сряда, 22 март 2023 г.

Театър "Лунна светлина" представя: "Лекарят, артистът и трупът"

            

(art ->pinterest)

           Не ме питайте защо. 

Наречете го инстинкт. Интуиция. Дори и професионално изкривяване, макар че не мога да не се съглася, че приех обаждането с голяма доза любопитство. 

Помните ли онази игра с въпросите от детството, тестваща истинското приятелство, в която ви задават въпроса: “Ако най-добрият ви приятел се обади в три през нощта и ви каже, че е убил човек, какво ще направите?” 

Е, определено едва ли в топ отговорите ви стои това да зарежете топлото си легло, да хванете първата електрическа тротинетка и да отпрашите из нощна Барселона. Точно това направих аз. 

Минавам покрай осветената Саграда Фамалия, която дори и в този късен час е заобиколена от малки групички туристи или тийнейджъри след парти. 

Усилвам скоростта и скоро се озовавам пред малкия театър. 

– Той е мъртъв – това бяха думите, които ми каза Луз. 

– Сигурна ли си? – прекрасен отговор, знам! Нямах си и на идея кой може да е той, но мъжкият род и евентуалното съотношение едно към едно не ми се понрави. 

– Така мисля. Ти си лекарят! – отвърна ми някогашната ми най-добра приятелка преди да затвори. 

      Две неща, които трябва да уточня в този момент:

Първото е, че тепърва тази година ми предстои да завърша общият курс по медицина и да специализирам. 

Второто е, че си падам по Луз от около три години. От толкова време и не сме разговаряли лице в лице. 

Влизам внимателно като придържам високата дървена врата, за да не вдигна шум. Късият коридор води право към единствената зала, пълна със сини меки кресла, разположени на общо десет реда.

Луз стои в центъра на пътеката и се стряска, когато чува стъпките ми. Гримът и е размазан и рижавата и коса е почти напълно излязла от кока и. 

– Благодаря ти, че дойде – прошепва ми, докато аз се опитвам да си поемам ритмично дъх, след неочакваната прегръдка, която получавам. Тя буквално се хвърля в ръцете ми и прегръща кръста ми, защото съм с цяла глава по-висок от нея. 

– Покажи ми – отвръщам и пръстите и остават преплетени с моите, когато ме повежда към сцената. Дланта и е ледена. 

Не ми се иска да я пускам, но трябва да изпълня лекарските си задължения и да огледам пациента. Той лежи с лице на пода, а задната половина на главата му плува в кръв. Не е първият труп, който виждам, но за първи път виждам лилава кръв. 

– Мъртъв е – констатирам вече очевидното, но не мога да не забележа полуотворената метална кутия със наситено синя боя, която се е търкулнала почти под първия ред от кресла. 

Бих използвал медицинската терминология, която вече знам и насън, но вместо това стисвам треперещите си пръсти в юмруци. 

– Той падна – прошепва Луз и гласът и се разнася из цялата зала.

– Познаваш ли го? – питам я, като най-накрая срещам погледа и.

Тя прави въртеливо движение с глава, което може да означава и “да” и “не”.

Това ме жегва дълбоко, защото този мъж, който изглежда поне с двадесет години по-възрастен от нас е изпълнил всичките ми фантазии, които аз така и успях да осъществя. 

Познавам Луз от цяла вечност. Със сигурност броят на годините ни приятелство е двуцифрено число. Тя винаги е била човек на изкуството. Не се изненадах, когато заряза медицината още през втората година, за да си отвори свой театър. В него тя е сценарист, създател на декорите и костюмите, и главен и единствен разпоредител. Пиесите на двете постоянни трупи са доста успешни, защото билетите свършват още в първите два дни в продажба. Присъствах на откриването и на първата постановка. Това наистина е нейното нещо! 

– Какво ще правиш? – въпросът и ме връща в реалността, в която в Барселона вали пороен дъжд, а в театъра на Луз сме ние двамата и един труп. 

– Не знам – отвръщам и потривам слепоочието си. 

Когато и признах чувствата си, тя тъкмо се беше договорила с първата трупа артисти. Не беше готова да и отнема токущо придобитата свобода. Затова продължих да залягам върху учебниците и да уча, защото това е нещото, в което ме бива! Станах първенец в групата, а после и във випуска. Дори ме канеха да присъствам на частни операции. Една от тях не премина по план. Вината не беше моя, но е трудно да загубиш човешки живот, над който все пак си имал някакво влияние. Тогава Луз беше човекът, на който се обадих и плаках, разговаряйки чак до настъпването на изгрева. 

Година по-късно се изкачваме до единствения балкон, разположен вдясно и сме сякаш на една ръка разстояние от черно-синият таван, репрезентиращ нощно небе, завършен почти изцяло. 

