Уют / Cozy
Социална ангажираност / Social engagement
Култура / Culture
Бъдеще и Минало / Future and Past
История / History
сряда, 30 ноември 2022 г.
неделя, 27 ноември 2022 г.
Young Royals *Сезон 2* – Моето мнение
Здравейте! Как сте?
Днес най-после ще ви разкажа за втория сезон на Young Royals, който определено надгражда предшественика си. Виждаме редица силни моменти, смели решения и страхотен character development. Дали си заслужава гледането? ДА!
Аз лично го изгледах на два пъти, по независещи от мен причини, но гаранция, че когато го започнете, ще искате още и още.
И Нетфликс, извинявайте, ама ш е с т епизода, изобщо не са достатъчни…, така че, тук е момента да ви помоля, за ТрЕти СезОН, ВЕДНАГА!
Надолу, ще следват спойлери, предупреждавам! Четете на своя отговорност!
Знаете, лилавото си е специален цвят!
Няма как да не започна с Негово Кралско Височество Коронованият Принц Вилхелм. Как звучи само? Прекрасно е!!!
Боже, Виле израства толкова много през тези епизоди. Първо и много важно, научил се е да дърпа завесите, но за това по-късно. Та, определено срива света на Август, заради скандала с видеото. После почти разбива монархията, отстоявайки любовта си към Симон. Е, прави и някои грешки, като забивката си с Фелис, но се бори с депресията и мамка му, разкри се чрез онази реч в края на сезона! Браво, Виле!
Може би не харесвам семейството ти, но написах песен за теб!
Симон от своя страна се опита да превъзмогне чувствата си към Виле, забивайки се с Маркус, който ви е много ред флагс или може би просто не го харесвам. Но, чий пуловер си запази, ха? Ами сцената с рибките! Обичате се и това е прекрасно!
Само дето кашата от първи сезон си е още на лице и изтръпвам, че нещо може да се случи със Симон…
Фелис, която по някаква причина наричам Фелисити. Тя е прекрасна! Истински приятел, всъщност единственият истински приятел на Виле, който не го остави, дори и след забивката…. мале Хенри, защо се разплямпа?? Макар, че май стана по-добре така.
Август. Всички го мразим и не мога да излъжа, че ми беше кеф да го гледам как губи всичко.
Не мога да говоря за него без да намеся и Сара, която се опита да се впише и накрая оплеска нещата, поне така си мисля, но ще се наложи да чакаме трети сезон, за да разберем!!!
Любимите ми момичета!<3
Обаче пък разбирам действията и, от любов всички оглупяваме.
Мале планът на Вариант Б за трона и сцената с пушката, ох каква каша щеше да стане…
Нататък ни очаква буря. А тая кралица ми е толкова антипатичен герой. Сякаш не е човек, не мога да я разбера.
Та, какви са вашите впечатления от сезона?
Моята оценка е 100/5, категорично.
До скоро, amici!
събота, 19 ноември 2022 г.
just Random troughts #1
Здравейте! Как сте?
Аз се чувствам като на две чаши кафе, макар че не пия. Кафе.
Ще си говорим за нещата и живота и за нещата от живота.
Нямам търпение да се дипломирам. И да приключа с това, цялото.
Young Royals е прекрасен сериал! Скам vibes! Обичам.
Щом можеш да планираш цялосто пътуване в друга държава, ами повярвай си!
Искам Испания да станат Световен шампион. Отново!
Красив залез за настроение.
Отивам да гледам Netflix.
Se ya!
П.П. Варна е окей. Luv you, frendoz!
вторник, 15 ноември 2022 г.
"Повече от музика" – Аби Хименес // Ревю
Здравейте! Как сте?
Днес ще си говорим за една книга, която прилича на младежка романтична история, но всъщност е много повече.
Слоун е в дупка, две години след смъртта на годеника и. Но Съдбата и повдига завесата, като почти прегазва симпатично кученце, в което веднага се влюбва. Собственикът му – Джейсън е световноизвестен музикант и се намира на другия край на света, но не е арогантният тип, който е зарязал своя домашен любимец. Химията между героите се усеща от километри и това да бъдат заедно е толкова важно, колкото и кислорода.
