“В джаз и дъжд” – Авторско

Старият грамофон в Барът на сър Едуард е ставал свидетел на повече започващи любови, откакто стои на скрина до френските прозорци, с дървени капаци отвън. 

Той е популярно място в в Лондон, доколкото нещо може да бъде популярно в многомилионният град. Посещават го адвокати след успешно спечелени дела, студенти в сряда и четвъртък вечер и подават десет паундови банкноти бакшиш на Марта.
Тя работи там откакто се помни или откакто се научи да отстоява мнението и интересите си. Някога обожаваше да идва да учи тук. Може би заради високите тавани с греди оцелели бомбардировките през Втората световна война. После госпожица Пъфърхаус започна да помага на момичетата зад бара. Някоя от тях я кръсти Марта и името и остана. тази година щеше да навърши тридесет и пет, а беше виждала сър Едуард само веднъж. А това е нещо забележително, поне според компанията на маса седем.

Масите са номерирани с нечетни числа, а легендата гласи, че собственикът на барът, всъщност искал да създаде книжарница, която в дъното си да има музикално студио. “Каква чудна хрумка!”, помисли си Марта, когато отсервирва втората партида от високи стъклени чаши, покрити с малки ромбчета.

Това са единственият вид чаши в бара, защото издържат на необмислени извлияния, но единственият работник тази вечер, сиреч Марта, игнорира шума и хвърля директен поглед към момчето и момичето, което стоят един срещу друг в двата меки фотьойла с високи почти до тавана облегалки. 

О, какво бутане и дърпане беше, за да ги вкарат и наместят – там в ъгъла!

На стария грамофон в Барът на сър Едуард звучи рок балада, защото някой, Марта не може със сигурност да посочи кой, е сменил плочата с джаз, докато млада любов разцъфва между двама младежи, в тела на възрастни. 

Blogmas 25' / Ден 6 – “Пожелай си!” {Авторско}

           

            – И с това скъпи мои приключва обиколката ни в Британският музей! Благодаря ви, че избрахте обиколка с “Мечтатели-приятели!” Не забравяйте да проверите електронните си пощи, където ще намерите отстъпка за обиколка с корабче по Темза. – Хъни Уидълтън задържа усмивката си, докато и последния човек от последната и група за деня се отдалечи достатъчно. 

След това прибира морковено-оранжевата си коса на топка, която се надяваше, че имитира небрежен кок. Би осъдила Гарниер, стига срещата и с адвокат да не струваше половината и наем на стая в девети район.

Най-накрая отговори на вибриращия в чантата и мобилен телефон.

“Идвам, Найджъл! Дай ми десетина минути!”

Не, че най-добрият и приятел, който работи в Източното крило на музея има бърза работа. Смяната му е до десет, а сега тъкмо минава пет. По дяволите, пак ще хване трафика!

Хъни достига безпроблемно до Старбъкс, и въпреки това и зад двете каси има повече от един човек. Нейната опашка се проточва, но тя дарява Натали с истинска усмивка и взима двете чаши джинджифилово лате.

Какъв късмет, че с Найджъл обожават една и съща напитка! Любимият им сериал е Момичетата Гилмор, специфично сезон три. 

Лондон може да е мегаполис, обаче често в него човек може да бъде и доста самотен. Хъни е благодарна, че есента я срещна с Найджъл – едно хубаво нещо в най-омразният и сезон! Но сега вече е декември и Лондон е окъпан в светлината от коледните лампички.

– Горещо е! – предупреждава, но къдрокоското вече е посегнал облечените си в бели ръкавици пръсти към картонената чаша.

Стъклата на очилата му се изпотяват и той изохва.

– Нямаше ли да носиш коледни чаши? И без това в чантата ти се вихри цял град! – това я разсмива и скоро и двамата се хилят, Хъни издавайки пискливи звуци. 