– Красиво е! – Луз среща очите ми, но в тях не мога да прочета нищо, защото на лицето и грее широка усмивка, такава, която не знаех колко ми е липсвала. – Въпреки красотата на деня, с теб винаги сме предпочитали светлината на нощта.

– Трябва да съобщим в полицията – казвам, а думите ми излизат трудно през пресъхналото ми гърло. Знам че линейката няма да помогне в този случай. Усещам напиращи сълзи, които замъгляват всичко за момент и звездите по тавана сякаш танцуват. 

– Когато живеете достатъчно дълго, виждате, че всяка победа рано или късно се превръща в поражение! – Луз цитира Симон дьо Бовоар, любимата и писателка, споменавайки и моето име.

И двамата плачем и искам да и кажа, че няма дори и четвърт век и не заслужава всичко това, което и двамата знаем, че и предстои. 

– Мога да-

– Така е правилно! – тя ме прекъсва и изкарва отнякъде кофа и стирка. 

Слизам пред нея, защото се боя да не падне по стълбите. Луз започва да бърше пода, с ритмични движения и бавно ме изтласква към вратата. 

– Вината не е твоя! – забивам пети на изхода от залата.

– А чия друга? – тя се разсмива. – Върви си, Вик! Желая ти успех! 

Избягвам от китния театър, който има представления всеки четвъртък и събота. Усещам силна болка в гърдите и съм сигурен, че кръвното ми е ужасно високо. Изваждам телефона от джоба си и набирам спешния номер. 

Луз означава светлина на родния ми език. 

– Здравейте, искам да съобщя за инцидент… 

Правя необходимото. 

Не ме питайте защо.



КРАЙ


Посвещава се на творците, които не се страхуват да рискуват и мечтаят, дори по новолуние!

понеделник, 20 март 2023 г.

“Всеки в моето семейство е убил някого” // Мини ревю *Кръвта вода не става!*

            Здравейте! Как сте? 

Аз съм добре и днес искам да ви разкажа за една прясно излязла на български книга с убийствено красиво оформление! “Всеки в моето семейство е убил някого” от Бенджамин Стивънсън е криминална мистерия, поднесена с голяма доза реализъм и хумор, която щателно следва “Десетте заповеди на детективската литература”  Роналд Нокс. 

Нашият разказвач, който е и писател е Ърнест Кънингам, чиято майка го мрази, предал собствения си брат и сегашен притежател на около двеста и шейсет и седем хиляди австралийски долара в брой. Когато шантавото му семейство, всеки известен с делата и постъпките си се събира в отдалечен ски курорт нещата малко по малко ескалират. Особено, когато още на втория ден се появява първият труп!



Книгата е изключително интересна и авторът подхожда по такъв начин, че абсолютно сме съпричастни и следим изкъсо тази семейна история, която има множество гледни точки и разклонения. Едно е сигурно Кръвта вода не става!

Настанете се удобно, може да си сложите наблизо лист и молив, за да си отбелязвате вашите заключения и се насладете на този прекрасен роман, в чиято достоверност, не мисля че можете да се съмнявате!


петък, 17 март 2023 г.

"Дукесата на Льо Ман" – Авторско


(pics from: tumblr & pinterest)

Жозефин изтърва каната, от която налива вино в чашата ми и гъстата течност попива в тежкия килим изпъстрен със златно и бронзово. Прилича на кръв. 

– Можеш да напуснеш замъка – гласът ми звучи заповеднически, но истината е, че искам да я успокоя.

– Но… – тя иска да ми противоречи, но страхът е по-силен. Сблъсъците на мечовете се чуват все по-близо. Вероятно вече са завладели и вторият етаж. 

– Върви – нарушавам етикета и стискам ръката и. Очите и са пълни със сълзи и тя поема към тайното стълбище, следвана от Рене. 

И двамата са едва на седемнадесет. Не искам да виждат повече кръв.

Марсел среща погледа ми и в тъмните му очи прочитам одобрение, преди отново да стисне дръжката на питака си и да изправи врат и рамене, заел позиция за атака. Той ръководи личната ми стража и е вторият най-доверен човек на Жул. Първият – в момента опитва да защити поданиците си. 

– Искам да отстъпите – казвам, след като изправям падналата кана и поставям приборите си в чинията, както съм научена, откакто Жул ме избра за своя дукеса. 

– Ще се борим до край – отговаря ми Марсел. Не се и съмнявам в това, нито в лоялността му. 

– Това е най-добрият ход, с който разполагаме-

– Прости ми, Маргьорит – черните къдрици падат върху очите му и вените му изпъкват от напрежение, когато застава само на стъпка от мен. – Но няма да позволя да останеш сама с онова чудовище! – Оръжието му издрънчава зловещо. – Не и, докато съм на пост! 

