Равносметка

 

Здравейте! Как сте?

Време е да си поговорим за отминаващата година. Ако трябва да си отговоря на въпроса, определено съм изтощена. Емоционално най-вече. От очакванията и от реалността. 2020-та беше толкова различна! Никой от нас не беше преживявал световна пандемия. Всичко беше в книгите и филмите. Обаче се случи и все още се лекуваме. Надявам се до лятото на следващата година тази ситуация да бъде само спомен.

Имах ужасни моменти, когато съм ревала с часове и само музиката и приятелите са ме спасявали. Благодаря на Рали, че винаги е тук за мен. На Мила, Анджи, Или, Ева, Лия, Галя, Деси, Дени, Яна за всички съвети, които ми дадоха, за всяка утешителна дума, разсейване, шега, разходка и цялата обич, с която ме даряват! На любимите ми седем плюс 1-2, с които съм си себе си на 101%, за прегръдките и цялата вълна от щастие, която изпитвам, когато съм с тях! (Те си знаят, кои са!) На Лори и Вери, които ме изслушваха, в най-лошите ми моменти и бяха с мен в най-добрите! На семейството ми, че са с мен!

През тази година планувах и плановете се разваляха със страшна скорост. Добре, че съм мечтател и знам, че винаги има звезди, дори и небето да е пълно с облаци.

Сривах се, ставах, падах отново. Зарязах мечта, нещо за което се борех, разделих се с хора, срещнах нови. Учих, от учебниците, от ситуациите. 

Писах. Това е нещото, което ме прави истински щастлива и цяла. Не знам дали ще успея да си подобря рекорда от 2017, за брой публикации, при положение, че януари не съм написала и думичка. Сега, като се замисля, ако знаех, че светът ще се обърне с краката надолу, щях да съм много по-смела и да съм пътувала малко повече. Това е нещото, което ми липсва до кости.

Не съм човек, който ще влезе без новогодишни обещания, но този път не искам да ги наричам по този начин. Нека бъдат цели.

 

♦ БЪДИ ЩАСТЛИВА! Всичко друго е без значение!

♦ Работи за мечтите си! Този Лазурен бряг няма да дойде сам при теб.

♦ Разбий на тази сесия! И на следващата!

♦ Ти значиш! (Просто ти го напомням! ;)

♦ Емоцията ти е супер сила! Не го забравяй! Лети!

 

До скоро, приятели!
Благодаря, че ме четете!

Любими албуми за 2020г.

 

Здравейте! Днес ще си говорим за музика! Нещото, което освен прегръдките ме спаси и ми помогна да избутам тази година! Като човек изслушал максимум 10 албума през живота си, направо поставих рекорд! Освен, че се наслаждавах на песните без клип, успях да си задълбоча връзката с любимите ми изпълнители. Нека сега ви разкажа за Албумите на 2020 за мен!

Започваме с Calm на 5 Seconds of Summer, който излезе тъкмо в началото на пандемията в БГ. Бях на вълна Youngblood, предишния албум на любимите ми австралийци, за който ще ви разкажа повече някой друг път, но го обожавам!  В Calm всяка песен има различно звучене, но носят общата нотка на надеждата. Не съм на 100% сигурна дали, но по памет Easier беше първата песен, която чух. И я въртях доста пъти. Последва Teeth, която ми е абсолютно любима и си мисля, че определено би била лицето на албума. Толкова много емоция, вложена в нея. Но пък кулминацията определено би била Old Me, която пък ни казва, че промяната е необходима и все пак е важно да помним откъде сме тръгнали и всяко камъче, което сме носили, прескачали или заобикаляли по пътя.

Shout out to the old me

And everything he showed me

Glad you didn't listen when the world was trying to slow me

Lover of Mine е балада, която обичам, а Thin White Lies ни казва, че се случват различни неща, обаче трябва да гледаме напред. Лъжите са лъжи, ама и хората сме си хора. Red Desert пък ни пренася на друго ниво, някъде далеч, далеч.

Calm е прекрасен и единственото по-хубаво нещо от това да го слушаме на слушалки из града, е това да го чуем на живо. Стискайте палци!

Годината си вървеше странно, но когато барабанистът на 5SOS, Аштън Ървин пусна свой албум, бях пред нервна криза, мислейки си, че любимата ми група се разделя! Нищо подобно, просто Аш ни зарадва и си изля душата в Superbloom! Сингалът Sminny Skinny ни каза да спрем да мислим за чуждото мнение, за това как изглеждаме, защото за съжаление в 21-ви век, за доста хора това е приоритет, пред това какво имаш горе. Greyhound ми е може би любимата песен в албума, толкова различна, прочувствена, надъхваща. Като живота. Sunshine също ми харесва, някак си традиционна и много мелодична.

Друга група, която ме вдъхновява от години е Little Mix. Новината, че Джеси напуска не ме зарадва, но цялата подкрепа, с която я дариха беше прекрасно! Confetti е всичко! Буквално е толкова красив, носи празничен привкус и толкова много позитивизъм! Съответно и едноименното парче, което въртях постоянно, носи едно такова чувство на увереност и смелост. Някак си, ти казва ти значиш. Sweet Melody е за любовта, Holiday е за постигнатите успехи, а Happiness за пътя към щастието. My Love Won’t Let You Down е за хората , към които си отдаден и даваш всичко за тях! Въпреки, че понякога те нараняват. Преглъщаш, усмихваш се и продължаваш да ги обичаш.