Найджъл е прав, чантата и е огромна, но тя трябва да е приготвена за всяка ситуация. Има сухи кърпички, ако на някой му потече кръв от носа или му се доплаче, превръзки и тампони в поне два размера и още ужасно много неща, които надуват кафявата и кожена чанта, която си купи с първата заплата, когато се премести в Лондон, преди вече почти 3 години. 

– В понеделник! – отвръща му тя и пита. – Пристигна ли новата колекция?

– Утре – Хъни прави физиономия, утре е събота и почива, а в неделя работи почасово в един бар в Сохо. – Но дойде нещо, което мисля, че ще задоволи любопитството ти.

Найджъл се обръща и преди да е завършил изречението си поема в противоположната посока. Знае отлично, че приятелката му обожава картини, но новият експонат заслужава нейното внимание, а и след това се надява, че това ще я предразположи за разговорът, който най-накрая събра смелост да проведе с Хъни.

Отиват в Архива, където се съхраняват всички артефакти, които предстои да бъдат изложени или транспортиране до някой друг музей по земното кълбо.

– Чети внимателно и не докосвай стъклото – прошепва и и Хъни завърта очи, отлично знае, че дори няма право да бъде тук и би загазила, а Найджъл най-вероятно би загубил работата си, ако ги хванат тук.

– Какво-

Рамката е с размер A3 и зад стъклото я гледа написан на ръка списък.

Лист с неща, които искам – Коледа 2015:

50 000 000 евро

яхта

лимоново дърво

любовта на живота ми да ме чака в леглото ми

подписан диск от Тимъти Еван Томас

грамофон

нов паспорт и нов живот 

– Това е… – започва Хъни

– Готино? Хитро? – помага Найджъл.

– Гениално! – двамата споделят усмивки! – И ще го изложат тук? Представи си тази жена, може би сега управлява империя от частния си остров!

Момчето срещу нея кима ентусиазирано. Всъщност списъкът е предвиден да бъде изхвърлен, но му се прииска да го покаже на Хъни преди това. Напомня му за самата нея, зарязала всичко познато, за да живее живота, който иска!

 Тя спира да бърбори, очите на Найджъл имат сини отблясъци в морето от кафяво. И тя няма търпение за целувката, която е сигурна, че предстои!

След няколко минути двамата ще вървят засрамени и той ще я изпрати до изхода на Британския музей. Тъкмо ше и е признал, че е гей и ще се надява, че в понеделник, Хъни ще донесе керамични чаши за кафе и ще е залепила сърцето си отново…

А някъде на около седем хиляди километра от тях, едва жена ще си спомни за един коледен списък, който състави преди почти десет години и ще се провикне:

– Масимо, хайде да украсим “Принцеса”! Идва Коледа!

"Реч преди сбогуване" // Авторско

            

           Есенно листо в края на август не беше трагедия на фона на всичко случващо се в семейството на Тобиас, но когато момчето го видя в вчерашната локва пълна с кал си помисли, че няма нищо по-тъжно от това.

        И, че е крайно време да поеме отговорност като един бъдещ мъж. Макар че още не беше навършил четиринадесет. За съжаление не беше лятно бебе. А да средата на ноември имаше още доста време. Което четиримата щяха да прекарат в двустаен апартамент в центъра на Меминген, както беше обещал брокера, на огледа, на който за жалост се наложи да присъстват и двамата са Маркъс, докато майка им хапеше устни и се опитваше да запомни всеки един подводен камък. Затворен комплекс, с басейн и трамплин в огромният двор, за който се грижеше частна цветарска агенция. Имаше също и частен домоуправител и дори портиер.

        – Тоби, не с обувките! И може да започваш да си сваляш багажите в антрето! – момчето, което единствено майка му си позволяваше да нарича на галено име спря и се сабу по чорапи. 