И тук приятели, нагазваме в дълбокото. Защото е адски трудно да се нагодиш понякога, колкото и да ти се иска!
Предупреждавам за наличиeто на спойлери от сюжета!
Джаксън както е сценичното име на втория ни главен герой тъкмо пробива с първия си албум в музикалните среди. Следват интервюта, фотосесии, турне на няколко континента. А, той осъзнава, че иска единствено да създаде семейство със Слоун. Но в тез среди не е толкова прекрасно всичко, както изглежда. представете си концерти всяка вечер или през ден. Репетиции, пътуване… определено е изцеждащо за всички. В един момент Джейсън вижда колко е нездравословно и решава просто да я пусне, за да е щастлива. И това е най-трудното, но и най-правилното решение!
Любовта боли, скапан факт, но е така, понякога. И трябва да вземаме гадни решения, за да опазим себе си и останалите. Защото да нямаш вътрешен мир е пагубно. Или вдъхновение. Винаги трябва да гориш за нещо или някого.
Истинските приятелства, също са ужасно важни!
Книгата на Аби Хименес е написала брилянтна история за истинската страст в живота. И за помощта, която трябва да оказваме на останалите, просто защото сме хора!
Оценка: 5/5
Помагайте и обичайте!
До скоро!
неделя, 13 ноември 2022 г.
"Къщата на вещицата"
28-ми октомври
На дъската със съобщения в училищния коридор има бележка написана с тъмно червено червило, която съобщава, че Феликс е изчезнал. Когато минавам, отново в почивката за обяд, листът е смачкан на топка и хвърлен на земята. Разлеждам главните букви и го изхвърлям в кошчето за боклук. След края на часовете решавам да мина покрай дома му, но Ади и останалите момичета ме канят на кино и после ме откарват до нас.
29-ти октомври
Откакто влязох в гимназията вървя по един и същи път, като нарочно избягвам улицата, на която се намира къщата на най-добрия ми приятел от детството. Преди с Феликс бяхме неразделни. Любимият му цвят беше оранжевото и раздаваше усмивки на всеки в квартала.
Прекарах лятото си преди първата година с братовчедите ми в Мейн. Когато се завърнах в Гленс Фолс, момчето което познавах цял живот се беше променило. Започна да носи черни дрехи и да страни от всички. И така и не ми даде обяснение за грубото си държание, което с времето ме накара да се откажа от приятелството ни.
Днес получавам отлична оценка по химия и похвала за есето си на тема “Гордост и милосърдие”, което Мис Портън ще препоръча да участва в регионалната надпревара по литература, чийто краен срок е края на този месец.
Вечерта се излива дъжд и наблюдавам стичащите се капки по прозореца на стаята ми и си припомням дните, които двамата с Феликс прекарвахме в подреждане на конструктори, завещани от по-големите ми братя, които учат в колежи и пъзели, които най-добрият ми приятел обожаваше. Бивш най-добър приятел.
30-ти октомври
След училище помагам на мама за петъчния пазар и купуваме бонбони за съседските деца, които утре ще посетят къщата ни. Сещам се, че Феликс обожаваше Хелоуин. Слагаше си качулката с заешките уши и ме оставаше да натисна звънеца, а той питаше: Пакост или Лакомство?
Навън се свечерява, а мен не ме свърта на едно място. Обличам си екипа за тичане и започвам равномерен крос из квартала. Забавям, когато преминавам покрай дома на Феликс, който е в ужасно състояние. Тревата в двора не е косена от месеци, а каменните стени са покрити с едър бръшлян. Стоя пред портата, без да знам как да постъпя. В мазето светва лампа, а леден вятър ме лъхва в лицето. Започвам да треперя и побягвам обратно към вкъщи. За първи път от много време спускам щорите си. Сънят ми е накъсан и неспокоен. Събуждам се през час и оглеждам улицата.
Имам чувството, че някой ме наблюдава.
31-ви октомври
Денят на Вси Свети. В училище всички носят глупави костюми. Но през цялото време оглеждам коридорите за Феликс. Толкова много искам да видя черното му горнище с качулка, от което се подават влажни кичури руса коса. В предпоследния час ми става лошо и моля за разрешение да отида до тоалетната. Повръщам обяда си, а когато излизам от кабинката си казвам, че трябва да се успокоя. Просто трябва да си наплискам лицето с вода. Това ще реши проблема.
