тази Аделайн управлява дълго и носи с гордост прякора си, а Пир е редом до нея чак до сетни старини.

25

На 25 заведох едни от най-близките ми приятелки в Барселона.

На 25 стъпих в рутината.

На 25 пътувах десет пъти в чужбина.

На 25 си счупих ръката на две места.

На 25 отидох на истински музикален фестивал.

На 25 бях на първия ред на концерт на любимата ми група.

На 25 имах здраво и горящо семейство.

На 25 имах най-страхотните приятели.

На 25 си пожелах теб и ти се сбъдна!

На 25 написах книгата си.

На 25 планувах толкова много и с такъв размах, че взех че си повярвах!

А на 26 ще продължа да го правя и да (се) обичам! ❤️