        Два еднакви на райета. Не можеше да си позволи да е небрежен, при положение революцията, който му предстоеше да извърши. Изкачи стълбите почти без да стъпва по дъските, отлично знаейки кои издават опасен скърцащ звук. Подмина собствената си стая, чиято врата беше оставил притворена и нахълта в стаята на брат си без да почука. 

        Маркъс стоеше на геймърския стол, а багажът му – за разлика от този на Тобиас, беше разпръснат по пода и по всяка останала повърхност. Четири години беше разликата между двамата братя, но и двамата бяха взели сухата черна коса на баща им, макар че по-големият брат се опитваше да я стилизира с някакви продукти, които гаджето му Ейми, която караше курс по фризьорство и изпробваше върху него.

        Сега той гледаше Тобиас с омраза, която момчето знаеше, че не насочена пряко към него самия, и въпреки това често избиваше отгоре му под формата на борба. Преди Маркъс да успее да се изправи от стола си, но вече свалил големите си слушалки, Тобиас започна речта си, която беше съчинил, още когато започнаха първите скандали на родителите им, по случай местенето на цялото семейство през половин Германия.

        – Знам, че и ти обичаш Липщат, колкото и аз, макар че понякога казваш, че няма какво да се прави тук и с Ейми да стоите с часове тук – искрите в очите на Маркус бяха опасни и затова продължи по същество. – Само дето ти ще завършиш през пролетта и после ще запишеш университет в Дортмунд. Обаче си мисля, че е много тъпо и не-мъжко… – тук се поколеба, но вече беше стрелял – … да зарежеш Ейми със съобщение, както планираш да направиш, което ми каза снощи, когато ти отворих прозореца. – Всъщност беше ранна сутрин, когато Тобиас послушно инструктиран се събуди от звука на малки камъчета по стъклото и макар че майка му би изпаднала в ужас при мисълта за отворени дори и през лятото прозорци, сега по-големият брат бореше и солиден махмурлук, макар че очите му вече не бяха зачервени. – Тя е мила с мен и с мама. И с татко, когато го е виждала. И знаеш ли онзи ден, дори ме попита дали искам да се запиша на футбол в новото училище. Казах му, че ще си помисля. 

        Маркус изсумтя, но не прекъсна Тобиас. Нямаше нужда да споменават забранената спортна тема. По-малкото момче, нямаше никаква физическа издръжливост и майка им изрично забрани думата спорт да се споменава. Като бивш футболист във Втора Бундеслига и настоящ футболен коментатор, баща им не успя да приеме втори пореден откъс, след като Маркус заряза любимата му игра и започна да се занимава с музика и сега бас китарата му, прилежно поставена на леглото изглеждаше като единствената вещ приготвена да смени дома си. 

        Тобиас си пое въздух и продължи. Натякна нуждата на майка му, която страдаше от анемия шиеше ръчно от вкъщи да си намери нов приятелски кръг в Меминген, за да не бъде толкова нещастна от липсата на постоянно работещ съпруг. 

        – Също така, смятам че е крайно време двамата с мама да започнат да прекарват поне по един уикенд заедно. Направил съм списък… — момчето напипа смачкания лист в джоба си и после го извади и показа на брат си. –... аз, надявах се, че с Блеър ще успеем да го изпълним поне наполовина преди заминаването, но това явно няма да се получи, защото утре тръгваме, по дяволите! – последното възклицание не беше включено в речта.

        Нито пък Блеър. Затова Тобиас вдигна поглед от земята, където лежеше списъкът с петдесет и две точки, от които бяха изпълнени само три и след като не получи шамар се завъртя на пети и излезе от стаята на Маркъс и се затвори във своята, която продължаваше да бъде боядисана в бебешко жълто, компромисен вариант спрямо розовото, след като семейство Щнайзер се сдобило с второ момче, вместо с бленуваната от майка им дъщеря. 

        Блеър обича розовото.

