#Френски-макарони! ^^ – домашна рецепта

Здравейте! Как сте?

Имах приятен ден, който започна необичайно рано за мен, но си струваше.

Следобедът ми беше посветен на идеята да се пробвам да направя френски макарони.

Беше си предизвикателство, защото бях чела различни рецепти и хитринки и ми се струваха доста трудно нещо. А и аз съм човек, който не обича да готви по рецепти и винаги добавя нещо от себе си.

Предния ден готвих спагети Карбонара и ми бяха останали два белтъка. Имам и сладкарска боя и реших да действам. Какво пък толкова?

Рискувах – опитах. И се получиха, невероятни на вкус и повечето прекрасни на вид.

Сега ще ви споделя моята рецепта, като за база ми послужи тази в блога на Кари и Нати. 

Необходими продукти за 20бр (на мен ми остана от сместа брашно с пудра захар за около половин доза още – 10бр, но ми беше свършила другата смес) :

За самите макарони:

·        2 белтъка (моите бяха престояли една нощ в хладилника, но не мисля че ще има проблем, ако ги отделите на момента)

·        90-100 гр. обикновена захар

·        3 бр. ванилия или друг аромат, незадължително

·        няколко капки лимон

·        сладкарска боя (по желание)

·        150 гр. бадемово брашно (може да използвате и смлени бадеми, но тогава препоръчвам да ги минете през блендер)

·        150 гр. пудра захар

За крема:

·        50 гр. млечен шоколад

·        около 50 гр. заквасена сметана

Начин на приготвяне:

Белтъците се разбиват до побеляване с миксер, заедно със обикновената захар, която се добавя на няколко пъти. Капнах няколко капки лимонов сок и ароматизирах с ванилия. След това разделих сместа в три купички и оцветих в трите цвята.

В отделен съд пресях пудрата захар и бадемовото брашно. След това добавих по три големи лъжици от тази смес към оцветената. Остана ми, така че може би и по 100 гр от двете неща биха били достатъчни. Не трябва да става твърде брашняна. Трябва да се получи еластично и лепкаво тесто.

Подготвих си тави, покрити с хартия за печене, по възможност залепнала за дъното. С малка лъжичка оформях макароните, като гледах да нямат връхче. След, което много важно тавите се стръскват или бият в масата/плота, за да излезе излишния въздух и се оставят за около час и нещо на стайна температура, докато се образува коричка или до момента, в който ги пипнете вече не ви лепнат на пръстите!

Пекат се на 150° C в предварително загрята фурна за 20 минути. Оставят се да изстинат, като през това време можете да си приготвите крема. Аз направих бърз шоколадов – като разтопих шоколада на микровълнова печка и го разбърках със заквасената сметана. Можете да направите какъвто крем ви душа иска!

Изстиналите макарони се отлепят от хартията и се мажат с крема, като се слага в центъра и после се залепя горната половина.

Това е! Не беше толкова сложно! И се получиха страшно вкусни! И мога да си представя, че отново съм в Париж…

           Лека вечер, прекрасни! 

“Месец под вишневия цвят” – Луси Дикинс // Ревю

 

Здравейте! Как сте?

Обичам понеделниците, защото са ми деня, в който нямам лекции и имам време да си свърша всичките неща или пък да си отпочина и подготвя за следващите дни.

Преди да затворят повечето неща, минах да си взема книжка с един ваучер, подарък за рождения ми ден. “Месец по вишневия цвят” от Луси Дикинс (изд. Ера) ме спечели с пъстрата си корица, от която лъха на пролет. Съответно оставих книгите, набелязани във вечния списък и спонтанно си я купих.

Историята ни запознава с Шарлот и годеникът и Мат. Те планират прекрасна английска сватба, всъщност мечтаната. Разказът върви от името на кандидат-булката, която е отраснала в голямо семейство, с още двама братя и две сестри. Макар и разпръснати из целия свят, те се държат заедно, свързват се редовно, съветват се и решават проблемите си заедно. Много ми харесва тази нишка в книгата.

– Гордея се с теб. Не позволявай на нищо да ти попречи да вземеш от живота каквото искаш.

А големият проблем е, че Мат предлага на Шарлот да си дадат почивка преди Големият ден… Непростимо! И сватбата бива отложена. Обаче представете си с нея вървят кетъринг, торта, цветя, украса … и меден месец. Защото Шарлот и Мат са си резервирали цял месец в Япония.

Това им е проблемът на споделените мечти. Да разбереш доколко си оплетен тях и каква част от тях изобщо не е твоя.

