Songs (help me survive resently) + MY NEW FANFICTION

            Здравейте! Как сте? / Hi and happy Friday!

Предварително се извинявам на човека, с който ми предстои да изляза, че се бавя. Обаче ако не напиша този пост, просто ще стане още по-зле…

Та песните за седмицата/ Songs of the week:

• STAR WALKIN’ – definitely my favorite! Thank you P. that showed me this song! Absolutely fabulous! Stars (dreams) or nada! 

• Rechazame (speed up) – Tik Tok is my new fav app and ki am totally in love with Pedri and Gavi de Barcelona. So after a couple (hundred) edits I can finally think in Spanish and just adore this remix version! (and one big GRACIAS por the link for the football matches yesterday Vive la Tiktok)

• SHAKIRA || BZPR Music Sessions #53 – Su nombre es Shakira, ladies and gentleman! We have a cheater. And she totally killed him con esta cancion! Good job, dear!

So see you soon, amigos!

Btw my new fanfiction on ao3 is here!!! Enjoy! PEDRI!! <3

        Hasta luego!

"Проклятието" // Måneskin (Eurovison 2021) ∙ Story – Част 1

 

Във вените ми има повече музика, отколкото кръв. Тя ме изпълва, заедно с всяко ъгълче на къщата. Прекарал съм толкова много време тук и отлично познавам, всеки един глас и нота.

Обаче, тази музика идва някъде от двора и се чува само инструментал. Долавям китара и тупане, по нещо, направено от метал.

- Какво мислиш? – питам Катерина, която наблюдава от прозореца, скръстила ръце пред гърдите си.

- Заплаха – тя ме прогаря с поглед и почти минава през мен.

- Трима са – отговаря услужливо Джион, който е седнал на перваза на друг прозорец. – Две момчета и едно момиче. Хубави са – усмихва се.

- Пушиш, приятелю – казвам му и той елегантно се отмества от слънчевата светлина, която го кара да губи цвета си, а също и при допир с него създава наситен дим.

- Ще отида да потърся Барбара – отвръща ми Джион.

- Мисля, че е в Балната зала – той ме разминава, а аз най-сетне хвърлям поглед навън.

Две момчета, едното е с вързана на апашка тъмна коса и държащо няколко кенчета в ръце, а другото е с пепеляворуса и държи китара и сноп кабели. Момичето също държи китара и свири, потропвайки ритмично с крак. Никак не е лошо, като за начинаещ музикант, минава ми през ума, точно когато тя вдига поглед и очите и срещат моите.

 

Отдръпвам се рязко и изсъсквам, защото Барбара стои на крачка от мен.

- По дяволите, какво правиш? – питам я.

- Те ще донесат неприятности – просто отвръща тя и дръпва дебелото перде, което скрива ярката светлина.

- Не мисля, че ни видяха – казвам, но безпогрешно мога да разпозная звука от отварянето на тежката, метална врата.

Скърцането на бравата издава ужасен стържещ звук, който ми припомня за деня или по-точно нощта, в която се озовах в тази проклета къща. Чувал съм този ужасен звук още три пъти, съответно, когато Барбара, Джион и Катерина прекрачиха прага и.

- Ехо, има ли някой тук? – чувам ясен момчешки глас, идващ от флаето.

- Това не е добра идея – прошепва в ухото ми Барбара и се оттегля към втория етаж, който е нейна територия.

Усмихвам се, приглаждам косата си и се отправям към гласовете, като успешно долавям италиански. Родният ми език.

- Здравейте! – оглеждам ги и момчетата се свиват леко, докато момичето не трепва от погледа ми. – Казвам се Дамиано! Какво ви води насам?

- Аз съм Етан, приятно ми е – казва тъмнокоското и ми подава ръка. Настъпва неловка тишина, която той опитва да прикрие, като прочиства гърлото си, докато аз се правя, че не забелязвам ръката му. – Това са Томас и Виктория – другото момче ми кимва приятелски, докато момичето не отделя очи от мен. – Ние сме музиканти и търсим място, където да се упражняваме. Попаднахме на обява и дойдохме тук. Мислехме, че ще можем да наемем цялата къща, но ъ… , явно вие също се тук. – той се почесва по главата и отново настава мълчание.

Чудя се как да изляза от тази ситуация, докато от горните етажи се чува ужасна шумотевица. Вероятно Катерина, преподрежда. Отново.

- Ама, Дамиано! – чувам името си и се обръщам машинално. – Къде са ти обноските? – Барбара върви спокойно към новодошлите и им се усмихва. – Добре дошли! Аз съм Барбара, приятно ми е да се запознаем! – тя подава ръка първо на Виктория, а след това и на момчетата. – Ние пристигнахме онзи ден и все още разопаковаме! Също се занимаваме с музика и усърдно репетираме за бъдещите ни изяви – обяснява им, докато отгоре се чуват ужасно фалшиви симфонии от пианото на Джион. – Е, опитваме се, знаете как е. Всеки си търси вдъхновението! – Томас се засмива. – Та, елате да си оставите багажите и после можете да използвате хубавото време, за да порепетирате, докато ние подготвим вечерята и поизчистим, защото за да бъдем честни, доста сме се разхвърляли, тук. – тя ме посочва с глава. – после можем да вечеряме заедно и да обсъдим подробностите.

- Ами, благодарим! – казва Виктория и поема след Барбара, която не пропуска да ми хвърли сериозен поглед преди да ги поведе към една от спалните на първия етаж, която винаги държим чиста за всеки случай.

 

 

- Е, става все по-забавно! – Джион не спира да подхвърля парцала, с който бърше праха, по мебелите.

- Да, вечерята ще е особено интересна! – отвръщам, вдигайки глава от пода, който не е бил чистен от векове. – Напомни ми защо оставихме, Катерина да направи вечерята?

- О, Барбара ще я държи под око, сигурен съм!

- Тя може да ги отрови! – казвам и това го разсмива. Отлично знае, че съм прав и все пак мятам стирката по него. Джион прави елегантно завъртане и стирката се удря в стената.