Усмихвам му се искрено. Давам му няколко мига в, които да прикрие емоциите, които го обливат, преди да произнеса вероятно последната си заповед:

– Марсел, искам ти и твоите хора да напуснете замъка, незабавно! 

Дрънкащи оръжия и огнени погледи, вероятно ще ме преследват в Рая, но най-накрая си отдъхвам, оставайки сама в малката зала в кулата. Същата зала, която някога беше просто килер, но обикнах заради невероятната гледка, която се разкрива при залез слънце. Жул ме остави да я обзаведа по свой вкус и заедно прекарахме много дни и нощи в нея. Ако днес ми е писано да умра, ще бъде тук. 

Вратата не е залостена и скоро враженските войни нахлуват през нея. Жул предупреди принца за техния предводител.

– Дукеса Маргьорит Кунте, замъкът Ви вече е мое владение!

– Барон Франсоа Дюранд, доколкото съм уведомена, земите на север от Лоара принадлежат на съпруга ми! – изправям се на крака, за да посрещна гостите си. 

– Маркиз Дюранд – отвръща той, приглаждайки черния си мустак и дава заповед, да бъдем оставени насаме. 

– Не знаех, че принцът-

Кралят взе решение – отвръща ми той и ми показва жълтите си зъби. Тези, които са му останали след онази схватка, когато Жул му изби половината чене. 

По дяволите, преди седем дни получих вест, че принцът е предупреден! Не вярвах, че баронът ще посмее да нападне земите ни! 

– Настоявам незабавно да напуснете Льо Ман! – влагам цялата твърдост, която ми е останала след прекараните близо пет месеца в самота, но гласът ми потрепва. 

– Настоявате! – бившият барон се разсмива и смехът ми би убил някоя беззащитна птичка, ако всичко живо не беше си тръгнало при преминаването им на реката. – Коя сте вие, да настоявате? 

Той застава срещу мен и усещам гадния му дъх, който вони на смърт. Безмилостно изтръгва ножа, който държа скрит под покривката и пръстите на дясната ми ръка изпукват болезнено. Очите ми се пълнят със сълзи, когато кокалестата му длан стисва гръкляна ми. 

Настоявам… – знае, че не ми достига въздух. Не би ме убил. – … да се молиш за милост! 

Зрението ми се замъглява, но отлично чувам думите му. Връщат ме преди пет години, когато кралските рицари нападнаха селото, където живеех. Тогава избиха цялото ми семейство. А Жул Кунте, тогава още барон – накара Франсоа Дюранд да се моли за милостта му, за да спаси живота си. След което се ожени за мен и ме направи своя баронеса.

– Никога! – успявам да отговоря и той ме дръпва в страстна прегръдка. Усещам острието, което пробива кожата ми. – Дори и аз да умра, Льо Ман няма да падне! – задъхвам се. – Защото от юг пътува дукът! 

Свличам се на килима, когато той изкрещява и ме пуска на земята. Опитвам се да не припадна. Губя фокус и започвам да чувам все по-отдалеч виковете. 

Последните слънчеви лъчи галят лицето ми. Обичам тази зала!

Още стъпки…

Не искам да умра със сведена глава… 

Аз съм дукесата на Льо Ман! 

Някой ме повдига и извлича от пода.

– Жул – прошепвам, когато ме отнасят.

Мярвам огнено-оранжево знаме, което означава само едно. 

Жул си е у дома!


КРАЙ


петък, 10 март 2023 г.

"Аперол с двойно Просеко, дали ще те обичам вечно?"

            

            Сърцето и подскача, когато чува името си. Обръща се бързо и му се усмихва искрено. Не го е виждала от седем години. 

Той и отвръща със своята блестяща усмивка, която е покорила не едно или две сърца. Следва прегръдка. Просто прегръдка. Радвам се да те видя. 

Странно е. Точно тук и точно днес. Вселената е милостива. 

Той я оставя да избере място и на нея са и нужни само няколко секунди, за да посочи бляскавият бар, в който винаги е искала да седне. Не го прави заради него. А заради себе си. 

Как си. Добре, а ти. тя предпочита да му прехвърли топката. Очите му са топли, но тя отлично знае колко и е лесно да пропадне в тях. Затова отпива от коктейла си и слуша приказките му. Той не прави коментар за алкохола, който тя знае, че не харесва и не одобрява. Може би, защото тя стои уверено на масата с изправени рамене и поглъща всяка негова дума. 

Това не се е променило. Тя знае, че е добър слушател. И приятел. В нейните очи, той е отличник в първото, но би могла да поспори за второто. Разбира се не и с него. Не помни да е спечелила спор срещу него. Той е от хората, който може да те убеди, че черното е бяло. Стига да поиска. 

