На дъската със съобщения в училищния коридор има бележка написана с тъмно червено червило, която съобщава, че Феликс е изчезнал. Когато минавам, отново в почивката за обяд, листът е смачкан на топка и хвърлен на земята. Разлеждам главните букви и го изхвърлям в кошчето за боклук. След края на часовете решавам да мина покрай дома му, но Ади и останалите момичета ме канят на кино и после ме откарват до нас.
29-ти октомври
Откакто влязох в гимназията вървя по един и същи път, като нарочно избягвам улицата, на която се намира къщата на най-добрия ми приятел от детството. Преди с Феликс бяхме неразделни. Любимият му цвят беше оранжевото и раздаваше усмивки на всеки в квартала.
Прекарах лятото си преди първата година с братовчедите ми в Мейн. Когато се завърнах в Гленс Фолс, момчето което познавах цял живот се беше променило. Започна да носи черни дрехи и да страни от всички. И така и не ми даде обяснение за грубото си държание, което с времето ме накара да се откажа от приятелството ни.
Днес получавам отлична оценка по химия и похвала за есето си на тема “Гордост и милосърдие”, което Мис Портън ще препоръча да участва в регионалната надпревара по литература, чийто краен срок е края на този месец.
Вечерта се излива дъжд и наблюдавам стичащите се капки по прозореца на стаята ми и си припомням дните, които двамата с Феликс прекарвахме в подреждане на конструктори, завещани от по-големите ми братя, които учат в колежи и пъзели, които най-добрият ми приятел обожаваше. Бивш най-добър приятел.
30-ти октомври
След училище помагам на мама за петъчния пазар и купуваме бонбони за съседските деца, които утре ще посетят къщата ни. Сещам се, че Феликс обожаваше Хелоуин. Слагаше си качулката с заешките уши и ме оставаше да натисна звънеца, а той питаше: Пакост или Лакомство?
Навън се свечерява, а мен не ме свърта на едно място. Обличам си екипа за тичане и започвам равномерен крос из квартала. Забавям, когато преминавам покрай дома на Феликс, който е в ужасно състояние. Тревата в двора не е косена от месеци, а каменните стени са покрити с едър бръшлян. Стоя пред портата, без да знам как да постъпя. В мазето светва лампа, а леден вятър ме лъхва в лицето. Започвам да треперя и побягвам обратно към вкъщи. За първи път от много време спускам щорите си. Сънят ми е накъсан и неспокоен. Събуждам се през час и оглеждам улицата.
Имам чувството, че някой ме наблюдава.
31-ви октомври
Денят на Вси Свети. В училище всички носят глупави костюми. Но през цялото време оглеждам коридорите за Феликс. Толкова много искам да видя черното му горнище с качулка, от което се подават влажни кичури руса коса. В предпоследния час ми става лошо и моля за разрешение да отида до тоалетната. Повръщам обяда си, а когато излизам от кабинката си казвам, че трябва да се успокоя. Просто трябва да си наплискам лицето с вода. Това ще реши проблема.
Почти припадам, когато виждам червеното лепкаво нещо, което се стича от най-близката мивка. Пищя и събирам половината училище. Оказва се поредната шега. Кръвта не е истинска.
Разбира се, че не е.
Прибирам се преди официалния край на часовете и се затварям в стаята си. Изваждам старите си пастели и рисувам по една от стените на стаята ми. Родителите ми забелязаха таланта ми, затова пребоядисаха розовите стени в бели, които през годините шарих, когато имах нужда да изкарам емоциите си.
Изследвам някои от рисунките на Феликс, винаги много дребни и пълни с детайли. Риба, камък, слънце, всичките в корема на момче, което плаче. Дали тогава не се е опитвал да ми каже нещо? Той винаги приемаше да ми гостува, когато го поканех. Не разбирам, защо ми наговори всички онези гадни неща, след лятото ми на брега на океана. Че съм се променила и, че просто не можело вече да бъдем приятели…
Плача с глас и накрая заспивам изтощена. Събуждам се и навън е тъмно. Чувам, че някой звъни по външната врата и изкачам от стаята ми. Сигурно е Феликс. Разбира се, че са просто група деца, дошли за бонбони.
Изравям от дрешника ми бялата рокля, която мама ми направи от едно дантелено перде. Опитавм се да вляза в нея, но ми е ужасно тясна и не искам да я съсипя. Обличам джинси и бял пуловер и излизам навън. Всяка къща в квартала е ярко огряна от свещи и тиквени фенери. Някои изглеждат зловещо. Смесвам се с тълпата и стигам до центъра на града. После поемам на северозапад по пътя към Куинсбъри. Краката ми натежават в кубинките, но не спирам да вървя. Виждам изоставената къща на Лиз Халоу, която в края на седемдесетте полудяла и една вечер точно на тази дата се изнесла от града и никой не чул нищо за нея. Носят се легенди, че виждала духове, а някои хора вярват, че била вещица. Къщата е на три етажа и има големи, правоъгълни, френски прозорци, които гледат към шосето. Стъклото на най-левия, на първия етаж е разбито.
Домът на мистериозната лечителка е обявен за опасен район, защото е наполовина потънал в блато. От общината забраниха да се влиза в него, когато бях на девет. Но и до ден-днешен най-смелите хлапета си пробват късмета през деня. Братята ми са влизали няколко пъти и са ми разказвали, че в къщата на вещицата, отдавна не е останало нищо интересно.
Само че, никой не смее на прекрачи прага и нощем. Едно момченце на седем, загина преди забраната и го намериха удавено в тинята.
Оглеждам къщата, осветена от пълната луна. И сякаш мярвам нещо оранжево през счупения прозорец. Феликс?