- Само, ако реши – отговаря ми. – Какво става между вас двамата? – не си правя труда да отговоря, а вместо това се изправям на крака и отивам да си взема стиркката, която е успяла да изпръска някога бялата стена и доста голямо сиво петно, стои на височината на една паяжина с размера на дланта ми. Обирам я с парцала и фиксирам Джион, който подскача към тавана, без да докосва сменените от по-рано завивки.

- Не можем да правим това – напомням му. Той кръстосва крака във въздуха и застава с главата надолу. – Това също.

- Значи, ще се правим на хора, макар че не сме! Страхотно, определено ще бъде много забавно!

Пускам стирката и тя се прекатурва и цопва на пода. Излизам от стаята и се отправям към моята, която всъщност представлява квадратен кабинет без прозорци. Проблемът с проклятията е, че изведнъж се озоваваш в ситуация, с която не знаеш как да се справяш. И, с времето просто свикваш.

Само че, отново чувам акордите и музиката. Тримата новодошли са се разположили под сянката на стария кестен и свирят толкова прекрасно.

Единственото, което им липсва е глас.

Приисква ми се да запея, но в момента, в който отварям уста, пареща болка се разпространява из гърлото ми, надолу към гърдите. Кашлям, докато не изкарам всичко. Оставям превит на колене и все пак една мисъл остава в съзнанието ми. До сега не съм имал смелостта да я оставя да пусне корени. Защото тук не расте почти нищо. Дори и идеите. Те се разбиват на пух и прах, също както и надеждите ни някога да се отървем от тази проклета къща.

И все пак, какво ако Съдбата е решила да ни даде този шанс? И новодошлите могат да ни помогнат по някакъв начин?

 

 

Старателно се подготвихме за тази вечеря. Решихме да се разположим в трапезарията, която е на първия етаж и се намира близо до спалните на новите ни съквартиранти. Барбара наистина е магьосница в кухнята и успя да направи чудеса с оскъдните продукти, с които разполагаме. Крем супа, задушено месо и френска селска торта – нейн специалитет, който правеше през първите години, когато все още отбелязвахме рождените си дни.

- Да ви е сладко! – тя се усмихва на гостите и ги приканва да подадат чиниите си на Джион, който и помага със сервирането.

Разбрали сме се да се представим за група приятели, които са наели къщата за цялото лято, като се надяваме, че това е достатъчно дълъг период и нашите гости ще искат да останат за по-кратко.

- Занимаваме се с музика откакто се помним – продължава Джион.

- Така си е, това е единственото нещо, което си е нашето нещо! – подкрепям го аз и всички кимват в съгласие.

- Много е вкусно! – похвалват ястията нашите гости. А, Барбара сияе от искрена радост, понеже никой от нас не изпитва нуждата да яде и във времето сме загубили тази традиция, да се храним заедно.

Всъщност къщата ни идва малка, особено от както сме четиримата и избягваме да се засичаме. Катерина, държи тавана, докато Джион и Барбара споделят втория етаж. И двамата знаят френски и понякога прекарват цели дни в това да спорят за нещо на родния им език. Добре че, швейцарецът говори и италиански, та се разбираме перфектно и с него.

Катерина е украинка и за всичкото време, в което сме тук така и не пожела да научи някой от нашите родни езици, за разлика от Барбара, която знае още и немски. Така че, основно се разбираме на английски с нея. Когато на нея изобщо и се говори.

- Значи си италианец, Дамиано? – обръща се към мен Етан.

- Точно така! От коя част на Италия сте вие? – контрирам с въпрос и пъхвам, внимателно отрязано парченце месо в устата си.

- От Рим – отговаря ми Томас.

- Вечният град – възкликва Барбара, а аз пропадам в черна дупка, защото в главата ми се появяват спомени за едни живот, който почти съм забравил.

- Добре ли си? – пита Виктория и въпреки силната болка в главата регистрирам две неща. Че пръстите и докосват коляното ми и, че наистина ги чувствам.

- Да, просто ми трябва малко въздух. – Барбара скрива въздишката си в ръка, а Джион ми кимва. – Извинете ме! – казвам и почти се затичвам към изхода на трапезарията, където се разминавам с Катерина, чиито очи ми хвърлят гневен поглед.

- О, Катерина, не те изчакахме, обаче, скъпа изглеждаш невероятно! – чувам да казва Джион, преди да се отдалеча от тях.

Затварям се в кабинета ми, който е пълен с книги и изписани листи с песни. Разбутвам една купчина и хващам перото. Отварям мастилницата, като мастилото ме опръсква в лицето. Само че това в момента няма никакво значение. Изпадам в транс, докато пиша поредната песен, която няма да изпея. Пиша, докато болката не отшуми и не запълня дългия лист и от двете страни.

Станало е ужасно късно, не че за нас духовете, това има значение. Само че сега е различно. Внимателно отварям вратата и пристъпвам на пръсти в коридора. Минавам покрай трапезарията и виждам няколко петна от вино, останали по бялата покривка. Стигам до антрето, но нямам сили да отворя вратата и да се доближа до нощта. Затова просто сядам на пода и прегръщам коленете си с ръце.

Не знам колко време е минало, когато ушите ми долавят тихи стъпки.

Обръщам се през рамо и виждам Виктория, която върви боса, облякла широка раирана пижама. Тя сяда до мен и опира гръб в моя. Може би, ако остана неподвижен в един момент, тя ще спре да ме вижда и ще ме забрави. Дали, обаче искам това?

- Защо не спиш? – усещам се, че я питам.

- Аз, просто не мога… - тя млъква. – Мислиш ли, че е странно? – пита.

- Не – отвръщам и никой не намира какво друго да каже. Затова мълчим. И все пак, мога да бъда честен пред себе си. И мога да опитам да бъда честен и пред нея. – Всеки се бори със своите демони.

- Някои са доста упорити.

- Нямаш си на идея – засмивам се и тя също ми отвръща, след което отпуска глава и след малко започвам да чувам ритмичното и дишане.

Ако времето може да спре и проклятието да приключи, този момент би бил добър. Разбира се, проклятията никога не се съобразяват с нас. Вместо това, чувам хлопането на чехли и Томас ми махва с ръка, докато се приближава.