        С тази мисъл Тобиас изкара половината пътуване. Когато спряха да си починат двете момчета останаха сами в колата и за голяма изненада Маркус, който говореше единствено с майка им се обърна към по-малкия си брат и каза:

        – Съжалявам, че не сте успели да изпълните списъка ти, Тоби, но ще се погрижа да стигне до мама. Това семейство има нужда да се държи като такова. Ейми ти праща поздрави. Ще се опитаме да поддържаме връзка дистанционно, колко пък да е трудно – Тобиас не можа да устои и се разсмя заедно с брат си. – И със сигурен, че Блеър е много специална. 

        – Такъв е… – прошепна по-малкото момче и затисна с ръка устата си, но за щастие в този момент родителите им се върнаха в колата, а Маркъс не изглеждаше като да го е чул. 

        Блеър наистина беше специален. Най-вече защото накара и Тобиас да се чувства такъв. Беше израстнал във ферма за понита в Шотландия. След това беше учил в пансион в Северен Уелс преди да се пермести в Липщат заедно със сестра му която учеше магистратура в Дюселдорф. Блеър разполагаше със собствен апартамент, но най-вече показа на Тобиас, какво и истинска любов дори и за малко.

        Когато по-малкият брат излезе от банята в новата му стая, която споделяше с Маркъс се оказа сам. Отдъхна си, докато се обличаше. Стаята му у дома наистина щеше да му липсва. За своя изненада установи, че част от багажа на брат му вече беше разтоварен, само китарата липсваше, което най-вероятно означаваше, че тази вечер щеше да спи сам. Надяваше се само да го е споменал на майка им. 

        Тобиас се зае да разопакова част от прилежно сгънатите си дрехи, а в едно от чекмеджетата намери някаква хартийка. Замалко да я хвърли, но изплашено я изтърва на пода. Когато успя да вдигне стикера, оттам го гледаше дъга, а на гърба и пишеше с познат почерк:

        “Не затваряй прозореца и не ме чакай днес! Но може да те взема да посвирим, скоро! М.”

"Момичето-кралица"

 

(CR)

В първата нощ на управлението си Аделайн Благородната уби сухия белобрад старец с брадва. 

Ако изобщо, някой, някога се сетеше за мъжа, който беше викал заедно с всичко останали при възкачването на трона на забравената кралица, едва ли пък щеше да си спомня пророческите му думи:

"В теб не тече синя кръв!"

Които всъщност са самата истина. Преди години, когато хората бяха почти забравили за убитото кралско семейство, защото от доста време насам си живееха прекрасно и без да бъдат управлявани от някого, едно момиче проследи едно момче на Големия пазар. А после му повярва и се превърна в кралица. 

Аделайн Благородната, която някога се казваше Елоиз избра мира. Своя. Затова управляваше справедливо, доверявайки се единствено на своя верен съветник, който за нея беше и приятел – Пир.

Една пролет, твърде рано задуха вятър от юг, а оттам се върна и един бивш дук. Той беше бродил надалеч из континента, за да се увери, че не е останал жив потомък на кралската династия. Завръщането му предизвика шепот и скришни разговори, тайни само за малцина. Един от тях се оказа и момичето, носещо корона.

Научих тази история от моята баба, която умееше да разказва приказки. Обичах да се представям как Пир е помогнал на Елоиз да избяга и да си върне предишния живот, макар че в любимия ми нощен разказ, кръвта винаги побеждаваше любовта.

Затова и, когато през онова знойно лято, се оказах насред един бивш кралски замък в Португалия не ми се стори странно да си спомня приказките, които баба ми разказваше, преди да заспя. Баба също така знаеше френски и може би мечтаеше да посети Франция. Само дето осъмнах доста по на югозапад и останах там.

– Тате, разкажи ми приказка! – четиригодишната ми дъщеря говори на смесен португалско-испански.