Почти припадам, когато виждам червеното лепкаво нещо, което се стича от най-близката мивка. Пищя и събирам половината училище. Оказва се поредната шега. Кръвта не е истинска.
Разбира се, че не е.
Прибирам се преди официалния край на часовете и се затварям в стаята си. Изваждам старите си пастели и рисувам по една от стените на стаята ми. Родителите ми забелязаха таланта ми, затова пребоядисаха розовите стени в бели, които през годините шарих, когато имах нужда да изкарам емоциите си.
Изследвам някои от рисунките на Феликс, винаги много дребни и пълни с детайли. Риба, камък, слънце, всичките в корема на момче, което плаче. Дали тогава не се е опитвал да ми каже нещо? Той винаги приемаше да ми гостува, когато го поканех. Не разбирам, защо ми наговори всички онези гадни неща, след лятото ми на брега на океана. Че съм се променила и, че просто не можело вече да бъдем приятели…
Плача с глас и накрая заспивам изтощена. Събуждам се и навън е тъмно. Чувам, че някой звъни по външната врата и изкачам от стаята ми. Сигурно е Феликс. Разбира се, че са просто група деца, дошли за бонбони.
Изравям от дрешника ми бялата рокля, която мама ми направи от едно дантелено перде. Опитавм се да вляза в нея, но ми е ужасно тясна и не искам да я съсипя. Обличам джинси и бял пуловер и излизам навън. Всяка къща в квартала е ярко огряна от свещи и тиквени фенери. Някои изглеждат зловещо. Смесвам се с тълпата и стигам до центъра на града. После поемам на северозапад по пътя към Куинсбъри. Краката ми натежават в кубинките, но не спирам да вървя. Виждам изоставената къща на Лиз Халоу, която в края на седемдесетте полудяла и една вечер точно на тази дата се изнесла от града и никой не чул нищо за нея. Носят се легенди, че виждала духове, а някои хора вярват, че била вещица. Къщата е на три етажа и има големи, правоъгълни, френски прозорци, които гледат към шосето. Стъклото на най-левия, на първия етаж е разбито.
Домът на мистериозната лечителка е обявен за опасен район, защото е наполовина потънал в блато. От общината забраниха да се влиза в него, когато бях на девет. Но и до ден-днешен най-смелите хлапета си пробват късмета през деня. Братята ми са влизали няколко пъти и са ми разказвали, че в къщата на вещицата, отдавна не е останало нищо интересно.
Само че, никой не смее на прекрачи прага и нощем. Едно момченце на седем, загина преди забраната и го намериха удавено в тинята.
Оглеждам къщата, осветена от пълната луна. И сякаш мярвам нещо оранжево през счупения прозорец. Феликс?
Вратата скърца зловещо, когато отварям. Усещам миризма на застояло, но въпреки това правя няколко крачки навътре. Не знам, какво по дяволите правя тук, но просто нещо ме дърпа в тази посока. Включвам фенерчето на телефона си и правя бърза обиколка на всекидневната и кухнята. Не откривам нищо интересно и се изкачвам внимателно по стълбите към втория етаж. Старо легло, със стърчащи пружини, отворен дървен скрин, чиято вратичка се държи на една панта и скърца зловещо. Поглеждам навън през мръсните прозорци. И поемам към последния етаж. Стълбището е почти изгнило и изкачвам стълбите на четири крака. Таванът е скосен, а стаята е с размер на килер. Стари завеси скриват лунната светлина, опитваща се да нахлуе през прозорците. Решавам да преровя старата ракла, която е единствената мебел в спалнята. Намирам различни дрехи, мъжки и женски, покрити с огромен слой прах.
– Какво по дяволите правя тук? – гласът ми отеква глухо и осъзнавам, че съм на осемнадесет и вероятно трябва да си подготвям портфолиото за някой колеж, вместо да стоя в изоставена къща в края на града.
Поемам си дълбоко дъх няколко пъти и се изправям на крака, готова да си вървя.
Тогава чувам безпогрешно шум от отварянето на входната врата, последван от тежки стъпки нагоре по стълбището.