- Тя има проблеми със съня – казва, докато вдига момичето на ръце,  а аз кимвам в отговор. – Лека нощ – добавя и я отнася към спалнята, която делят тримата.

Затварям очи и започвам да броя на ум. След, което оставям съзнанието ми да си почине за малко.

Дори и духовете се нуждаят от почивка от време на време.

Край на първа част!

 

Ще се радвам, ако ви е харесала историята, да ми споделите мнение!

         До скоро, приятели!

Credit for this amazing art!

Маргаритки и Тримагическият турнир // OC & Cedric Diggory Fanfiction by Me

 ۩

- Ами, ако все пак те изберат? – пита Брита Джоунс и аз я стрелвам с поглед.

- Тогава ще представя Дома и Хогуортс, достойно – отвръща и Седрик, но гледа мен. Може би единственият човек от Хъфълпаф, който не одобрява участието му в Тримагическия турнир. – Вал, тръгваме ли?

- Да – отвръщам и се изправям от стола, а Седрик държи мантията за раменете ми, като ми помага да я облека. Винаги кавалер, галантен и чаровен, търсачът на нашия отбор по куидич е мой най-добър приятел още от първата ни година в училището за Магия и Вълшебства.

۩

- Е, готово – казва Седрик и ми се усмихва, след като след като обръщаме гръб на Огнения бокал. – Имам добро предчувствие за това.

- А, аз не – отвръщам.

۩

- Седрик Дигъри – думите на професор Дъмбълдор, се разнасят из цялата зала, но светкавично биват заглушени от щастливите писъци на нашия Дом. Броя наум и се подготвям да се усмихна на Седрик, когато той ме поглежда, преди да се отправи при другите участници.

Може би чувството в корема ми е породено от нещо друго. Няма нищо страшно.

Почти съм успяла да се самоубедя, когато Огненият Бокал отново избълва в пламъци. Това не би трябвало да се случва.

- Хари Потър – произнася директорът и залата потъва в оглушителна тишина. Миг преди бурята да се разрази.           

 

Вал

۩

- Дракони – прошепва ми Седрик в часа по Отвари. Изтървам маргаритката, чиито листа се готвя да откъсна за отварата, която включва огромен брой, различни по вид съставки.

Момчето до мен се навежда и я вдига.

- Всичко ще бъде наред – ми казва, подавайки ми я. – Обаче, нека това си остане между нас, става ли?

- Разбира се – отвръщам. Изградили сме здраво приятелство, защото и двамата споделяме, когато нещо ни тежи и си пазим гърбовете, взаимно.

 

۩

Когато Седрик ме кани на разходка след часовете, очаквам да ме покани на Коледния бал. Първото изпитание е минало успешно. Падна му се шведски, късокосмест, син дракон. Истински красавец. Но все пак, добре че бяхме учили за него. Не завиждах на Хари Потър и неговия унгарски шипоносец.

- Вал, ти си най-близкият ми човек тук – започва той и аз се изкушавам да го подкача.

- При положение, огромния ти фенклуб, особено от страна на Слидерин, се чувствам поласкана… -  звънкия му смях се разнася и вятърът го отнася, заедно с последните слънчеви лъчи.

- И точно, заради това не мога да те поканя на бала – казва ми той и аз се разсмивам, защото си мисля, че това е някаква шега. Но той изглежда абсолютно сериозен и аз скръствам ръце пред гърдите си.

- Какво искаш да кажеш с това, Избранико на Бокала? – знам, че това обръщение го дразни, макар че да не го показва, ако някой по коридорите го спомене. Учениците си имат друга мишена и все пак всички искат някой от нашите участници да спечели.

- Искам да кажа – той се протяга и хваща ръцете ми. – Че следващите изпитания вероятно ще бъдат още по-опасни. Затова искам да отида на бала с друг човек – поглеждам го в очите. – Такъв, който не ми е толкова скъп.

 

Джон

۩

Разминавам се с Рон Уизли, на влизане в Голямата зала. Отидох да се освежа и да хвърля поглед към Общата стая, просто за всеки случай. Хърмаяни Гренджър е дама на Виктор Крум, което явно не се нрави на червенокоското, част от Златното Трио.

Бени Хофи, който е моят кавалер тази вечер ми махва е една ръка, а в другата държи чашата ми, която му поверих да пази. Отивам при него, а там са още Брита и Джон, който е рейвънклоуец, но определено е сладур с очилата си с дебели черни рамки и гъстата му, чуплива коса.

- Да танцуваме? – пита ме Бени и наистина ми се иска да се забавлявам, поне заради него, защото той наистина полага усилия и е толкова мил с мен.

- Изпуснах началото вече – казвам му и го докосвам по рамото. – Но ти, ако искаш, нямам против.

- Сигурна ли си, Вал?

- Просто тази песен, никак не ми е любима – отговарям и той ми се усмихва още веднъж преди да отиде и да покани, някое друго момиче.

- Той е толкова свестен! – Брита се опитва да надвика музиката. А Джон нежно я дръпва към себе си.

Отлично знам това, но наистина не ми се танцува повече. Всъщност, танцува ми се, но човекът, с когото искам…

- Някой, като че ли не оценява партито – чувам шепот в ухото си и подскачам. Седрик ме хваща за ръката преди да съм изгубила баланс и да излея чашата върху роклята си, която е бяла без ръкав и преминава в млечнозелено надолу. – Красива си.

Нещо някъде в мен трепва. Не прекрасна, каквато ме нарече Бени, а красива.

- Благодаря ти, и ти не изглеждаш зле! – той ми се усмихва и прави крачка назад, за да може симпатично, нисичко момиче с права рокля и вързана на кок коса и азиатски черти да се изравни с него.

- Чо Чан – подава ми ръка, в ръкавица тя.

- Валис Клеър – здрависвам се с нея.

 

Бени

۩

Второто изпитание е ужасно и в нощта преди него, сънувам кошмари. Поемам си дълбоко дъх, когато Седрик изплува на повърхността на

езерото, заедно с Чо Чан.