Можете да си представите какви емоции, носи цялата ситуация. Разбирам героинята отлично, защото самата аз съм супер емоционален човек. И съм толкова щастлива, че тя се взе в ръце и се впусна в непознатото и пое на това пътешествие, сама на хиляди километри от дома си!

Не съм чела много неща за Япония, но винаги си е имала своя чар. Толкова различни хора и култура. Толкова прекрасни кътчета, на територията на дузина острови.

Шарлот успява да открие себе си, своя път, изживявайки приключение, което е веднъж в живота!

А когато целият ти свят е на парчета, не ти остава друго, освен да го сглобяваш малко по малко ден след ден.

Впуснете се с нея, защото историята е увлекателна и всички имаме нужда от бягство далеч от действителността, било то и между кориците на книга. Впрочем, едно от най-любимите ми бягства!

Приятен ден, приятели-читатели!

До скоро!

Dear Ski Jumping Family... and Danny! ♥

 

Hello, friends.

I wanted to write about Tande’s crash since Friday when I understand about it. I watched the competition and I heard the commentator said that someone was on hospital. I opened Tumblr, then saw the video… and was broken. It’s painful seeing ski jumper fall. But when is one of your favorite and you hear about ‘helicopter’ and ‘coma’ it’s really scary. But let’s be realistic I could only imagine what happened in the heads and hearts of his family… I am with them. All this post ‘’Pray for Tande’ are kind, but awful like he is between. But all this love from us – the ski jumping family I couldn’t be more proud and happy I am part from it!

Now:

Dear Danny,

You did it well! As always were the conditions. Your freaking friend – the wind.   

But, hey! You will be all right! I know, because you are a hero and heroes never give up.

You have and deserve all this love!

We love you!

Get well soon, Champion!

"Ян и пролетното равноденствие" // Авторско

 

О, Нощ Велика

Кой ли шепне тайната разкрита

Дъбът замлъкнал, пее

Искра зелена в пепел тлее

 

Гарваните бяха нейни приятели. Но за първи път от много време бяха притеснени. Гората почерняваше. Там, където преди имаше храсти и вековни дървета, трънки и зелени листа, сега имаше само сивота. Тя настъпваше постепенно и изсмукваше жизнените сили на всичко, което докоснеше. След нея се настаняваше праха. Плътен и задушлив.

Гарваните не кашляха, но бързо разбраха, че където няма природа е опасно. Даже смъртоносно. Затова полетяха на запад. Дни, даже седмици наред. Кръжаха, без да спират, под закрилата на слънчевите лъчи. Всяка нощ един от тях умираше. Кръвта му се смесваше с пръстта по земята и оставаше само спомен. Не, че някой освен неговите братя и сестри щеше да го помни.

За съжаление гарваните можеха да запазват едва по два спомена. А, именно единия беше толкова важен, че изместваше тези за мъртвите им другари. Споменът за момичето с зелените очи, което не спеше нощем. Което се грижеше за тях, още когато се излюпиха от яйцата и ги пазеше от кошмарите, бродещи след здрач.

Именно при нея отиваха.

 

Жълти тичинки. Сини листенца. Това сънуваше Джейкъб вече дванадесет нощи подред. Цветята се появяваха, около него. Бяха красиви. След това го задушаваха.

Събуди се в момента, в който дъхът му спираше и остана сам в тъмнината. Синкава светлина проблясваше през прозореца на стаята му. Прииска му се да се завърти и да заспи отново. Но нещо привлече вниманието му и той внимателно седна в леглото. Босите му крака почти докоснаха пода, но се спря, сещайки се, че дъската скърца. Ослуша се и се изненада, че не чува щурците. Трябваше да има щурци. Щурциград не носеше името си без основание.

Но ето, че сянката, която беше сигурен, че не би трябвало да е в долния ляв ъгъл на прозореца придоби форма и скри пълната луна, осветяваща улицата.

Джейкъб нямаше време дори да мигне. Последната му мисъл беше за онези, проклети, прекрасни цветя.

 

Морган се зарадва на гарвана, който влезе в Кръга между две брези. Но радостта и трая само миг, защото той рязко се строполи в полите на роклята и. Тя остави цветните камъчета, които държеше в ръцете си и внимателно вдигна птицата. Крилата и пушеха. Морган приглади перата му и затвори очи. Мъглата я обгърна и тя усети пламъците, завихрящи около нея Чувстваше ги студени, където докосваха кожата и ги насочи към птицата в шепите и. Когато отвори очи, гарванът не мърдаше.

