1.
- Значи тя е мъртва? - премествам
погледа си от гледката към момичето срещу мен. Явно съм споменал Мади в
разговора.
- Да - гърлото ми е пресъхнало.
- Случи се миналото лято.
- Изглежда сега всички сме на
път да умрем - засмива се за кратко тя. Пъстрите и очи не се отделят от моите.
- Ти си добро момче Дани. Все още имаш шанс.
Шанс? За какво? Но на глас
казвам само:
- Ти също имаш шанс Джан.
- Аз изгубих моя шанс преди
доста време. - поглеждам я отново. Дълги чорапи на голяма мрежа, къса дънкова
пола, розов топ, черна лъскава коса, ухаеща на ягоди и очи, като на котка. Все
още има нещо детско в нея. Сигурно е няколко години по-голяма от мен. Не съм я
питал за възрастта и. Не, че това ще има значение след минути. Долен Манхатън гори. От хълма, на който сме
се разположили, виждаме небостъргачите, които се сриват един по един. Четирите
летящи обекти, изстрелват лазерни лъчи и разрушават стъкло, стомана и метал. Въпрос
на време е да се спуснат над долината и да изпепепелят предградията. А, когато
стигнат до хълма, с нас ще бъде свършено...
2.
- Дани! - Джан стисва ръката
ми. - Защо дойде тази вечер?
Истината е, че не знаех. Просто
исках да избягам. От сълзите и отчаянието на мама. От ударите и Том, който щеше
да дойде за наема. От стаята, която делихме с Мади, която все още беше пълна с
нейните неща. Година след смъртта и. Мама се страхуваше да влиза там. Дори, не
искаше да дойде на погребението. На собствената си дъщеря, която бяха намерили
три дни след изчезването и, удавена в реката.
Тази вечер си казах, че ще
изляза и ще се напия. Имах две бутилки джин скрити в багажника на колата. Щях
да си намеря лесно момиче, да спя с нея и да бъда щастлив. Имах спестени пари
от миналия рожден ден. Тогава с Мади направихме парти в Сентръл парк. Татко
плати всичко. От сините балони до двуетажната торта със Батман. И после се пръждоса
с русата кучка в Минесота. Баба ни даде по 250 долара. След месец почина от
инфаркт. Аз спестих моите, а Мади изхарчи своите, за да отиде в Дисни Ленд с
приятелката си Санди. Която я заряза две седмици по-късо. И сестра ми се срина.
Тогава трябваше да разбера, че нещата са започнали да се случват.
3.
- Рожденият ми ден е на 28.05.
- казва Джан.
- А моят беше преди седмица -
отвръщам аз.
- Дани, имаш ли нещо за пиене?
- отлепям погледа си от космическия
кораб, който навлиза в долината. - Нещо силно?
Ставам и се замъквам до
багажника на синьото комби. Изваждам едната бутилка джин и я занасям на Джан. Тя
отпива глътка и ми я подава. Поемам я и гълтам няколко, големи глътки. Алкохолът
се стопля тялото ми.
- Джан, имах нужда от компания.
- усещам напиращите сълзи в очите ми.
- И за това дойде в публичен
дом? - тя отмята бретона си. - Нямаш ли си приятели?
Поклащам глава и изхълцвам.
В долината нещо избухва. Шумът
е оглушителен. Затискам ушите си с ръце. Джан притиска главата ми в тялото си.
- Дани! - тя притиска
бутилката към устата ми. Пия, докато се задавям. - Слушай ме, внимателно! - тя
долепя устни до ухото ми. - Искам да се качиш в колата и да караш по стръмния
път до брега. Ето ти кредитната ми карта. Кодът е рожденият ми ден. Нали
запомни. 28-ми Май. Долу има няколко лодки във вдлъбнатините на кварцовата
скала. Ще се справиш нали?
- Джан, какво говориш! Не
мога! Ами ти? Извънземн... - тя притиска устни към моите. Целувката си я бива.
- Тръгвай! ВЕДНАГА! - кресва
тя. Още един взрив, по-наблизо и по-мощен от първия.
Качвам се в колата, която
мирише на татко и натискам газта.
4.
Пътят е лош. Не, пътят е
отвратителен. Пълен с вдълбатини, които могат да ме изкарат в реката.
Успявам да стигна до брега. Тъмно
е! И студено. Оглеждам най-близката скала. После следващата. Нищо.
- Какво по дяволите правя? - крещя
срещу вълните!
Започва буря. Силен дъжд, с
гръмотевици и присвяткане. Макар, че може и извънземните да са прекъснали
електричеството.
Всички скали ми изглеждат
еднакви. Кварц? Мади имаше едно колие с парчеце розов кварц. Беше гладко.
Ноктите ми се разкървавяват. Няма
смисъл. Поглеждам нагоре към хълма. Как можах да зарежа Джан! Нещо просветва
там. Не смятам да го чакам.
Мамка му. Дали мама е добре? Водата
намокря кецовете ми.
Нагазвам до колене. Нямам
друг шанс. Гмурвам се, миг преди всичко да избухне в ужасна светлина и вълната
да ме запрати към Рая.
5.
Не съм мъртъв. Мога да движа
кутрето на десния си крак. Не чувствам лявото си рамо, обаче. Примигвам. Светлина.
Прекалено ярка. Боли. Отново премигвам. Това е слънцето. Жив съм! И нямам идея
къде се намирам.
Изправям се на крака. Бялата
ми тениска е разкъсана. По тялото ми има синини и засъхнала кръв. Изплювам се в
пясъка. След това го целувам.
- Жив съм, Мади! - изплаквам.
Казвам се Дани Севис. На 18 съм.
Оцелях при нападението над Ню Йорк. И определено имам какво още да разкажа.
Харесва ли ви?
Ще се радвам да ми оставите мнението си в коментарите! :)
И, ако снимката ви вдъхнови, ще се радвам да прочета нечия друга история!
До скоро!
- Вичи