- Вал, добре ли си? – пита ме, Бени, който може би е единствения човек сред публиката, който още не е станал да аплодира на крака.

- Да, всичко е наред – той преплита пръсти с моите и ги целува лекичко.

- Справи се! Винаги се справя. Това е нашия Седрик – казва ми и двамата се изправяме, но той не пуска ръката ми, докато не слизаме от трибуната и не стъпим на твърда земя.

 

Брита

۩

Два дни преди Третото изпитание, съм се барикадирала в тоалетната на втория етаж и Брита вика Седрик.

- Стои тук, от час. Не мога да я изкарам!

- Аз ще се справя, с това, Благодаря ти Брита – чувам гласа на най-добрия ми приятел, който през последните месеци сякаш губя малко по-малко. – Благодаря ти, че ме извика.

Когато стъпките и почти не се чуват, Седрик сяда на пода, опирайки гръб на вратата. Знам го, защото и аз стоя в същата поза и плача без глас.

- Вал, моля те, излез – гласът му е нисък и дрезгав. – Имам нужда от теб!

۩

Фльор и Виктор вече са извън Лабиринта. Не мога да спра да треперя.

Брита стои от едната ми страна, а Бени от другата. Тя не спира да бърбори, а той мълчи.

- Поне някой от нас ще спечели, това е хубаво, нали? – пита ни, никой не и отговаря, единствено Джон и кимва.

Минало е прекалено много време. Напрежението преминава като електричество из цялата публика.

Очите ми шарят по поляната, където стоят магьосниците с извадени пръчки, готови да се притекат на помощ. В небето блясва ярка светкавица и настава суматоха, защото в единия ъгъл се вижда Тримагическата купа и в следващия момент всички се изправят на крака. Поляната се покрива с учители и се чуват възмутени крясъци.

Поглеждам към ложата в която се намират родителите на Седрик. Виждам как майка му се свлича и до ушите ми достигат думи които променят всичко.

Бени ме прегръща и всичко потъва в тъмнина.

 

۩

Усещам есента във всяко дърво. Замъкът е величествен, но тази година краката ми не са готови да се затичат към каляските. Мога да остана тук, защото не знам как ще прекрача прага на Общата стая.

- Вал! – спокоен глас ме изкарва от дълбините на съзнанието ми.

Поемам подадената ръка и оставям тази усмивка да спаси положението, както го прави през последните месеци. Винаги неотлъчно до мен.

Бенджамин Хофи ме повежда напред към последното ми приключение в Хогуортс!

 

Край!

Надявам се, дави харесва!

Тук можете да прочетете историята ми, в която главен герой е Драко Малфой.

А, ако сте фенове на SKAM, вижте тук. 

Credit for the Arts!!! 

"Рози и мрежи" // The Hunger Games Fanfiction by Me (OC & Finnick)

             

            Здравейте. Тези дни водих разговор, колко много обичам да пиша от мъжка гледна точка. Днес ми дойде вдъхновение да пиша от женска гледна точка. А именно история от света на Игрите на Глада, която се развива по време на 65-тите Игри на Глада, когато Финик, (мой абсолютно любим герой) печели.

Подарявам тази история на приятеля, който ми зае книгите преди време и ме вкара в този прекрасен свят. Благодаря ти! <3

Ще се радвам да ми споделите вашето мнение, дали ви е харесало!

А, ако ви се чете нещо от света на Хари Потър можете да погледнете тук.

 

Рози и мрежи 

 

Казвам се Бриана Хол.

Трибут от Окръг Едно в 65-тите Игри на Глада. И от много време не мога да си представя нищо свързано с лукс. Има само горещина. Влагата е навсякъде. Мисля че преди ден започнах да усещам симптомите на треска, но въпреки това не съм спирала да се движа. Скоро ще се свечери. Когато падне нощта ще стане още по-сложно, защото горещината не спада, но оставаме на тъмно. Всъщност сме само трима. Аз, Финик от Окръг Четири и Круг от Окръг Пет. Краят е близо.

 

Когато ме избраха бях меко казано бясна. Защото не харесвах живота, който водех, но все пак не ми се искаше да го изгубя. Елитното училище, фалшивите усмивки, родителите ми, които ме оставиха да се справям сама от осем годишна. И все пак бях свикнала с разкоша на нашия окръг.

Моментите, когато оставах сама в дома ми, и не бях заета с уроци или висене по досадни партита, където разпасани и пияни хубавци се опитваха да ме свалят, прекарвах в лятната градината, която обикаляше имението от три страни. Свивах се до някой розов храст и си измислях истории. В тях нямаше интриги и завист. Всички бяха щастливи, защото правеха това, което обичаха. Бях готова да говоря с родителите ми и да им представя идеята ми за пътуване из окръзите и с цел да разказвам историите на хората, живеещи там. Само трябваше да мине Денят на Жътвата. И точно тогава животът ми се промени изцяло. Бях избрана да представям Окръг Едно в Игрите на Глада.

 

Премигвам няколко пъти, като отлепям поглед от залязващото слънце. Червено и оранжево се сблъскват, но не могат да преборят прииждащата нощ. Арената има формата на звезда.

В началото, докато се движихме заедно със Сур, гледахме да избягваме лъчите на звездата, защото там можеше да ни очаква засада. Той учеше в моето училище и отлично познавах характера му. Идваше от богата фамилия, най-голямото от петте деца, подготвен още преди да стъпи на арената, именно как да убива.

 

В нашият окръг успя да се запази тайната, за моята липса на каквато и да е подготовка, освен сутрешното ми шест километрово бягане.

Родителите ми разполагаха с големи възможности и въпреки това, аз се противопоставих на волята им и използвах последната си седмица преди официално да вляза в Игрите, за да пиша. Оставих записките си под храста с бели рози, който обичах повече от приятел. Защото истината е, че когато растеш сред Елита, малко или много всеки парадира и се опитва да упражнява влияние чрез богатството си. Можеш да купиш всеки. Дори и приятел.

А аз не исках такива приятелства.