Вратата скърца зловещо, когато отварям. Усещам миризма на застояло, но въпреки това правя няколко крачки навътре. Не знам, какво по дяволите правя тук, но просто нещо ме дърпа в тази посока. Включвам фенерчето на телефона си и правя бърза обиколка на всекидневната и кухнята. Не откривам нищо интересно и се изкачвам внимателно по стълбите към втория етаж. Старо легло, със стърчащи пружини, отворен дървен скрин, чиято вратичка се държи на една панта и скърца зловещо. Поглеждам навън през мръсните прозорци. И поемам към последния етаж. Стълбището е почти изгнило и изкачвам стълбите на четири крака. Таванът е скосен, а стаята е с размер на килер. Стари завеси скриват лунната светлина, опитваща се да нахлуе през прозорците. Решавам да преровя старата ракла, която е единствената мебел в спалнята. Намирам различни дрехи, мъжки и женски, покрити с огромен слой прах.
– Какво по дяволите правя тук? – гласът ми отеква глухо и осъзнавам, че съм на осемнадесет и вероятно трябва да си подготвям портфолиото за някой колеж, вместо да стоя в изоставена къща в края на града.
Поемам си дълбоко дъх няколко пъти и се изправям на крака, готова да си вървя.
Тогава чувам безпогрешно шум от отварянето на входната врата, последван от тежки стъпки нагоре по стълбището.
Мамка му.
Не съм сама!
С треперещи пръсти изключвам фенерчето и приклягам на пода, защото колената ми се подкосяват. Дали ще успея да набера деветстотин и единадесет?
Само някой луд би влязъл в къщата на Лиз Халоу посред нощ на Хелоуин!
По дяволите! Сълзи избиват от очите ми. Какво да правя? Стъпките продължават и няма начин да избягам. Мога да се крия зад вратата на стаята, само че врата няма! Поглеждам към раклата и разхвърляните дрехи по пода. Няма да мога да се побера вътре.
Претърсвам джобовете си за някакво оръжие, но откривам само касова бележка.
Стисвам телефона си здраво. Ще имам един опит. Едно време бях сравнително добра в хвърлянето на медицинска топка. А и ще имам момента на изненадата. Пълзя до най-близката стена и се спотаявам възможно по-ниско. Може и да успея да мина покрай нападателя си. Опитвам се да стая дъха си, когато виждам сянката му на входа на стаята. Трябваше да прибера дрехите! Мярвам цветно петно и скачам върху него.
В следващия момент летим по стълбите надолу. Изтървам телефона си и удрям дясното си рамо в стената. Надигам се на лакът и усещам ускорения си пулс.
Фокусирам нещо оранжево, което се е превило на пода. Сега е шанса ми, само дето не мога да помръдна, защото чаках да срещна, отново тези очи с години. Феликс се изправя в седнало положение и синьо-сивият му поглед е мътен. Поемам си дъх и в следващия момент нещо студено опира гърлото ми.
Усещам, че се подмокрям. Металът одрасква кожата ми и усещам остра болка.
– Феликс – гласът ми е накъсан. – Аз съм, Мириам! Помниш ли? – усещам, че натиска отслабва и очите му се избистрят. – Играехме на гоненица и редихме пъзели. Ти харесваше онзи с лисицата – сълзите се стичат по лицето ми. – И рисувахме по стената ми-
Преглъщам той сваля ножа от мен. Инстинктивно се свивам на кълбо и допирам колене до брадичката си.
– Мири – промълвява името ми и успявам да го огледам.
Носи онзи оранжев суичър с качулката. Къс му е и коремът му се вижда. Кожата му е осеяна с червени бразди.
– Феликс – прошепвам.
Искам да го прегърна. Искам да му кажа, че съжалявам. За всичко. Че не го потърсих и не настоях да науча истината, защо предпочиташе моя дом пред своя…
Той протяга ръка и хваща китката ми. По пръстите му са изцапани с нещо тъмно. Вдигам поглед към очите му, но виждам непознат човек.
– Трябва да си вървиш – казва с твърд глас и ме стиска силно за ръката.
Клатя глава, но той ме вдига от пода и ме задърпва към първия етаж. В основата на стълбите има хвърлена брадва. Острието и е в същия цвят като пръстите, които оставят отпечатък по кожата ми.
– Н-не мога! – изхлипвам, но той ме блъска към външната врата.
– Върви си! – повтаря и вдига брадвата, която изглежда като играчка в ръката му.
Хвърлям последен поглед и в съзнанието ми завинаги ще остане картината на русото момче, с оранжев суичър със заешки уши, което е свело глава и се оглежда в острието.
1-ви ноември
Карам чак до Олбъни, където изхвърлям дрехите си в един контейнер и ги запалвам. После си наемам стая в един мотел, където прекрвам остатъка от нощта. Пренаписвам есето си и успявам да го пратя минута, преди полунощ.
“Какво е гордост? Да не попиташ близък човек, дали има нужда от помощ, когато виждаш че се променя.
Какво е милосърдие? Да дадеш шанс на някого, който те е отхвърлил.”
2-ри ноември
Някой подава сигнал за открито тяло в блатото, до къщата на вещицата. Полицията прави опит да го индифицира.
3-ти ноември
Подавам документите си за колеж. След четири месеца получавам отговор от Щатския в Мейн.
Следващата есен заминавам на изток, като всеки Хелоуин прекарвам затворена в залата за рисуване, а по-късно и в ателието си и не спирам да творя. Понякога след като рухна сред бои и четки си позволявам да отключа спомените си за онази нощ, в която Феликс Купър уби доведения си баща, сбогува с мен и накрая изчезна мистериозно от Гленс Фолс. Също както направила и Лиз Халоу, половин век по-рано.
КРАЙ
Надявам се, да ви харесва! - Вичи
П.п. Вдъхновение -> Felix (OUAT)