Изчаквам я да се настани в леглото, да завие Бъни – любимата и плюшена костенурка, да пие за трети път от чашата с вода, която пълних вече два пъти и да ми обърне пълно внимание. Четиригодишните имат много енергия за изхабяване, докато моите очи вече се затварят. Усмивката и ме разбужда и си поемам дълбоко дъх преди да започна да разказвам.

– Имало едно време едно момиче на име Елоиз…

Когато приключвам с приказката Деа е заспала, а аз съм променил края и, защото като разказвач имам правото да променя всяка история, която разказвам.

И в тази Аделайн управлява дълго и носи с гордост прякора си, а Пир е редом до нея чак до сетни старини.

eiland // Авторско

           Багажът и го нямаше. Това я притесни в първите няколко секунди, колкото да си припомни че кредитната и карта се намира в джоба на шортите и, които пък бяха на пода на бунгалото.

 

– Тръгваш ли? – попита Рики, когато тя се върна вътре. 

Надяваше се да прозвучи като въпрос, а не като покана за раздяла, макар че и двамата щяха да напуснат острова по някое време.

– Затвори ли вратата, снощи? – попита момичето, опипвайки джобовете на шортите си.

– Всичко наред ли е? – момчето срещу нея не искаше да си признае, че всъщност не беше и вече беше убеден, че има поредица от ухапвания по голото си тяло. 

Брад беше прав. Тропиците не са за всеки, макар че Рики беше прекарал двадесет и две годишния си живот в Сидни. В сутрини като тези му липсваше мъжа разбил сърцето му. А Елис, която вече беше напълно облечена и беше готова да му каже сбогом. 

– Алоха! – каза момичето, което Рики нямаше да види повече в живота си и си тръгна също толкова сигурно както и тропическата буря, която беше започнала преди две денонощия беше довела в бунгалото на момчето. 

Елис, която изобщо не се казваше Елис пое по плажа, огрян от пресните слънчеви лъчи. Някога беше опаковала живота си в два куфара. Единият остана на някъде из багажното отделение на Международното летище, обслужващо Сан Хуан и региона. Явно на вторият му беше писано да остане в Парадета, заедно с късче от душата и.

douceur et rochers {Сладост и скали} // Авторско

         

           Лувъра – най- красивият от всички музеи. Това пишеше в онзи пътеводител, който доведе Елоиз в Париж. 

И сега тя разглежда изкуство от цял свят, запазено до наши дни. Монети, оръдия на труда, одежди, картини. Картините са и любимите. Заемат цели два от петте етажа, започващи от Стъклената пирамида.

Форми и цветове. Синьо, червено, а сега и зелено. Сякаш художникът е копнеел да остави още малко розово, но нещо е отвлякло вниманието му. Елоиз харесва розовото. Любимият и цвят още от малка.

Влиза в следващата зала и подръпва ръкавите на пуловера си. Дори и тук усеща хлад, макар че е сигурна, че отоплението е пуснато. Средата на декември е. Скоро ще дойде Коледа.

Тя се усмихва бързо, преминавайки покрай едно огледало. Другите биха видели едно симпатично момиче, чиято кожа трудно хваща тен. Руси къдрици, сякаш направени на фризьор. И не биха се излъгали. 

Защото след като приключи обиколката си на най-красивите музеи в Европа, Елоиз ще изчезне. Точно както го направи преди две Коледи.

Мислите започват да замъгляват съзнанието и тя сяда на една от пейките в центъра на залата. Не знае колко минути е стояла, но когато се връща отново в Париж открива, че не е сама. 

Момчето, може да се казва Тео. Макар че всъщност са казва Пиер. Никой от тях не казва нищо, но сърцата им бият в един ритъм. Градът на Любовта е събрал две изпочупени души, готови сложат край.

Включва се глас по говорителите, който съобщава, че Лувъра ще затвори след половин час и се моли любезно посетителите на френски, английски, испански и немски да се насочат към някой от изходите на сградата. 