Със Сур се разбирахме сравнително добре, той говореше, а аз мълчах, освен, когато ме дразнеше. След началото на Игрите и двамата бяхме променени. Аз, защото ми се наложи да убия други трибути, още в първите минути и той, защото се скри и изчака да мине мелето. Решихме да се движим заедно, защото той беше тренирал и неговите спонсори щяха да ни осигурят известна преднина. Родителите ми не искаха единственото им дете да загине и въпреки това ми назначиха ужасен ментор, който разби прикритието ми в опит да ми изпрати абсолютно ненужен предмет. На кого по дяволите му трябва рокля, когато животът му е на косъм?

 

Мисля, че почти настъпих нещо. Оглеждам внимателно лявото си ходило на последните слънчеви лъчи. Не е трън, каквато е първоначалната ми мисъл. Парче от жица е. Което означава, че Круг е бил или е някъде наблизо. Не ми се иска да се срещам с него по тъмно. Не ми се иска да се срещам с него изобщо. Изминаха два дни, от смъртта на последния трибут. Голямо затишие, преди буря. Не съм убедена дали на тази влага Круг може да пусне ток по някакъв откачен начин, но не ми се иска да разбирам. Поемам в посоката, от която дойдох. Гледам да стъпвам внимателно, доколкото е възможно. Почвата е мека, което ми помага, понеже от известно време се движа боса. И все пак трябва да внимавам, за да не издам местоположението си и най-вече, за да не се нараня. Знам че най-близкия край на звездата не е много далеч оттук. И все пак да прекарам втора поредна вечер там си е риск. Но не ми се иска да попадна на скривалището на Круг.

Финик определено не е за подценяване. Оглеждам се за скрити въжета и мрежи. Видях тризъбеца, който получи от спонсорите в действие, когато приключи със Сур. Беше страховито и, колкото и да ми се иска да вярвам на късмета си, знам че срещна ли се отново с Финик, той няма да ме пусне да си тръгна. Тогава имаше избор между двама противници и двамата идващи от окръга спечелил Игрите предишните две години. Стоях вцепенена и гледах зелените му очи, които не ме изпускаха, нито за миг. Знаех че нямам шанс. Тогава той ми кимна и тихо се насочи към Сур. Можех да го ударя в гръб, можех и да изкрещя, за да предупредя трибута от моя окръг. Но не направих, нито едно от двете. Просто побягнах.

 

Както бягам и сега. Не искам нощта да ме завари без прикрие. Също така съм гладна, изморена и искам да се разкрещя на някой. Дишам на пресекулки и се радвам, че одрязах русата си коса преди дни. Въпреки това мокрите кичури се лепят пред очите ми и ми пречат. Мисля си за онова момче, с което исках да танцувам на последния ми бал. Той стоеше в ъгъла на залата. Сериозните му очи обикаляха сякаш търсеше нещо. Изглеждаше различен. Може би щеше да ми стане приятел. Или нещо повече…

Задъхано и далеч от елегантно цопвам по очи в блатото. Съвсем го бях забравила. Опитвам се да стъпя на камък, макар че усещам разранените си пръсти, и тогава отново падам. Не ми се иска да се удавя в тази вода и панически започвам да махам с ръце, докато главата ми най-сетне се подава на повърхността и си поемам глътка свеж въздух. И тогава усещам, че нещо се стяга около мен. Оказвам се оплетена с въжета и мрежа.

А пред мен стои Финик.

Впервам поглед в него и чакам. Той като че ли не бърза. Вдига ме в мрежата, на метър и нещо над земята. Опитвам се да се размърдам, но въжетата ме стягат още повече. Усещам липса на въздух.

- Не се бори – казва ми той. Лицето му е изпито. На дясната му скула има рана, която e  гноясала. Подпира се на тризъбеца, но знам, че му трябват секунди, за да ме набучи на него.

- Давай – казвам му. Не виждам смисъл да се боря. – Круг е на няколко километра южно оттук.

Той насочва тризъбеца към мрежата.

- Услуга за услуга – усмихва ми се Финик. Тази усмивка е истинска, знам го, защото от години живея сред фалшиви.

Разсмивам се. Какво мога да искам в този момент. Време? Да изчакам и да забавя събитията. Какъв е смисълът? Толкова много кръв, въздухът е пропит с нейния мирис. Дори влагата не може да го прогони. Горещината само притъпява кошмарите, които имам, в редките моменти, когато успявам да задремя.

Сещам се за хладните вечери, на моята тераса с гледка към Лятната градина. Искам да се пренеса там. При моите истории със щастлив край.

- И розите запели, там някъде на юг, мечтите се топели, направени от пух – това беше любимото ми стихотворение, когато бях дете. Сега вече не съм.

Прилепям колене към брадичката си и правя знак на момчето пред мен да се приближи. Казвам му за моята малка тайна, скрита под белият, розов храст. След, което му се усмихвам и затварям очи.

 

Казвам се Бриана Хол.

Трибут от Окръг Едно в 65-тите Игри на Глада. Пред мен стои Финик Одеър от Окръг Четири, бъдещ победител в тези Игри.

Питате се откъде зная?

Истината е, че надушвам победата, но рядко успявам да се отделя от фантазиите си, за да я грабна. А тя е първата крачка към сбъдването на мечтите.

А зеленоокото момче я заслужава.

          Защото е добър. Виждам го в очите му.  

         

Сънища & книги // Dreams 'n Books - Fanfiction by Me

 

Вдишвам дълбоко. Всичко блести в ослепителна белота. Не бях виждала толкова сняг никога през живота си, но като цяло годината си беше доста странна. Вървим по павираните улици по центъра. Анджи ме е подхванала под ръка.

- Пак си се отнесла нанякъде – констатира.

- Извинявай! – и двете се засмиваме. Тя е една от най-близките ми приятелки и знае колко лесно се впускам в света на фантазиите.

Книжарницата е едно от любимите ни места, особено този декември, когато вятърът духа ужасно силно. Уж сме до морето и въпреки това пронизва през дрехите.

Лампите светят като запалени фитили, кориците на книгите ни подканват, коя от коя по-красива. Оранжева, розова, зелена. Анджи ме е дръпнала към секцията с чуждоезичните книги. Искам да прочета доста от тях, но днес всички се сливат като дъга.