Мамка му.
Не съм сама!
С треперещи пръсти изключвам фенерчето и приклягам на пода, защото колената ми се подкосяват. Дали ще успея да набера деветстотин и единадесет?
Само някой луд би влязъл в къщата на Лиз Халоу посред нощ на Хелоуин!
По дяволите! Сълзи избиват от очите ми. Какво да правя? Стъпките продължават и няма начин да избягам. Мога да се крия зад вратата на стаята, само че врата няма! Поглеждам към раклата и разхвърляните дрехи по пода. Няма да мога да се побера вътре.
Претърсвам джобовете си за някакво оръжие, но откривам само касова бележка.
Стисвам телефона си здраво. Ще имам един опит. Едно време бях сравнително добра в хвърлянето на медицинска топка. А и ще имам момента на изненадата. Пълзя до най-близката стена и се спотаявам възможно по-ниско. Може и да успея да мина покрай нападателя си. Опитвам се да стая дъха си, когато виждам сянката му на входа на стаята. Трябваше да прибера дрехите! Мярвам цветно петно и скачам върху него.
В следващия момент летим по стълбите надолу. Изтървам телефона си и удрям дясното си рамо в стената. Надигам се на лакът и усещам ускорения си пулс.
Фокусирам нещо оранжево, което се е превило на пода. Сега е шанса ми, само дето не мога да помръдна, защото чаках да срещна, отново тези очи с години. Феликс се изправя в седнало положение и синьо-сивият му поглед е мътен. Поемам си дъх и в следващия момент нещо студено опира гърлото ми.
Усещам, че се подмокрям. Металът одрасква кожата ми и усещам остра болка.
– Феликс – гласът ми е накъсан. – Аз съм, Мириам! Помниш ли? – усещам, че натиска отслабва и очите му се избистрят. – Играехме на гоненица и редихме пъзели. Ти харесваше онзи с лисицата – сълзите се стичат по лицето ми. – И рисувахме по стената ми-
Преглъщам той сваля ножа от мен. Инстинктивно се свивам на кълбо и допирам колене до брадичката си.
– Мири – промълвява името ми и успявам да го огледам.
Носи онзи оранжев суичър с качулката. Къс му е и коремът му се вижда. Кожата му е осеяна с червени бразди.
– Феликс – прошепвам.
Искам да го прегърна. Искам да му кажа, че съжалявам. За всичко. Че не го потърсих и не настоях да науча истината, защо предпочиташе моя дом пред своя…
Той протяга ръка и хваща китката ми. По пръстите му са изцапани с нещо тъмно. Вдигам поглед към очите му, но виждам непознат човек.
– Трябва да си вървиш – казва с твърд глас и ме стиска силно за ръката.
Клатя глава, но той ме вдига от пода и ме задърпва към първия етаж. В основата на стълбите има хвърлена брадва. Острието и е в същия цвят като пръстите, които оставят отпечатък по кожата ми.
– Н-не мога! – изхлипвам, но той ме блъска към външната врата.
– Върви си! – повтаря и вдига брадвата, която изглежда като играчка в ръката му.
Хвърлям последен поглед и в съзнанието ми завинаги ще остане картината на русото момче, с оранжев суичър със заешки уши, което е свело глава и се оглежда в острието.
1-ви ноември
Карам чак до Олбъни, където изхвърлям дрехите си в един контейнер и ги запалвам. После си наемам стая в един мотел, където прекрвам остатъка от нощта. Пренаписвам есето си и успявам да го пратя минута, преди полунощ.
“Какво е гордост? Да не попиташ близък човек, дали има нужда от помощ, когато виждаш че се променя.
Какво е милосърдие? Да дадеш шанс на някого, който те е отхвърлил.”
2-ри ноември
Някой подава сигнал за открито тяло в блатото, до къщата на вещицата. Полицията прави опит да го индифицира.
3-ти ноември
Подавам документите си за колеж. След четири месеца получавам отговор от Щатския в Мейн.
Следващата есен заминавам на изток, като всеки Хелоуин прекарвам затворена в залата за рисуване, а по-късно и в ателието си и не спирам да творя. Понякога след като рухна сред бои и четки си позволявам да отключа спомените си за онази нощ, в която Феликс Купър уби доведения си баща, сбогува с мен и накрая изчезна мистериозно от Гленс Фолс. Също както направила и Лиз Халоу, половин век по-рано.