2020 определено е странна година, но щом Шон Мендес пусна албум, успешно се трансформира в не-толкова-гадна-даже-поносима. Wonder, един от двата сингли, както е и името на албума ни показа, че чудеса има просто трябва да не спираме да ги търсим.

            Higher ми е любима, заради ритъма и текста!

New York in the summertime

Get close with a bottle of wine

Last year was a broken heart

Last year was a broken heart

Last year was a broken heart

Damn, flip it around, what a beautiful start

            Teach Me How To Love пък е абсолютно писана за всеки, чието сърце е било разбито и трябва отново да стъпи на земята, за да може отново да полети после. В Piece Of You се припознавам, защото знам, какво е да търсиш внимание от някого, който ти дава фалшиви надежди. Получаваш малко парченце и продължаваш да вярваш, че ще бъде твой. Monster, вторият сингъл в колаборация с Джъстин Бийбър допълва успешно този наистина огромен албум, който обичам с цялата си душа!

Успях почти да забравя Майли Сайръс с нейния Plastic Hearts, който обожавам от първата до последната нота. Освен невероятният и глас, енергията, която носи е толкова голяма.  Песента, на която е кръстена ми е любима, заедно с Prisoner (в компанията на Дуа Липа) и Midnight Sun.

Cherry Blossom на The Vamps и Folklore на Тейлър Суифт, също допълват класацията.

Откъм албуми мисля, че това са основните претенденти.

Не мога и да не спомена Trauma на I Prevail, който е излязъл през март 2019, но аз го открих този февруари. Тежък, но докосващ. И Vinyl #1 на Zivert, с който заобичах руския отново. 

А вие, кои албуми изслушахте по време на тази ситуация? Кои ви докоснаха сърцето?

Ще се радвам да ми кажете, в коментар или на лично съобщение!
До скоро!

Благодаря, че ме четете!

FLAMBOX // December_Winter_Christmas edition

Здравейте! Как сте?

Искам да ви разкажа за Flambox, която пристигна преди две седмици. Това е втората тяхна кутия, която си поръчвам и я обожавам. Единственето, което знаех беше, че ще бъде двойна кутия – т.е. с две книги.

Първото нещо бяха две прекрасни коледни картички, като едната беше листа с описанието на артикулите, който умишлено не прочетох.

Двете свещи – Коледа е… време да наваксам с четенето (О, да!) и Пухкави чорапи и горещ шоколад (обожавам аромата!) за настроение, заедно с красивата подложка за чаша – дървена и играчката с Дядо Коледа who is rocking – отново дървена, а аз обожавам дървени неща!

Story time – преди време спечелих трето място в един конкурс за писане и наградата ми беше снежно кълбо, което братчето ми строши на петата секунда след като му го дадох. Та Фламингото ми донесе ново – по-голямо!

Следват двата ми любими артикули – настолен календар с цитати и този ужасно сладък книгоразделител, който е толкова-Мен!

Да видя третата книга на Артемис Букс, на която бях хвърлила око, беше много приятнна изненада, а също и новата книга на Колийн Хувър, която също ми се четеше!

Благодаря на екипа на Четящото Фламинго, наистина са се постарали страшно много и ме направиха много щастлива! ♥

До скоро!

Коледно настроение // Operation Santa Claus is coming to town!

 

Здравейте! Как сте?

Днес съм малко по-щастлива спрямо вчера, което се дължи на:

♪ това, че се наспах

♪ гласовите от любим човек (Е.)

♪ денят прекаран с друг любим и емоциите, които ми донесе (Благодаря ти,  М.! )

♪ направените планове за следващите дни

♪ вечерта със семейството ми и филма, който гледахме и за който искам да ви разкажа, а именно Тайните служби на Дядо Коледа, както е на български

Гледах го, когато излезе на кино преди няколко години, след това съм го гледала още поне 5-6 пъти. Но си е друго да го гледаш точно на самия празник.

Историята се върти, около семейство Коледа – бащата, който е настоящият белобрад старец, който благодарение на редица технологии (дело на големият му син - Стив) и елфи разнася подаръците из целия свят. Малкият му син Артър, чете и отговаря на писмата. Когато, обаче се оказва, че едно дете не е получило подарък, Артър, прадядо Коледа и един отдаден на каузата елф се впускат със старата шейна и истински елени, да доставят колелото на момиченцето в Англия. Приключението е пълно, обикалят света и най-вече коледната магия е във всяка сцена.

Тази красива анимация ни дава храна за размисъл и ни казва няколко важни неща, като:

♥ това, че всеки е важен

♥ това, че е по-важно да даваш

♥ това, че трябва да влагаш цялото си сърце, когато правиш нещо

♥ и да вярваш безусловно

♥ в семейството може да има хаос, но винаги се държат заедно

♥ понякога парче тиксо или светещ пантоф могат да спасят ситуацията

♥ Дядо Коледа съществува и понякога просто ни трябва малко смелост да си го признаем!

До скоро!

Dear Santa

Скъпи Дядо Коледа, 

за тази Коледа не искам нищо, просто защото знам, че няма да успееш да пребориш вируса и той да се махне най-после. Хората сме си виновни, помихлихме си, че има нещо по-велико от природата. Както и да е.

Аз нещата, които искам си ги пожелавам в онези часове, като 06:06.

Годината е различна. Научих се да плача, без да ме е срам. Защото това е просто проява на сила. Емоциите са там и се случват, с причина. Плаках, наистина много. За дребни и за важни неща. Вероятно до началото на новата година ще плача още.

Какво още да ти кажа? Надявам се да си добре, да си починеш, след като отново си успял да зарадваш толкова много деца.