- Виж тази – русокосата ми приятелка ми показва книга, която искам да прочета от доста време. Обръщам я. Цената и е стабилна, а и се поохарчих за коледните празници. – И познай – поглеждам я въпросително, а тя ми се ухилва - има я в Читалнята!

Грабвам Анджи подръка и поемаме към Библиотеката. Тя определено е любимото ми място в града. Хората, около нас бързат с последните покупки. Коледа е след няколко дни.

Трябват ми няколко секунди да осъзная, че вървя сама. Обръщам се и виждам Анджи разговаря със симпатично момче, което е носи тъмно палто и черна шапка с периферия на главата си.

Изглеждат така сякаш се познават.

Усмихвам се нервно  и изчаквам да ме запознае с приятеля си. Подавам ръка и чувам русокоската до мен да обяснява, че сме тръгнали към Читалнята. Момчето срещу мен казва, че с удоволствие би се включило към нас, но има среща с приятеля си и, ако сме съгласни ще дойдат и двамата малко по-късно. Никога не съм била добра в отказите, затова и се съгласявам. Момчето ни намигва и тръгва в противоположна посока. Обръщам се към Анджи.

- Аз… може би го харесвам, малко – казва тя.

- Няма нищо лошо в това, изглежда готин – и някак познат ми се иска да добавя.

Библиотеката се намира до сградата на Общината. Старинна сграда с арка и огромни врати и тесни прозорчета. Библиотекарите ни познават.

- Отиваме в Читалнята – казвам, а те ни пожелават приятно четене. Също така се чудят какво търсим в навечерието на празника.

Обикаляли сме всяко кътче на библиотеката.

Читалнята обхваща пет помещения. Таванът е огромен, а на всяка стена, заоблена, са разположени по дванадесет рафта с книги. Централното помещение е моето любимо. Влизаме и търсим в останалите, когато имаме нужда от нещо специфично в дадената област. В средното намираме книги, които не знаем че търсим.

Анджи намира книгата от книжарницата и ми я подава. Изглежда почти нечетена, като изключим подгънатото ъгълче на страница тридесет и четири. Зачитам се в последният абзац, когато високата метална врата се отваря. Явно няма да бъдем сами тази вечер.

Усмихвам се на момчето с шапката, но дъхът ми излиза от устата ми, когато виждам човека до него. Виждала съм тези сини очи няколко пъти, но те са достатъчни, за да се влюбя. Разговорът преминава през Маркс, Вонегът и антична гръцка поезия. Не знам много по темата и започвам да съжалявам, че не прочетох онези книги в задължителния списък преди пет години. Разбира се, че той не ми обръща внимание. Учи в чужбина от година или две. Красив е и го знае. Също така общата му култура е завидна. Анджи и другото момче се смеят на някаква шега, която не успях да чуя. Изведнъж през ума ми преминава мисълта за целта на излизането ни. Полски разговорник.

- Заминавам скоро – казвам и се заравям в долните рафтове на най-близката стена, където е пълно с речници. Не откривам това, което търся.

- В Бирмингам е прекрасно по това време на годината – казва той и не мога да не срещна очите му, които най-сетне проявяват интерес към мен. Да, в Бирмингам е красиво, цивилизовано, европейско… Той има опит, сблъскал се е с трудностите да живее в чужбина, намерил си е приятели…

- Ще отида да проверя до колко часа работи Читалнята – подхвърлям и излизам.

Във флаето на библиотеката се води почти явен спор кога затварят институциите. Пред Коледа е. Ама пък било нормален работен ден все пак. Разликата е половин час. 19:30 това е окончателният отговор. С бързи крачки се връщам и го съобщавам на останалите. И сякаш русокоското единствено ми обръща внимание. Анджи не ми прави знак, но усещам че явно искаха да се усамотят.

- Трябва да потърся нещо в книжарницата – казвам. Ушите ми бучат.

“Да тръгваме?”

…

Излизаме през страничният вход. Той си слага бели ръкавици.

- Значи Полша? – пита ме той, а аз не мога да отлепя взор от сините морета в очите му. Вървим в крачка със стабилно темпо, защото вятърът е леден.

- Да – отвръщам. – Реших да… - Някой подвиква името му.
Явно има познати навсякъде.

- Живея ей там, да минем през нас само за секунда? – Кимвам.

Името му продължава да кънти по улицата. Той се извръща да поздрави някого, а аз ядосано увеличавам крачката напред.

Скръствам ръце пред вратата на дома му. Някакви хора продължават да го викат. Малко е досадно, даже плашещо. Той се опитва да обясни нещо със спокоен, но настоятелен тон, без да повишава глас. Усещам един по-висок звук, точно в момента, когато виждам и насоченият пистолет към нас. Стар, метален револвер.

Странно е, как обръщам внимание на тази подробност. После чувам само изстрела. Объркано и уплашено оглеждам тялото си, докато не виждам спичащата се кръв от ръкава ми. После всичко потъва в тъмнина…

- Добре ли си? Хей? – примигвам объркано и опипвам ръката си. Облечена съм с шарен пуловер. И не кървя. Стоя на пода и съм обградена от книги. А над мен стои той и ми подава ръка.

- Да тръгваме? – пита ме. – Ако не успеем да хванем книжарницата можем да пием кафе някъде.

- Не обичам кафе – проронвам все още под въздействието на представата, която се случи само в главата ми.

- Мисля че Чайната работи, а и познавам собственикът – усмихва ми се. поемам ръката му и хвърлям бърз поглед към Анджи.

Да, в момента определено е щастлива, момчето с шапката е преметнал ръка през раменете и и двамата обсъждат нещо на немски.

- Ами, да вървим  тогава – ръката му не пуска моята, когато излизаме от Библиотеката. Нямаме нужда от ръкавици.

 

 (Снимката е от Националната библиотека във Виена)

Здравейте! Как сте?

Сънувах това снощи и мисля че фенфикшънът се получи доста сладко. Може би малко мечтая за Коледа… хд

Можете да прочетете и творбата ми за Драко Малфой, а също и нещо малко с героите от La casa de papel/ Money Heist.