Идва нейн ред да разказва. Не се хвали. Просто споделя, вмъквайки някои от постиженията си покрай общите теми. Научила се е да говори за времето, със същата лекота, с която после го разпитва за общите им познати. 

Той и дава късчета информация. Нищо, което да не знае, вече. Затова сменя тактиката и го пита какво по дяволите прави тук. Не с тези думи. Все пак не отива на една дама да говори по този начин. 

Бизнес пътуване. Тя скрива смеха си зад последната глътка просеко. Главата и се замайва и само за миг тя се отпуска, за да се върне седем години назад, когато той си тръгна и я остави с разбито сърце. Без дори да знае. Тогава бързо се научи да живее, без да се подценява. Защото в стая пълна с хора, той винаги беше в центъра, докато тя бавно гаснеше в сянката му. 

Но всичко това е минало. 

Той плаща сметката и тя няма нищо против. Знае цената на коктейла. Както и своята. Приема почерпката без да дава напразни обещания, че някога ще се видят отново и тя му върне жеста. 

Разделят се на площада. И тя сяда на паветата и наблюдава гълъбите, които летят сред тълпите туристи. Телефонът и звъни за пореден път и този път тя вдига. 

– Съжалявам – чува от другата страна на линията. 

– Аз също – отвръща и преглъща трудно. Трябва да хапне нещо. 

– Къде си? – въпросът не я изненадва, а по-скоро я отрезвя. 

– В Милано – гласът и е развълнуван, сякаш сега осъзнава къде се намира. 

– Дай ми два часа – гласът му е дрезгав. – Всъщност три. 

– Къде си? – нейн ред е да пита и усеща възелът тревожност да се разхлабва. 

– На летище София. Чакам на гейта. 

Това и е достатъчно. Изчерпала е думите си за днес. След като се скараха тя просто си хвана първият възможен автобус и си взе полет до познато място. Такова, което чувства почти като дом. Не може да опише чувството от това да напуснеш родната си страна и да отидеш другаде. Дишаш малко по-свободно и мислиш много по-чисто.

Тя знае, че ще се сдобрят. Заедно са от достатъчно дълго време и той е свикнал с бягствата и. И сега е на път да се присъедини към поредното и. Обича го именно, заради това. 


КРАЙ


Авторско :)

сряда, 8 март 2023 г.

ЖЕНА | Woman | Mujer

          

          Здравей, прекрасно момиче! Честит празник! 


Бъди!

Смей се с глас, обичай с цяло сърце и душа, твори, мечтай и сбъдвай! Благодаря ти, че си толкова добра, мила, точна, грижовна и забавна! Продължавай и не позволявай на никой да ти пречи да блестиш! 


Hi. amazing girl! Happy International Women's Day!
I absolutely love your energy, vibe and passion! Keep going and glowing! Brave, with full heart and soul! You can, pretty lady! 


Hola, chica! 

¡Todavía esta tu día! TU! Porque esta tan linda y corajudo! Vamos, amiga! Conquistar este mundo! Te amo! 






(Luke, if you read - tnx and send hugs!)


вторник, 7 март 2023 г.

Музей на Футбола! ~ Football Museum Bucharest, Romania

           

            Здравейте! Как сте? 

Днес ще ви взема с мен в Музеят на Футбола в Букурещ, Румъния! Hi, friends! Today you are coming with me in the Football Museum in Bucharest, Romania. 



BG

Като фен, чиито два любими отбори предстои днес да се сблъскат в решаващ осминафинален мач в ШЛ, за мен този спорт е свещен! Научих повече за румънската футболна история, която и на клубно и на национално ниво има доста интересни и върхови моменти! Видях тениски на известни футболисти и легенди, голяма част от тях и подписани! Докоснах се до коментаторското място, това за пресконференции и опитах да стрелям наистина! Музеят ни разказва любопитни истории от най-великата игра и чрез интерактивните приспособление, можете да се застанете на местата на любимите ви футболисти! 



Беше удоволствие и определено го препоръчвам, дори и за хората, които не са любители! Просто е интересно! Оригинална топка от първото Световно първенство по футбол от 1930 г. ? Ще я видите! 



EN

The one and only Football Museum in the Balkans! The absolutely beautiful place you should definitely visit! Do you know that Romania has a great football history in Europe and the World Cup? Also here you will see original T-shirts signed by Leo Messi, Ronaldo, Zlatan, Hristo Stoichkov and more! Could play with the ball or into VR! Could feel what it is to be a sport journalist or a coach who is interviewed! Amazing experience, super fun for children and parents! And a dream place for every football fan!

Enjoy The Football Museum Bucharest!