Мисията успешна! Коледа е!

До следващата година.

Вичи

П. П. Бъдете здрави и обичайте!🎄❤️

Весела Коледа! 

"Сняг, мечти и ски" - Част 3 ~Авторско~ – Blogmas ден 24

Мили читатели и приятели, искам да ви пожелая светли и весели празнични дни!

Подарявам ви края на тази история, като се надявам да ви хареса! За мен беше удоволствие!
До скоро!

Част 2

Марко

 

Поглеждам към рецепциониста, но той вдига слушалката на телефона и се завърта на една страна. Учтиво ме помоли да изчакам, но краката ми не могат да спрат на едно място. За това правя малки кръгчета из лобито.

Някакво момиче нахълтва през входа и се насочва към репепцията, но рязко се заковава пред мен.

- Лимонено яке – казва тя и ме оглежда и аз нямам избор и също се взирам в лицето и. Кестенява коса, топли кафяви очи, преценяващо изражение. Прилича малко на... – Ти си приятелят на Алекс. Марко, нали?

- Лиса? – тя кимва. – Ти си сестра му.

- Точно така, а къде всъщност е Алекс?

- Всъщност, аз дойдох да го потърся. Вчера не се разделихме много добре… - тя е готова да зададе въпрос, за това я изпреварвам. – Можем ли да поговорим някъде, насаме?

- Насам – тя ме повежда към асансьора. - Малко е разхвърляно – добавя, влизайки в стаята. – Алекс, не се е прибирал цяла вечер. По принцип това не е съвсем необичайно за него. Но той винаги ми се обажда. И щом не е с мен, нито с теб, тогава къде е брат ми? – Тя скръства ръце пред тялото си, впервайки поглед в мен.

- Лиса, не съм сигурен как точно да кажа това, но вчера… - поемам си дълбоко въздух. – Алекс ме целуна.

- Какво??? – Лиса отваря уста. – Целунал те е? Ама смисъл? Как така?

- Ами, виж и за мен беше изненадващо – впервам поглед в нея. – Ама ти не знаеше ли, че брат ти…?

- Не, оу! – възкликва. – Ние сме си доста близки, поне бяхме, обаче през последната година всеки си гледаше своите неща… Леле, не мога да повярвам, че Алекс не ми е казал нещо такова!

- Лиса, държах се ужасно – казвам. – Казах му… - поемам си дълбоко дъх, казах му да се махне.

- Как… - подема тя. – Добре, Марко разбирам, че е било неочаквано, но все пак може ли да ми дадеш малко повече подробности?

 

Около дванадесет часа по-рано

 

- Браво на теб, франсе! – смея се искрено и мятам снежна топка по Алекс.

Той застива за момент и очите му срещат моите. Усещам някаква внезапна промяна, сякаш тишината натежава, защото само тя остава след смеха ми. Понечвам да кажа нещо, но Алекс се протяга към мен. Действието е плавно и премерено, а аз се сковавам. Всички мисли изчезват от съзнанието ми, когато той ме целува.

Ужасно много ми харесва – това е първото нещо, което ми хрумва. Следващото е, че това е ужасно грешно!

Отдръпвам се рязко назад и гърбът ми се опира в мокрия сняг.

- Какво по дяволите правиш! – в планината не се крещи, но това излиза по-скоро като съскане с високи децибели.

- Аз… - Алекс протяга ръка към мен, но аз го блъсвам назад. – Марко, наистина съжалявам. Не трябваше да се случва по този на-

- Не трябваше да се случва, изобщо! – кресвам, възвърнал гласа си. – Това беше… - преглъщам, защото вътрешния ми глас ми казва, че греша. – Край – казвам. – Приключих. – Изправям се на крака го поглеждам в очите. – Аз съжалявам, че изобщо дойдох на онази писта. – завъртам ските към пистата и се засилвам към курорта.

Не успявам да карам повече през този ден. Вместо това отивам в сауната, която за мое щастие се оказва празна. Казвам си, че това просто се е случило. И трябва да го забравя. Обаче, не мога.

Сънувам носилка и линейка насред пистите. Които носят тяло.

На сутринта обикалям цялото градче и всички обекти, около пистите преди да хвана лифта нагоре. Карам бясно по склоновете, но не виждам Алекс никъде. Топчето в корема ми става още по-голямо. Откривам момчетата от отбора ми на опашката за лифта към любимата ни писта.

- Хей, момчета. Помните ли в кой хотел е отседнал Алекс? – старая се гласа ми да не трепне.

- Че за какво ти е Марко?

- Ти не прекара ли нощта там, хаха?

Стисвам зъби, знам че не се лоши, но ми писва от тези шеги. Изобщо не ми е забавно в този момент .

- Стига момчета – Доминик се обръща към мен. – Братовчед ми Жак, работи в един от хотелите, може би той ще успее да ти помогне – подава ми смачкана визитна картичка, която изважда от един от джобовете на якето си.

- Grazie! – Грабвам я и побягвам надолу към хотелите.

 

19-ти декември

- Жак е братовчед на твоя приятел?

- Да, но това не е важното сега.

- Прав си, та Алекс. Предлагам да започнем от детските писти. Ти може да хванеш някой лифт и да се спуснеш…

- Лиса - хващам я за рамото. - Аз вече се спуснах по пистите. Алекс го няма.