До скоро!

П.п. Душко този фик е за теб! Все пак участваш! <3

"Pasado" // One Shot - #Berlobi Fanfiction by Me

Тази вечер Аксел ми липсва ужасно много. Лежа свита в леглото ми и се опитвам да игнорирам звуците, идващи от стаята на Токио. Днес тя ми намекна, че Рио ще я посети. Наивни са да си мислят, че никой не знае за отношенията им. Знаем. Най-малкото чуваме. Стонове, прикрити крясъци. Стените не са толкова дебели, колкото ми се иска. И същевременно не са достатъчно дебели, за да ме притиснат и да изчезна.

Аксел. Вече е станал голямо момче. А сякаш беше вчера, когато го гушках и беше малко, сладко бебе. Стисвам чаршафа, защото искам да крещя. Искам да прегърна сина си. Да му кажа колко много го обичам. Че всичко, което правя го правя за него… Плача, не обичам да плача, но сълзите сами изтичат от очите ми. Аксел.

Отново вик от съседната стая. Изправям се в седнало положение, готова да тупна по стената, когато вратата изскърцва. Замръзвам стиснала юмрук и пистолет в другата си ръка, насочен към натрапника.

- Почуках – казва Берлин. Погледът му се плъзва по леглото и, когато достига до лицето ми пита – Може ли да вляза?

- Какво искаш Берлин? – оставям пистолета и скръствам ръце пред гърдите си.

- Тази вечер явно никой не може да заспи – той прави две крачки напред и затваря внимателно вратата, почти беззвучно. – Вероятно е заради пълнолунието.

Иска ми се да мога да кажа нещо в защита на Токио, но точно в този момент от стаята и се чуват мръснишки изрази.

- Луната оказва влияние – Усмихвам се извинително. – На някои им влияе повече.

- А на теб, Найроби?

- На мен ли? – приковавам го с поглед. Не е мръднал от мястото си. – Мен ме връща в миналото.

- Миналото… - погледът му се присвива и виждам, че се замисля. Мълчанието е малко неловко. Аз обичам да говоря. Берлин винаги е бил много мистериозен. Адски добър командир, изискан и точен. Но потаен. Всъщност всеки тук си има своите тайни. – Миналото е минало, Найроби. Не можем да направим нищо, за да го променим. Само можем да се поучим от него.

- Ще кажеш ли на Професора? – решавам да отклоня темата от себе си. Берлин среща очите ми. Много добре знае за какво говоря. Правилата бяха ясни. Без лични отношения.

- Професора има нужда от сън. Не мисля, че си заслужава да го будим, заради дреболия.

Дреболията в другата стая най-сетне се успокоява. Хм, това е интересно. Берлин няма да каже нищо. Или ще изчака до утре?

- Найроби, а ти успя ли да се насладиш на пълнолунието? – повдигам вежда. Това покана ли е? – Професора има завидна колекция от първокласни вина в мазето – казва той и излиза от стаята ми, оставяйки вратата наполовина отворена.

Затвори! Ми се иска да му изкрещя, но решавам да го последвам, като пътьом намятам горнище върху потника ми. Тихичко затварям вратата и поглеждам към стаята на Токио. Тази вечер и аз ще се позабавлявам.

В избата е влажно и мирише на мухъл. Берлин ми се усмихва, държейки в ръцете си бутилка.

- Сира, реколта 2012г. – кимвам с широка усмивка.

Тихо се качваме на покрива и излизаме на малката тераса. Берлин ми подава стъклена чаша, която нямам идея кога е свил от кухнята. И ми налива от виното.

- Senorita Найроби – подава ми чашата с лек поклон. Аз я поемам и се разсмивам. Виното има наситен червен цвят и силно ухание, което отпуска сетивата ми.

- Прекрасно е – казвам, подпирайки се на парапета и насочвам поглед към пълната луна, която огрява цялата долина. Щурците пеят и гледката е като от картина.

- Ти също – хвърлям поглед към Берлин, който отпива от виното си. – Трябва да се усмихваш повече, Найроби. Сълзите също могат да бъдат красиви, но в повечето случаи са придружени от лоши мисли.

- Нека пием за това – повдигам чаша. – За усмивките!

- ¡Salud!
.

.

.

 

На сутринта въобще не ми е до усмивки. Имаме урок по стрелба.

Мишените са разположени на поне десет метра, или може така ми се струва, защото не мога да се фокусирам. Не трябваше да си излизам от стаята. Не трябваше да пия вино. Берлин изглежда най-свеж от всички ни, явно всеки се е занимавал както е намерил за добре, макар че и той прави по някой пропуск. А Професора не ни жали. Установил е липсата на бутилка вино и никак не е доволен, защото никой от нас не иска да си признае.

Затова стреляме. Всеки по шест серии с по пет мишени. В шест и половина сутринта. Слънцето едва е изгряло. А, аз правя пропуск, след пропуск. Три серии – три улучени мишени. Като последният път не уцелвам нито една.

- Две минути почивка и продължаваме! – казва Професора и се насочва към входа на къщата. Чува се групово охкане.

Докато се опитвам да пресметна дали ще успея да си направя кафе и какъв е шанса да го повърна, заедно с виното, което все още ври в корема ми, някой докосва рамото ми.

- Трябва да се хидратираш – Берлин ми подава бутилка с вода. – Иначе ще се обезводниш.

- Сигурно – поемам я и отпивам жадно.

- И Найроби – надигам глава, добре че проклетото слънце не е пекнало още. – Стреляй така, сякаш ще промениш миналото.

Моят ред идва преди да се усетя. Една уцелена мишена за обичта ми към Аксел. Още една за това, че ще го прегърна силно и няма да го пусна. Следващата е за дома, който ще имаме. После усмивката, грееща на лицето му. Една за Берлин, виното и разговора, който се опитвам да възстановя в главата си. Не уцелена.

- Браво, Найроби! Вземаш да се събуждаш! – похвалва ме Професора.

Следващите ми десет изстрела са точни.