Елоиз следва момчето-което-не-се-казва-Тео, а той се прави, че не е прочел изражението и, докато беше седнала на пейката.

Тогава беше прекалено гневен, за да рискува да я изплаши. Затова просто седна до нея и стоя точно четиридесет и осем минути, докато тя се пребори с онова вътре в нея, докато телефонът му не спираше да вибрира. Благодарен е, че си изключи звука. Майка му сигурно ще е бясна, но и без това Париж не сработи и родителите му така или иначе ще се разведат. Сестра му вероятно ще остане при баща му, той е е този със стабилните доходи и психично здраве. 

На Пиер му е писнало да избира. Страна в спора. Страна, където да се опитат да изградят семейството си отново. Франция всъщност му харесва, макар че в последната година смени три училища – първо в Нант, после Дижон, а сега и в Париж. 

Елоиз няма как да знае, че момчето, което според нея определено би трябвало да се казва Тео, в момента взема решение да остане във френската столица за постоянно.

Пиер, чува възгласите на семейството му, отдъхването, че най-сетне се е появил и, че могат да отидат на вечеря. Елиса иска Макдоналдс и те ще отидат. 

Елоиз ще продължи да обикаля музеите, преди да се запише на вечерни уроци и да завърши образованието си. Един ден освен картините ще оглежда и хората, съзерцавайки ги. Ако види някой да се разпада, тихо ще седне до него и ще го спаси, както едно момче направи с нея преди години.

Ще минат години, преди Пиер да се върне във Лувъра – най- красивият от всички музеи… и, понеже им е писано, сродните души ще се намерят!

КРАЙ

"Джен и статуята-призрак" {Вещица в Тобърхил}

                

            – Мамка му, писна ми! – внезапно двуетажния ми дом се окъпва в светлина от десетките свещи, които съм оставила във всяка от стаите. – Искаш да играем? О, давай тогава!

(Cr: tumblr)

Зарязвам книгата, която чета, като подпъхвам края на ръчно тъкания килим между страниците, за да отбележа мястото, където съм стигнала. Краката ми изтръпват от рязката смяна на позицията ми, но аз вече вървя към входната врата. Отваряйки я ме лъхва студен есенен вятър, но вдишвам през носа и усещам аромат на мащерка.

По бялата ми тениска има няколко петна, от пръст – на път за работа стъпих в прясно изкопан гроб, от кал – едно момче изсипа лопатката си, върху латето на майка си, което тъкмо бях сервирала, та се наложи с Роз да се поблъскаме още зад бара, докато приготвя новата напитка и не на последно място такова с цвят на кръв. Което, всъщност е от кетчуп, защото бях жестоко изблъскана, докато си хапвах сандвича в банята, преди да се изкъпя. 

Не усещам кога е започнало да ръми. Стигам до центъра на градчето, в което живея от началото на лятото и хвърлям гневен поглед към каменната статуя на основателя му. Николас де Вейн е насочил револвер към облаците, комично, при положение, че е загинал от случайно изстрелян куршум от уж празното му любимо оръжие. 

– Какво искаш? – питам камъка, но отговорът идва някъде зад гърба ми.

– Оооооооооо, скъпа Дженевииииииииииив! Времееее е да се присъединиииииш!

Подпирам се на лопатата, която грабнах в бързината. Отлично знам какво следва оттук нататък и затова и цял ден игнорирам всички привидения, опитващи се да привлекат вниманието ми. Една лелка, даже си поръча кафе и Роз се смя безшумно, докато подавах чашата в празното пространство. Свети Херавим, добре че тогава в кафето нямаше много хора, само една група студенти, играещи Ди ен Ди, на масата в ъгловата ниша. Следях с интерес как се развива историята им, описващи дракони, магьосници и герои, готови да се жертват в името на успешната мисия.

– Дженевиииииииив! – привидението, бивш основател на Тобърхил се взира в мен. 