 

Лиса

Изстрелвам се от стаята. Не мога да се примиря с факта, че брат ми е изчезнал. Проклинам се, защото трябваше да му се обадя, когато майката на Уили ми се обади. Уили! Оставих хората без изобщо да им обясня каквото и да е. Успявам да набера номера на хлапето докато тичам към детските писти.

- Лиса? – той звучи превъзбудено.

- Уили, чуй ме. Съжалявам, че изчезнах така, но имам спешен случай-

- Лиса! Обажда се Робърт. Чакаме те до Волния Хю, това е лифт към най-западната червена писта. Намерили са момче, което може би е брат ти.

Сърцето ми прескача няколко удара и почти се блъсвам в двама мъже, носещи шейни.

Когато стигам до лифта там се пред втория му стълб се е насъбрала голяма група хора. Хейли прегръща Уили, а Робърт ме издърпва напред. Виждам носилката и момчето положено в нея. Няма как да не позная, човекът, който обичам повече от всеки друг.

Свличам се на колене и се разплаквам. Не виждам нищо, освен бледото лице на брат ми.

- Госпожице? Госпожице, можете ли да станете? – чувам смесица от няколко езика. Гласовете им се смесват. – Дишайте, точно така. Брат ви ще се оправи. Премръзнал е, но иначе е добре! Просто ще има нужда от почивка през следващите няколко дни. – сълзите отново потичат и усещам как малки ръце ме прегръщат през врата.

 

Няколко часа по-късно

Стоя в леглото и се опитвам да чета от книгата, която е в ръцете ми, но историята е твърде сладникава. Героите се влюбват и сбъдват мечтите си. Реших, че засега ще спестя историята на родителите ни, поне докато Алекс се събуди и му бъдат направени отново всички прегледи.

Плъзвам поглед по страницата, търсейки изречението, което прочетох около три пъти, когато чувам глас:

- Изглеждаш толкова прекрасна, когато четеш – хвърлям книгата и се мятам върху Алекс.

- Добре ли си? – той кимва леко. – Ти се събуди! – той гали косата ми, а аз отново плача. – Трябва да се обадя на лекарката! Трябва да те прегледат! Ставам и се оглеждам за телефона ми.

- Лиса, трябва да ти кажа нещо. Направих – той преглъща. – Сгреших. Нараних…

- Шшш, тихо. – казвам му. – Сега си тук. Във Франция. С мен. Почти замръзна на тази писта. – той ми прави знак и аз го прегръщам отново. – Всичко е наред! – знам, че плаче. И от това не ми става по-добре. – Алекс, всичко е наред.

- Мама? – той изхлипва.

- Не съм им казала нищо.

- Представяш ли си какъв скандал ще вдигнат – той се засмива гърлено.

- Да – аз също се разсмивам. – Щяха да дойдат да ни приберат и никога повече да не ни пуснат сами. Хахаха.

Оставаме така известно време, прегърнати.

- Марко знае ли…? – той не довършва.

Иска ми се да кажа какво точно мисля за Марко в този момент поне на два езика, но се сещам за изражението ми, когато му казах, че сме открили Алекс. Изглеждаше счупен. Знам, че постъпих правилно, като го помолих да си тръгне. Радвам се, че го направи по свое желание.

- Да, знае – казвам аз. – Мисля, че и двамата имахме кофти среща с Купидон през това пътуване.

След, което му разказвам за вчерашният ден с Джеф. И за Уили.

Алекс

 

- Здрасти, мамо. Добре сме. Съжалявам, че не се обаждахме през тези дни. Може ли да извикаш татко, трябва да поговорим за нещо.

Два часа и половина по-късно приключвам един от най-трудните видеоразговори в живота си.

Помолих Лиса да се забавлява заради мен днес и да се наслади на Франция и снега. Когато тя влиза във стаята привечер бузите и са зачервени и на лицето и грее голяма усмивка.

- Как си? Как мина? – пита докато се разопакова.

- Добре – не е лъжа. Чувствам се много по-добре спрямо снощи. Разговорът с нашите също мина повече от добре. Може би не очаквах, че ще ме разберат. И приемат.

- Казах ти! Мама и татко винаги ще ни обичат и подкрепят! – Тя ме гушва.

- Малко е странно.

- Кое? – пита ме Лиса.

- Прекарала си цял ден на студ и ски, и не спираш да се усмихваш!

- О, Алекс! Кой е казал, че съм карала ски? – тя прави физиономия и аз също се разсмивам. – Всъщност Уили и семейството ми ме поканиха на вечеря, но аз им отказах.

- Защо? – тя ме поглежда с присвити очи и вдига многозначително вежда. – О, стига, да не съм бебе! Отиди! Те са страхотни, а това е последната ни вечер тук!
- Именно за това исках да я прекараме заедно!

- Ще ти се сърдя през целия път до вкъщи, ако не отидеш! – казвам!

- Това вече си го правил – отвръща ми тя и затваря вратата на банята зад себе си.

Час и половина по-късно вече умирам от скука, но не се чувствам готов да изляза от хотела, за това слизам до рецепцията, с намерението да си поръчам рум сервиз.

- Хей приятел, как си? – разпознавам момчето зад плота, Лиса ми разказа, че и е помогнал много. Отбелязвам си наум да му оставим бакшиш на тръгване.

- Привет, Жак! Свеж като камембер! – усмихвам се, а на него му отнема няколко секунди да схване шегата.

- Видях, че сестра ти излезе преди известно време, надявам се че не смята да прави нощно спускане!

- О, Лиса изобщо не е по карането на ски! – уверявам го аз.

- Радвам се! – засмива се. – Алекс? – вдигам поглед към лицето му. – Може ли да ми дадеш номера и?