- Добра работа, Найроби – седемнадесет точни. – усмихвам се. – И все пак Берлин се е справи най-добре днес, двадесет и четири точни. Поздравления!

Ние ръкопляскаме, а аз си отдъхвам шумно, когато Професора обявява почивка за закуска. Тръгвам към Берлин с намерението да му благодаря за съвета, но Професора ме изпреварва.

- Берлин, може ли да поговорим за момент – казва му тихо, но все пак го чувам и след това повишава глас. – Става дума за една липсваща бутилка Сира...

- Разбира се, Професоре, след вас – след което ми намигва съзаклятнически. - Не може да променим миналото, само можем да се поучим от него.

 

 

~Край~

 

Мили мои, любими читатели надявам се да ви харесва този кратък опит за фенфикшън с моите любимци! Ще се радвам да ми напишете мнение!
До скоро!

"УРОК ПО СЪДБА" <ФИНАЛ> - Част 9 и 10 // Draco Malfoy Fanfiction by Me

Здравейте!

Благодаря ви, че стигнахте до финалната права на тази моя творба!

Всъщност бях много вдъхновена и я написах за няколко часа. И десетте глави. Не мисля, че са нещо кой знае какво, но са си нещо мое.

Надявам се, че са ви харесали!

Малко се чудех дали да не променя финала, но в съня ми нещата се развиха по този начин, така че реших да ги оставя такива.

Приятно четене!

Глава 9

- Господин Малфой, нужно ли е да говоря с директора? – Някой ме разтърсваше.

Премигнах няколко пъти и се озовах лице в лице с господин Филч, който ме разтърсваше грубо.

- Всичко е наред, съжалявам за безпокойството.

- Научи се да пиеш като хората, Малфой, преди да припарваш до малиново вино. Да се въргаляш тук цяла нощ, засрами се! Отнемам двадесет точки от Слидерин.
Изправих се, олюлявайки се. Цяла нощ? Какво се беше случило.
Последното нещо, което помня... Беше Либа, говорех си с Либа. Отнесох се ужасно с нея!

…

Цял следобед тичах из етажите, търсейки път към тайнственият коридор. Исках да намеря Либа и да разбера какво по дяволите се случваше! Тя беше единственият ми приятел през тази година! Съсредоточих мисълта си към нея. Тя беше толкова обикновена, че не бих я забелязал.

Взех да се изкачвам п поредното стълбище, когато чух, че то отново се премерва. Какъв късмет това беше коридорът! Ето и нишата!

- Либа? Либа, съжалявам… Ти? Какво правиш тук?

Луна Лъвгууд стоеше срещу една отворена врата вляво. Блъснах я и нахълтах вътре. Имаше купища неща. Познавах това място. Бях влизал само веднъж, но нямаше как да сбъркам Нужната стая.

- Какво по дяволите се случва тук? Къде е, Либа?

- Седни, Драко – не се подчиних. Исках само да я видя. – Следя те от месеци. Искаше ми се да знаех по-рано. Либа не е тук. – прошепна Луна. - Не мисля, че ще се върне...

Нещо в мен сякаш се счупи, слушах и не исках да повярвам. Когато Лъвгууд, замлъкна се изстрелях към Забранената гора.

(Art from here)

Глава 10

Беше почти тъмно. Може би дълбаех от часове. Не можех да повярвам на думите и. Либа не беше мъртва. Сълзите се стичаха по лицето ми и отпуснах глава в калната пръст. Не осъзнавах, кога е дошла бурята. Не чувствах дъжда. В главата ми звучаха думите на Луна:

“Видял си призрак, Драко. В миналото си имал среща със смъртта и за това си успял да я видиш.

Либа Брейн е била убита от някой смъртожаден, в нощта на смъртта на Дъмбълдор. Била е довлечена в Забранената гора, но най-лошото била е забравена, от всички.

А всъщност се е опитала да предотврати гибелта на директора. Нужната стая била пред нея, но тя не я отворила, за да се скрие. Свила се и зачела учебника си по пророкуване, като си мислела, че никой няма да я забележи. Грешала.

В стаята бил скрит един от хокурксите с парченце от душата на Волдемор. Тя дала живота си, за да не бъде открит от злите сили. Последното и желаене е било някой да я види, за да не бъде сама.

Не си виновен ти, Драко. Направил си каквото можеш.

Бил си и приятел.  Макар и за малко.”

КРАЙ

"УРОК ПО СЪДБА" - Част 8 // Draco Malfoy Fanfiction by Me

←Предишна глава

Глава 8

(Art from here)

Добре, паникьосваш се излишно, Драко. Опитвах се да убедя себе си.

Не бях виждал Либа от Коледа. Тя беше просто едно самотно момиче, почти незабележимо. Може би за това не можех да я улуча в Голямата зала. Реших да вложа усилията си в нещо продуктивно. Уроците и без това бяха трудни, последната година, а и ми предстояха сериозни изпити.

Три месеца минаха неусетно и пролетта беше на път да настъпи.

Само че в последният ден на март падна пресен сняг. Вървях си към часа пори професор Макгонагъл, когато проклетото стълбище ме прати право при коридорът на Либа. Нишата и коридорчето бяха празни.

Е, значи не стои тук по всяко време. Обърнах се с намерението да се тръгна, когато чух звук от отваряща се врата. Вляво, точно, където изобщо нямаше врата предните пъти. Познах жълто-черният шал, преди да видя лицето и.

- Драко!

Извадих пръчката си и я насочих към нея.

- Сега е мой ред да питам. Познаваш ли Седрик Дигъри?

- Познавах го. Бяхме в един дом. Но сред Тримагическият турнир…

- Защо не влезе в Орденът на Феникса.?

- Не успях да намеря Нужната стая.

- Това звучи толкова жалко, но както и да е. На чия страна беше в Битката срещу Волдемор?

- Не произнасяй името му! – изписка тя.

- Отговори ми!

- На ничия! Не съм участвала! Аз просто исках да ме намерят! – тя ме гледаше с огромна омраза. – Мислех, че можем да бъдем приятели! - Изкрещя и сноб светлина ме блъсна.