КРАЙ
Надявам се, да ви харесва! - Вичи
П.п. Вдъхновение -> Felix (OUAT)
петък, 11 ноември 2022 г.
"Снежни бури" – Разказът на Мади
СНЕЖНИ БУРИ
Разказът на Мади
Петък
11-ти ноември 2022г.
Джаксън се изправя бавно, но вместо да се приближи до мен отива към кухненския плот. Чувам течащата вода и го наблюдавам как измива ръцете си. Сигурно се чувства мръсен. Пътувал е дълго. Разстоянията в страната са огромни.
– Какво правиш тук? – питам го, докато той избърсва ръцете си в жълтата кърпа с рибки, сгъва я внимателно и я закача на закачалката.
– И аз се радвам да те видя! – отвръща ми и ми се усмихва.
Прави крачки към външната врата и издърпва обемен сак, който оставя в единия ъгъл на дневната. Вътре сигурно са нещата му за хокей.
– Как е хокея? – задавам втори въпрос в рамките на този ден. Джуди трябва да се гордее с мен.
– Доста добре, победихме Сенаторите (2) с пет на три! – Джаксън сяда на срещуположния ъгъл на дивана. – Този сезон имаме сериозни шансове да стигнем до плейофите. Но тепурва предстоят сериозните мачове.
Кимвам, разбиращо. Имаше време, когато наистина разбирах от хокей и се вълнувах за всеки мач на Уинипег Джетс. Когато Джаксън и Кай играеха рамо до рамо, а аз ги подкрепях от трибуните…
Усещам сълзите, които мислех че съм успяла да спра завинаги ли поне за днешния ден да се изплъзват от очите ми.
– Следващият мач е в събота – опитвам се да си визуализирам графика за предстоящите срещи, който разглеждах преди време.
– Така е, поне ще си бъде между наши отбори – Джаксън прекарва ръка през русата си коса, която изглежда наполовина мокра.
– Джуди ти се е обадила – констатирам, вместо да го попитам какво по дяволите прави тук, по средата на нищото, в петък – при положение, че му предстои мач през уикенда.
– Тя се притеснява – изсумтявам и издухвам носа си. – Грешно се изразих… – той търси думи.
С Джуди бяха двойка преди три години, когато виждах бляскавото бъдеще пред четирима ни. Кай и Джаксън щяха да влязат със спортни стипендии, в Калгари и ние щяхме да ги последваме след две години.
В действителност, единствено най-добрата ми приятелка записа ветеринарна медицина тази есен.
– Извикала те е… – гласът ми звучи фалшиво и на фона на водопада от сълзи е цяло чудо, че Джаксън разбира думите ми.
– Дойдох по собствено желание, Мади! – момчето, по което си падах от години и, което ме заряза, когато имах най-голяма нужда от него, скъсява дистанцията помежду ни. – Кай липсва и на мен.
Това е краят.
Не издържам и отприщвам цялата ярост, която таях през месеците, в които живея в това, забравено от Бога градче, с население под седемстотин души. Не виждам абсолютно нищо, но отлично чувам бурята, която вилнее навън. Не е по-силна от тази в сърцето ми.
Джаксън ме държи, в началото колебливо, но затяга прегръдката си и не ме пуска, когато се разпадам на милиони парченца.„
Нищо не е същото, откакто Кай го няма.
Не знам, дали някога ще успея да преодолея паническите си пристъпи и да свикна да общувам с хората, както преди.
– Искам да се върне… – шепна, защото гласът ми е паднал.
Отпускам се в ръцете на най-добрият приятел на брат ми и увивам краката си, около тялото му.
Минават минути или часове. Вятърът спира да се опитва да пробие дограмата.
– Мади? – Джаксън гали косата ми. Пропускам поредните сълзи, защото Кай обожаваше косата ми.
– Ще останеш ли? – задавам третия си въпрос към него.
Този е най-важният. Ужасно се страхувам от отговора му, защото, ако е отрицателен, не знам какво ще правя…
– Разбира се, мъничето ми! – той се изправя и ми подава ръце.