…

Не мисля, че човек може да умре от глад в рамките на по-малко от два дни и все пак, вече имам около една дузина сценарии какво се случва в кухнята и защо вечерята ми се бави близо час. Най-накрая чувам почукване по вратата.

- Влезте! – казвам и се приготвям да стана от леглото.

Обаче застивам. Защото на вратата, с поднос с храна стои Марко.

Двамата се гледаме известно време, а аз отново се завивам в леглото.

- Може да затвориш вратата, ако искаш – и той го прави, но не се приближава.

- Как си, Алекс? – пита ми той, а аз усещам, че ми се повдига. През последните двадесет и четири часа хората не спряха да ме питат това. Но той има наглостта да се появи, в моята стая, с моята храна, след като ми разби сърцето и да ме пита как съм. Но преди да отворя уста, той ме изпреварва.

- Лиса ми написа съобщение снощи, като любезно ме помоли да не те безпокоя – повдигам вежда при това твърдение. Добра работа, сестра ми! – Обаче, не можех да не дойда –той шумно си поема дъх. Един, два, три пъти. – Не можех да не те видя, преди да си тръгнеш – най-накрая срещам погледа му. Опитвах се да го избегна, откакто влезе, знаейки че неговите очи търсеха моите. – Алекс, тази целувка… - Марко прави крачка към мен. Една-единствена преди отново да погледне. - … беше най-хубавото нещо, което ми се е случвало. Беше вълшебство! И искам, искам да опитам. Не искам това да бъде края!

- Доста драматично – прошепвам и му правя знак да се приближи.

…

Когато Лиса се прибира, в леглото до мен спи русоляво момче.

- Ойй! – изписква тя!

- Ела! – усмихвам и се и посочвам малкото празно място от моята страна.

- Няма място – шепне тя.

- За теб има, винаги!

 

КРАЙ

Любими – Blogmas ден 23

 

Здравейте! Как сте?

Аз съм много изморена, но заредена с хубави емоции.

Тази година е високосна и прекарах този допълнителен ден с любимите ми хора. Вчера беше 22.12.2020, доста двойки се събират. Ден, който чаках от много време. Нямах търпение да го прекарам с същите тези любими хора, сред които се забавлявам и съм просто аз с всичките ми недостатъци и позитиви. Вечер, която беше много хубава, с много смях, прегръдки и игри. Без сън, но за сметка на това наистина имах нужда от това да си видя приятелите!

Липсвахте ми, и нямам търпение да ви видя, отново, скоро!

Обичам ви!

“Десет слепи срещи” // Ашли Елстън – Blogmas ден 22

 

Здравейте! Как сте?

Аз съм добре и искам да ви разкажа за може би любимата ми книга за 2020-та година! А именно “Десет слепи срещи” от Ашли Елстън, чиито корица е толкова красива и празнична  и видях за първи път в история в Инстаграм на Издателство Ибис. Тогава си казах “Искам тази книга”! И месец по-късно реших да си направя предколеден подарък и я прочетох още същата вечер!

Обожавам историята на Софи, която няма търпение да прекара празничните дни в компанията на приятеля си Грифин, докато родителите и са на гости при много бременната и сестра. Обаче нещата не тръгват по план и двамата се разделят. На Софи и остава да отиде в къщата на баба си и дядо си, където са се събрали многото и роднини. И купонът започва, особено, когато баба и измисля идеята, внучката и да отиде на десет слепи срещи, където кавалерите и ще бъдат избрани от родата!

Преди да премина към частта със малки спойлери, искам да спомена колко много обичам цялата какафония покрай семейството на Софи! Аз също имам солидна рода и винаги е голяма каша, но и много забавно!

Почувствах историята много близка и заради прекрасните герои!

Софи определено има нужда от време с роднините си. Заедно с братовчедите си Оливия и Чарли, и най-добрия му приятел Уес, някога са били златна групичка. В течение на времето Софи малко се е отдалечила от тях. Въпреки това бързо успяват да се сближат отново и тримата доста и помагат, защото всеки от роднините си е специален по свой начин и има коя от коя по-откачени идеи за място на среща и кандидат. Харесвам приятелството им и определено Чарли, Оливия и Уес са много добре изградени герои, които м докарваха само усмивки. Това важи и за всички лели, чичовци и братовчеди и също и за семейството на Софи. Харесах още връзката и с Марго, голямата и сестра и непрестанната им комуникация и шеги.

А самите срещи – всяка си има някакъв чар, дали ще е Коледна пиеса, хокеен мач или турнир по боулинг, това важи и за кавалерите. Не мисля че ще е спойлер, ако ви кажа, че Софи ще намери нова любов и ще излекува разбитото си сърце. Аз разгадах накъде отиват нещата още към средата на книгата, но въпреки това нещата бяха представени по много красив начин, с доза хумор и ми беше истинско удоволствие да я прочета!

Адмирации към издателство Ибис за хубавата книга, добрият превод и коледната магия, които ми донесоха!

Весели празници и до скоро!

Klaus // За доброто и чудесата! – Blogmas ден 21

 

Здравейте! Как сте?

Аз съм добре, най-сетне приключих с контролните за този семестър и с коледното пазаруване на подаръците, остават ми да направя още няколко картички, но това не ме спира да се насладя на Нетфликс емоцията.