– Джен! – казвам и преминавам право през привидението, чиито очни ябълки още малко ще изкочат от призрачните му очни кухини ми се озъбва. 

Аз пропускам да му се усмихна обратно.

– Няма да участвам! Без мен! Пас! – завъртам се на пети и тръгвам обратно към обитаваната къща, в обитавания град, който съм решила да превърна в дом. 

Уличното осветление изгасва след мен, но само едно мигване предизвиква избухване на кратер от зелен гас, който после заблестява и осветява пътя ми. 

Ако някой си мисли, че тъмнината може да уплаши вещица в първия ден на октомври, жестоко е сгрешил. И какъвто и малоумен сценарий да е измислен този път, не смятам повече да губя повече близки или напълно непознати смъртни. Аут съм, вещицата ще прави добри дела тази есен и, ако Роз и цветните и карти таро са прави и в следващата…

Край…

или начало?

Благодаря, че ме четете! <3

"Звездопад или какво ми разказа слънчевото цвете" // Авторско

            

         Излазвам от палатката и усещам хлад. Нощите не са ми приятелки, но силуетът, който стои до отдавна изгасналото огнище ме придърпва сякаш с магнит.

(ph.Pinterest)

– Гледай – прошепва ми той, а ръцете му обгръщат талията ми.

Небосклонът е пълен със звезди! На милиони светлинни години оттук, далечни, но блестящи. Заравям пръсти в косата му, подръпвайки леко къдриците.

– Нека да останем тук– проронвам и това изважда наяве прекрасния му звънък смях. 

Полето помръдва и аз усещам, че се усмихвам, въпреки морето от бушуващи мисли в главата ми. И после устните му се разбиват в моите и отприщват вълна, която не съм способна да спра.

Когато отварям очи, усещам слънчевите лъчи, галещи лицето ми. Тялото ми е схванато, а неговият мирис се е превърнал в лепкава пот, която се стича по голата ми кожа.

Слънчогледите, които ме обграждат ме гледат осъдително. Сякаш знаят цялата история. Или може би просто търсят небесния обект, който нагрява сухата почва.

След известно време събирам вещите си, мятам раницата на рамо и поемам по тясната ивица, осеяна с чакъл. А глупавите цветя не спират да разнасят името му.

“Криииииииииииииис”

“Криииииииииииииис”

“Криииииииииииииис”

Не, че някой би се вързал на откачената реалност, в която всяка година, в един и същи юлски ден или по-точно нощ, се срещам с мъртво момче, което обожаваше своята китара, но си отиде преди да успее да сбъдне мечтите си. 

Вечерта ще достигна до големия град, ще се настаня в хотелска стая с голяма тераса и гледка към централната улица. След няколко дни ще пристигнат и останалите. Ще забием на огромния стадион и после ще продължим заедно към следващото място. Публиката ще ни обожава. Името ми ще отеква във въздуха.

Доли Густи

Взела съм фамилията му. Без последната буква. “Н”-то е за никога. Никога няма да те забравя!

КРАЙ

ИЗДИРВА СЕ: ДИЛЪР НА ИСТОРИИ

            Част първа – Търговец в капан

Може би съм подценил момичето. Определено е по-умна, отколкото я сметнах в началото.

– Дилър на истории, не ме карай да повтарям – тя се изплюва в краката ми.

Храчката не докосва кожата ми, но самото движение цели да ми покаже, че не аз контролирам нещата.

Опитвам се да раздвижа крайниците си, но въжетата се впиват по-надълбоко в кожата ми. Очите на момичето са тъмни с цвят на еспресо.

– Предпочитам Търговец – казвам, за да печеля време.

Ясно е, че съм притиснат и нямам избор освен да и дам нечия история. Разравям се из паметта си и решавам, че е дошло времето да жертвам сър Никълъс. Това винаги сработва. Жалко, страхотен старец. Ще ми липсва…

– Искам твоята – поглеждам момичето срещу мен, насочило копие към гърлото ми. 