Неволно се усмихвам, защото вече наистина си заслужавам прякора. Преди три години, с Джаксън бяхме на една и съща височина и Кай измисли този прякор, като го използваше срещу двама ни.
– Има нудли, можем да хапнем – предлагам и пръстите ми докосват неговите.
– Видях една самотна купичка, но не бих искал да унищожа вечерятата ти – казва Джаксън и също ми се усмихва.
– Има още едно пакетче в шкафа – отвръщам и му го показвам за доказателство.
– Ами, закуската? – пита той.
– Нека го решим утре – събирам косата си я връзвам на опашка.
– Звучи ми като добро режшение! – Джаксън грабва една чаша и изсипва нудлите в нея.
Изведнъж трите лампи в помещението премигват и токът спира.
– Ами-
– Знаеш ли, че миналият сезон за малко да победим Пингвините (3) при гостуване?
Сядаме отново на дивана и Джаксън ми разказва хронологично целия мач, минута по минута.
Навън продължава да трупа сняг, а бурята е отминала…
КРАЙ
(1) Ашен, англ. Ashern е градска общност, разположена в централната част на Канада.
(2) Ottawa Senators – хокеен отбор от Отава, Канада
(3) Pittsburgh Penguins – хокеен отбор от Питсбърг, Пенсилвания
Мерси, че (ме) четете! <3
петък, 4 ноември 2022 г.
Четири забележителности в Антверпен, Белгия
Здравейте! Как сте?
Ноември е тук и затова директно ви пренасям в Северна Белгия, където ще ви разкажа малко повече за четири културни обекта, които си заслужава да посетите, ако имате свободен ден в втория по големина град в страната.
Централната гара
.jpg)
Определено си заслужава дори само да разгледате това инжинерно творение, което си работи и до днес. Изящна фасада, като от декор от стар филм. Независимо дали вашето пътуване тепърва започва или казвате "довиждане" на Антверпен, отделете си минутка да се потопите в атмосферата и.
Бонус: най-вкусните вафли в града, по мое скромно мнение са разположени там. :)
Къщата на Рубенс
Белгийският художник, известен по цял свят с живите си картини, също така е бил и колекционер на изкуството. Затова и днес можете да видите редица картини на други именити художници по онова време, част от личната му колекция. Благодарение на аудио гайда, който получавате при влизане си в музея, ще се потопите в света на барока и ще научите повече за живота на фламандеца.
Катедралата Света Богородица
Готическата катедрала, спокойно си съперничи с Дуомо ди Милано. Отвътре е изпълнена със стъклописи, статуи и картини, дело на самия Петер Паул Рубенс и компания. Изключително място, където духовното и материалното се срещат и обединяват.
Замъкът Hett Steen
Намира се на брега на река Шелда и представлява внушителна средновековна крепост, от която се разкрива гледка към целия град. На входа и се намира статуя на Lange Wapper - фолклорен герой, гигант, за който се носят различни предания. В замъка днес се организират различни изложби и събития, които също можете да посетите.
А кое е вашето любимо място в Града на Диамантите?
четвъртък, 3 ноември 2022 г.
Моменти // ноември
Здравейте!
Как сте?
Днес ще си говорим за моментите.
Тези на щастие: когато отлиташ със самолета към далечна държава, когато бягаш из близо сто годишен тунел, когато реактваш на съобщение и получаваш обаждане, когато чуваш гласа на някой, далеч от теб, но все пак ужасно близък, когато готвиш, когато просто танцуваш по средата на купона и не ти пука за това, че си сам и просто се забавляваш!
А също и за тези, когато тъжиш: когато чуеш, че не си достатъчно добър, когато усилията ти не дадат резултат, когато те игнорират, когато се чувстваш толкова самотен, а уж си сред близки…
Низ от моменти. Ноември може да бъде ужасен. Знам го от опит. но може да бъде и прекрасен! Защото, когато пишеш, знаеш че има смисъл. И можеш да планираш разни бягства. По коледни базари или на острови. И, когато ти писне от всичко просто да излезеш сам с музиката в ушите в града. И просто да вървиш нанякъде.
И да колекционираш моменти!
До скоро, amici!
Абонамент за:
Публикации (Atom)