Klaus ми е в списъка от филми, които искам да гледам още от миналата Коледа, но едва сега успях да го намеря и гледам. Не съм гледала Toy Story 4 и не мога да дам адекватно мнение, но според мен Оскарът за най-добра пълнометражна анимация си заслужава да бъде даден на този филм. Аз съм доста емоционална, но четири пъти си е много дори и за мен. Прекрасен е малко. Любим, бих казала. Говорим за филм, който се нарежда в челната ми тройка, заедно с Цар Лъв, Мулан и Аладин. Препоръчвам ви го с всички възможни крайници, най-малкото е свързан с Коледа и определено ще ви сгрее душата!

Сюжетът ни запознава с младежът Джеспер, чиито баща управлява Кралските пощенски служби. Той си живее живота и не се справя много като пощальон. Тогава баща му го изпраща в Смеренсбург, градче на края на картата, далеч от всичко със задачата, да се върне, когато успее да подготви и изпрати 6000 писма от хората, живеещи там. Родовете Крум и Елингбьо водят съперничество и хората живеят в непрестанна битка и неразбирателства, отделно и времето е ужасно мразовито. Задачата изгледа почти невъзможна за младежа, докато не среща дърводелеца Клаус, който живее почти като отшелник извън градчето. И в главата му се оформя идея как да се измъкне от него. С помощта на детските мечти.

Надолу ще следват сериозни спойлери, така че, моля ви, ако не сте гледали филма, тичайте веднага! Струва си!

Джеспер е прекрасен! Не се отказва и всъщност урока, който научава е безценен.

Доброто си струва. Усмивките също.

Зад образа на Клаус се крие болка и благородно сърце. А, легендата за белобрадия старец се разнася от ухо на ухо. А хората, се помиряват. Разбира се има и лоши в тази история, но доброто побеждава по най-добрият начин.

Обичам и женските образи на учителката Алва, която зарязва мечтите си да се махне от градчето, за да обучава децата и този на малката Маргу, от саамите, която макар и да не разбира езика на останалите изслушва Джеспер и му помага и да израсне като характер.

Понякога бягаме от хубавите неща, които всъщност са пред очите ни. А това да радваш хората, около теб, не мисля че има нещо по-прекрасно от това!

Филмът ни показва много добродетели, самата анимация е много красива, сценарият – повече от прекрасен, а музиката допълва цялата картинка!

Клаус е филм, който ще остане в съзнанието и в сърцето ми!

Ще се радвам да видя и друг пълнометражен, анимационен проект от Нетфликс. Този определено е на космическо ниво и от към визия и от към качество!

До скоро!

Feliz – Blogmas ден 19

За приятелите, които ти казват ''Пиши ми, като се прибереш" и за моментите, когато времето остава на заден план. А също и за думите, които топлят. 💛

П. П. Страхотни преследвания в биатлона. И трета поредна победа за Гронеруд в ски скоковете! 

Émotion; gingerbread house :) – Blogmas ден 18

 

Здравейте! Как сте?

Малко се позагубих, признавам Блогмас се оказа предизвикателство, а и декември - доста емоционален. Та днес ще си говорим за различни неща, които ми се случиха, емоции, които изпитах и разни дреболии, които обичам.

Бях гледала картинка в Инстаграм с текст: “Скъпи Дядо Коледа, не искам нищо друго, освен истинско писмо…”. Няма такава радост, да прочетеш неща писани лично за теб. Самият факт, че другият човек е отделил от своето време, за да го сподели и запечата за теб. Много пъти съм казвала, че Ева, която също така пише много докосващо в своя блог, ми е един от най-близките хора през тази шантава година и много си я обичам. Надявам се да съм успяла да и върна емоцията, на нея и на още едно прекрасно момиче. Поплаках си тогава, от щастие. Чисто щастие.

Преди това през месеца изпитах и тъга и плаках от безсилие, докато слушах доста френска музика. Заобичах и френската версия на SKAM, сериал, чиито герои и послания много пъти са ми давали сила. Всъщност си мислех, че ако 2020 не ни показа нагледно, че животът е като джинджифилова къщичка, то тогава не знам. Градиш, лепиш, стени, покрив и се случва нещо, тежест, вятър или наклон и къщичката се разпада. Не се отказваш, обаче нали? Продължаваш да се опитваш да я държиш цяла, опитвайки различни начини. Важното е твоята къщичка да се запази цяла с целия си захарен блясък.

Целият град е окъпан в светлината на коледните украси. Вчера посетих коледният базар в квартала и сякаш наистина имаше магия. Хората казват It’s the most wonderful time of the year и са прави! Разговор с любим човек, който винаги е там за мен (Благодаря ти, Рали), ароматът на понички и атмосферата, сякаш не бях във моята, така омръзнала ми вече Варна.

Затворих една врата към приключението Еразъм, което за съжаление си мисля, че нямаше да мога да изживея по най-прекрасния начин, така че засега съм тук.

Тук. Щастлива. Мога ли да го кажа? Май да. Сред тези хора, по времето на онези разговори, когато сякаш времето спира и ни изчаква. Сред думите и историите, които чета и пиша. Сред семейството ми и приятелите ми, които не спират да ми казват, че съм прекрасна. Специална.

Нямам търпение да ви нагушкам. Вие си знаете кои сте!

2020-та година е към своя край. Имаме по-малко от две седмици, нека да не загърбваме новогодишните си обещания от предишната година и просто да бъдем щастливи, където се намираме, каквото правим, сред хората, които обичаме!

 

До скоро!

Благодаря, че ме четете!

"Сняг, мечти и ски" - Част 2 ~Авторско~ – Blogmas ден 13

 

Здравейте! Обещавам, че си струваше чакането! Надявам се да ви хареса! Приятно четене!