Част втора – Момичето и мрежата

Името ми е Клео. Не, че това има значение.

Наблюдавам го от седмица, но го преследвам от три дни. Някак си все успява да ми се изплъзне. Добре че знам да ловувам.

– Какво има в мрежата? – сините му очи се впиват в сребристата нишка само за миг, давайки ми възможност да си поема въздух, преди отново да насочат по посока лицето ми. 

По улиците има сняг, но аз сякаш изгарям.

– Ще ми трябва по-късно – мама не ме е научила да съм груба, но Кеж и Нижан имат нужда от храна и аз съм голямата сестра, която трябва да я осигури.

Колко ли дажби ще ми донесе тялото на Дилър на истории? Надявам се достатъчно, за да изкараме месеца. Най-късият в годината.

– Имам много хубави истории – казва русото момче, което изглежда на моята възраст, но това изобщо не ме заблуждава. 

Чела съм достатъчно легенди и знам, че хората от неговия вид, са много по-стари от всички нас. Макар че, се съмнявам, че им е останало нещо човешко, при положение, че с няколко думи, могат да отнемат невинен живот. 

– Можем да стоим тук и да те оставя да измръзнеш или да ми дадеш, това което искам – казвам с ясен глас и нагласям захвата на копието.

Усещам ледения вятър, който хапе кожата ми. Сиянието около бледата му кожа започва да избледнява, а русите му къдрици потъмняват. Всички шансове са на моя страна, просто трябва да почакам още малко, докато той се пречупи. В по-благоприятният случай, ще си тръгна с неговата история. И в двата той ще умре. Изборът е негов. 

Част неизвестна – Думи

Не съм искал да ставам Търговец на истории. Но понякога Съдбата има странно чувство за хумор. А Самотата е опасен приятел. И моя вярна спътница векове наред. 

Искам ли да се освободя от нея, трябва просто да кажа няколко просто думи. Или поздрав. И човекът срещу мен ще е готов да ми сподели най-съкровената си тайна, най-дълбоката си мъка или най-ярката си мечта. Проблемът е, че с това ми завещава и живота си. И когато ми се наложи да разкажа история, било то, за да си осигуря прясна вечеря или топло легло, мога да си платя чрез история. Само дето, след като е разказана от мен, човекът умира. 

Тъжно, но правилата са такива. А Самотата е ужасен приятел, особено, когато живееш дълго. 

Можеш разбира се, да разкриеш как точно си станал Търговец. Тогава ти самият ще умреш. А, кажете ми, кой не се страхува от Смъртта? 

Епилог

В прахта остава да лежи обгорено тяло.

Братче и сестриче намират огромен чувал пълен с прясна храна. Ще им стигне за времето, което ще им е нужно да пораснат. 

Никълъс Флабел чува тежко тупване и това го събужда от следобедната му дрямка. Подпира се на бастуна си и бърза, колкото може, за да отвори дървената врата. Следобедното слънце нахлува за първи път  от седмици в къщата му, накрай света, разположена сред гъста гора.

– О, синко – той прибира момчето вътре. 

То се строполява на пода. Учителят и ученикът. Единият приел отшелничеството, за да не нарани някого и другият, който толкова иска да живее нормално…

– Беше на моите години – изхлипва момчето. – Нямах избор…

Сър Никълъс, който някога се гордееше, че носи титла и, че е син на четвърто поколение шотландски благородник поклаща глава. На деветдесет и шест е. Момчето няма двадесет. Единият скоро ще си отиде и ще освободи всички живи от историите им. Но другият, трябва да се научи да контролира проклятието си. Никълъс Флабел се е научил да го прави. Приел е Самотата. И иска да научи и Девън на това. Колкото и е страшно. Защото сам, не означава непременно самотен.

Cr:Pinterest

КРАЙ