Част 1 

Алекс

Събудих се с изгрева на слънцето. Виждал съм доста изгреви, защото обичам да си свършвам нещата още от рано, за да мога да се насладя на любимите ми хора след това. Мечтаех си да видя изгрев във Франция, но не можех да му се насладя, защото в главата ми беше пълна каша. Исках просто да изляза и да отида на пистите. Да намеря Марко, да караме и да си говорим.

Излязох, четиридесет и пет минути преди да тръгне първият лифт. Реших, че ще използвам времето, за да хапна и да си купя карта за съоръженията. Щях да си взема тридневна, като се надявах времето да се задържи ясно, за да мога да карам през оставащите три дни преди да си заминем. На излизане ме посрещна лек снежец и много бели облачета по цялото небе.

Прехвърлях краткия разговор, който имах с Марко из главата си. След като се запознах с останалите момчета от отбора му, се съсредоточих върху ските, докато те си прехвърляха шеги на италиано-френски по между си. Моят френски не беше лош, но все пак изпитвах леко затруднение да карам и да се опитвам да превеждам едновременно.

- Добро утро, Алекс! Радвам се да те видя, готов за нови предизвикателства! – неусетно бях стигнал да къщичката на влека, където се продаваха картите. А Марко се беше подпрял на щеките си с лакти, кръстосал единия си крак пред другия. В ръцете си държеше две димящи чаши, които миришеха на нещо сладникаво.

- Добро утро! – поздравих едновременно него и жената, която продаваше картите. – Една тридневна. – След, което се обърнах към Марко. – Ти ще си вземаш ли?

- Имаме осигурен достъп през целия лагер – отвърна ми той и ми подаде едната чаша, с усмивка.

- Не съм фен на кафето – подех, но усетих сладкия аромат на горски плодове.

- О, може да съм италианец, но кафето им тук е degoutant, а и струва по 6 евро.

- Лол, почти като в Старбъкс. Не, че ходя често… - и двамата се засмяхме.

- Чай с малина и черна боровинка – каза той, докато отпивах. – И нещо малко за сгряване – допълни, докато аз се мръщех на чашата. След което вдигна щеките си и тръгна нанякъде. – Знам едно страхотно местенце, правят невероятни кроасани. Забележи, правят ги!

 

Лиса

Наистина нямах търпение да се видя с Джеф. Взех си бърз душ, а докато си сплитах косата някой почука на вратата.

- Оф Алекс, какво щеше да правиш, ако не бях тук? Да слизаш до рецепцията? – отворих вратата, но там стоеше Джеф.

- Определено щях да изчакам на рецепция и кой по дяволите е Алекс.

- О, добро утро Джеф – усетих че се изчервявам, докато той ме прегръщаше и сякаш ме задържа повече от колкото е прието. – Заповядай! – казах и му направих път да мине, като хвърлих поглед към половината на брат ми. – Алекс е брат ми. Всъщност заедно сме тук.

Той седна на леглото и ме придърпа.

- Не съм закусвала, Искаш ли да поръчам? – отдръпнах се леко и му се усмихнах.

- За мен само кафе, дълго, с мляко и две сметанки.

Хапвах мълчаливо. Джеф отпиваше от кафето и не сваляше поглед от мен.

- Е, Лиза. Докога си тук?

- Лиса – поправих го. – Полетът ни е от Париж след четири дни, ако броим този. Мисля, че беше в 16:40, чакай ще проверя – грабнах телефона си, но той ме хвана и обърна на леглото. След това ме целуна. И после още пъти, по едно време спрях да броя. Усетих, че ръцете му повдигат пуловера, а после и блузата ми.

- Чакай, Джеф – той не реагира. – Джеф! – повиших глас и той най-сетне ме погледна. – Обеща да ме научиш да карам, без да падам. А аз съм ужасен ученик, така че нека не чакаме. Видях, че има облаци.

- Окей – каза просто и се изправи и тръгна към вратата. – Ще те чакам долу.

…

Стоях на ските без да падам! Това си беше постижение. Но спусканията ми завършваха с поне три падания. Свалих шала си, за да го наместя, седнала в пряспа сняг.

- Този път паднах само два пъти! – ухилих се, но Джеф не изглеждаше доволен. Беше скръстил ръце и ме гледаше някак особено. – Нека да пробваме още веднъж! – той обърна ските си и с малко усилия все пак се изправих. Можеше да ми подаде щека, както правеше първите няколко пъти днес по-рано.

Тръгнах след него, като плъзгах ските си внимателно. Влекът беше на около стотина метра по леко баирче. Движех се на около метър назад от Джеф и тъкмо си мислех по коя ли черна писта кара Алекс сега, когато чух крясъци.

- Гледай къде караш, келешче! Това тук не ти е писта! – пред Джеф стоеше обърната пластмасова шейна, а в една пряспа недалеч момче на около 8-9 години беше на четири крака в снега.

- Какво стана? Добре ли си? – Хвърлих поглед към мъжа пред мен, който изтръскваше снега от ските си и се насочих се към детето.

- Това малко зверче се опита да ме убие с тази глупост! – каза Джеф блъсна шейната по склона.

- Той е дете, Джеф. Как може да му говориш така! – подадох ръце на момченцето и то скокна на крака. – Отиди да донесеш шейната и, ако искаш да сменим пистата. Просто тази не е моята.

- Тази не била твоята, чуй се Лиза! Няма писта, която да е за теб, защото ти просто не ставаш за скиор! – той рязко се обърна, хвърляйки сняг с щеките си и пое надолу към хотелите.

Стоях смълчана и объркана. Вярно е, че не бях най-добрият скиор, но все пак…

- Искаш ли да отидем да пием горещ шоколад? Знам страхотно място до долната станция на лифта. – момченцето ме гледаше с големите си кафяви очи в очакване.

- Да, с удоволствие – отвърнах, като хвърлих поглед надолу, надявайки се той да се върне.

- Супер, аз черпя! – детето притича покрай мен и задърпа шейната си  нагоре.

- Как ли пък не! – разсмях се искрено. – Хей, аз съм Лиса, със “с”.

- Лиса, със “с”, аз съм Уили. А онзи idioto, не те заслужава!

Алекс

Денят, в който се научих да карам ски беше един от най-върховите моменти в живота ми. Но не можех да го сравня с това да карам по белите склонове в Алпите, а пред мен да виждах дирята на ските и лимонено жълтото яке на Марко.

- Ще караме ли още? – пита той след като спираме в долната част на пистата.

- Каква е другата опция? – питам, закотвяйки се с щеките в снега.

- Момчетата ще ходят на процедури в сауната на хотела – мята снежна топка по най-близкия скиор, който му казва нещо на италиански. – Стига, момичета. Оставете пистите на нас. – кимва към мен, а тази реплика му спечелва събаряне в снега.

Отборът му поемат към хотелите.

- При толкова прекрасни писти е грехота да стоиш в хотела – казва ми той.

- Все пак имате цели две седмици, за да тренирате – отвръщам и му подавам ръка, за да се изправи. Той я поема, очите ни се срещат и ме дръпва в пряспата.

Плюя сняг и се смея. Лиса би направила нещо такова.

- Това е най-старият номер на света и аз се хванах!

- Браво на теб, франсе – той мята снежна топка в лицето ми. Смехът му звъни в ушите ми.

Заслужава да му го върна. Дръпвам го за якето. И рискувам всичко.

 

Лиса

- Уили, сигурен ли си, че родителите ти няма да се притеснят, че ще останеш при мен? – питам момчето, което в момента скача по леглото.

- Пратих им съобщение – казва той. – А и аз съм голямо момче!
- Да, на десет – отвръщам.

- О, стига де, Лис! Ама как щях да се справя с онзи перко, днес! Само да ме беше оставила.

- Не се и съмнявам! – сядам на леглото. – Хайде да си поръчаме нещо за хапване. Гладен ли си?

- О, да, това каране на шейната направо ме размаза! – къдрокоското се изляга до мен. – А сега ми разкажи, защо Франция!

Минали са часове. Събуждам се посредата на нощта. От звука на звънящ телефон. Натискам моя по екрана, докато осъзнавам, че не звъни той.

- Уилям! Може ли да ми обясниш, колко трябва да се тревожа… - крещи женски глас с фалцет.

- Госпожо, здравейте, Уили е с мен. Казвам се Лиса Биди. На двадесет и една съм. С брат ми сме на семейна почивка, отседнали сме в хотел Дисер, мога да ви свържа с рецепцията. Уили е добре, спи. Карахме шейни заедно. Олеле, съжалявам. – прочиствам гърло и повтарям всичко на френски и на немски. Жената ме прекъсва, докато се чудя как е думата за отсядам на по-красивия език.

- Лиса, нали? Няма проблем. Разбирам те. – тя превключва от френски на английски. – Спи спокойно. Щом Уили е при теб и е добре, спете сега, нека обаче да се срещнем утре на закуска в Бистрото на Симон. Той ще те заведе. Разбрахме ли се?

- Да, да, да, разбира се! До утре, госпожо…

- Хейли Шмит. Лека нощ мила.

- Лека нощ! – оставям телефона и завивам Уили. Трябваше да се досетя и да се уверя, че се свързал с родителите си.

Поглеждам стаята. Алекс още го няма. Дано се забавлява.

…

На другата сутрин влача Уили и шейната покрай рецепцията. Киселото момче отново е на смяна, въпреки това аз му се усмихвам и му пожелавам добро утро.

- Моля ви да предадете на брат ми да, че ще ме намери в Бистрото на Симон.

- Прекрасно място, госпожице – на лицето му грейва усмивка. – Препоръчвам ви ябълковият пай.

- Благодаря! Това е телефонът ми за всеки случай – обръщам се при рязък шум, който се оказва Уили, който се опитва да се пързаля с шейната из флаето и се блъска в гардеробчетата, наредени на едната стена. – Извинете за това! – Грабвам шейната и хлапето за ръката и излизаме през смях.

…

Семейството на Уили се оказват прекрасни, мили швейцарци. Баща му има компания, произвеждаща дървена декорация, а майка му си има парфюмерия в Цюрих. И двамата ми дават зелена светлина за решението ми да се изместя във Франция. Тъкмо им разказвам за идеята за това пътуване, когато телефонът ми иззвънява. Непознат номер.

- Извинете ме за момент – казвам и ставам от масата. – Алекс, кога ще се научиш да си зареждаш телефона…

- Лиса? – гласът от другата страна не е на брат ми. – Обажда се Жак. От рецепцията.

- О, Жак. Здравей. Брат ми появи ли се? – питам, нагласяйки шапката на главата си. Снеговалежът е ужасен днес. А небето е пълно с облаци.

- Не, точно – отвръща ми. – Колко време ти трябва, за да дойдеш до хотела?

Следва продължение!

P.S. Credit to all artists