Момичето задържа дъха си и започна да брои наум. Когато стигна до седем, птицата се размърда и наклони главичка към нея. Морган я вдигна и опря до бузата си. Гарванът я целуна лекичко, след което раздвижи криле. Направи кръг, около момичето и кацна на най-ниския клон на стария дъб.

Морган се изправи и приближи до Вековното дърво. Опря длан до кората му и изпадна в транс.

 

Кошмарите имаха формата на вълни. Заливаха те една по една, докато те удавят и отнесат в покоите на Смъртта. Не беше достатъчно да дишаш, защото това не помагаше. Мислите имаха по-голяма сила. И то не всички. Сам най-съкровените. Или най-безсмислените.

Цветята се увиха, около глезените на момчето, което падаше с главата надолу в Бездната. Около него всякакви Ужаси надаваха вой и пищяха пронизително.

Джейкъб си пое рязко въздух и изплю шепа вода, която имаше вкус на тиня. След, което се закашля. Напипа дървените дъски на пода се опита да обхване с очи стаята. Погледът му беше разфокусиран и размазан, единството лъч лунна светлина светеше през тясна пролука. Момчето напипа нещо остро и го хвърли напосоки към Кошмарът пред себе си. Без да чака, се изправи на крака, залитайки, когато ходилата, стъпиха по лакираното дърво. Тръсна глава и се затича към петното, което не беше обагрено в черно и червено.

Къщата, в която живееше шестнадесет години беше двуетажна. Скокът можеше да го убие. Но само му изкара въздуха. Усети болка в колената и се изненада, когато осъзна, че явно е заспал от дрехите от снощи. Скъсаните дънки бяха модерни, но не помагаха, когато скачаш от втория етаж на дома си, почти насляпо. 

Джейкъб се изсмя, след което хвърли поглед към дома му. Не изглеждаше зле. Един от Кошмарите докосна стъпалото му и момчето изкрещя от болка. Бързо се окопити и побягна по улицата. Физкултурата не му беше любима в училище, не само, защото момчетата си правеха майтапи с него и го замерваха с разни предмети. Това беше развило умението му да бяга бързо, но на сравнително кратки разстояния. След, около километър яко се задъхваше.

Трябваше да спре и да помисли. Но къде да се скриеш от Кошмари, които по някаква причина те преследват?

Глупава идея, каза си момчето. И рязко сви покрай сладкарницата. Малката му сестричка, разправяше за шахтата в задния и двор, която бяха открили с приятелите и. Нещо жегна Джейкъб. Надяваше се, семейството му да е добре. Мина през два реда цветни лехи и видя шахтата.

- Хайде! – той раздвижи капака и, който се размърда малко по малко и разкри черната бездна.

Момчето хвърли поглед зад гърба си и скочи с краката напред. Стори му се , че около него прехвърчат сини листенца.

 

Дъбът никога не говореше. Някога пееше, но това беше много преди гарванът да се излюпи от яйцето. Малките тревички разказваха, че когато това се е случило Гората успяла да пребори Голямото Зло.

Момичето беше прегърнала, кората на дървото, а около него хвърчаха зелени пламъци.

Само че този, път забеляза гарванът, те наистина горяха.

 

Тъмнината беше навсякъде и Джейкъб изгуби представа за времето.

Наистина му се искаше да стигне дъното, вечността никога не му е струваше добра опция. А беше сигурен, че още е жив, защото усещаше студ. Прибра ръце в джобовете на дънките си и напипа нещо в единия.

Извади го внимателно и го навря в носа си. Беше цвете.

 

Намери момчето с цветята. Нека засее семето. В пръста от твоите пламъци.

Думите бучаха в главата на Морган. Носеха се като сън. Зелените пламъци, бяха с нея откакто се помнеше. Но, никога не бяха истински пламъци. Те лекуваха, вместо да разрушават. А самата Морган, сякаш винаги беше част от гората. Но и не се вписваше напълно. Макар и да се грижеше за обитателите и.

Защото понякога, макар и да не и се беше случвало от години пламъците и нараняваха.

 

Джейкъб късаше едно по едно листенцата на цветето.

Струваше му се най-правилното нещо в момента. Едно за Реда, едно за Хаоса. Като Ин и Ян. Макар и да се обличаше в черно, всъщност той много харесваше белия цвят, символ на Слънцето и Възхода. Едно по едно той ги пускаше от пръстите си. Надяваше се, че те по някакъв магичен начин ще се издигнат и ще кажат на семейството му, че е добре. Поне засега.

Всъщност Ян изобщо не е лошо име, помисли си, докато откъсваше последното листенце. Изведнъж усети порив на вятъра, която го натисна надолу.

 

Морган опитваше да овладее природните стихии от години. Но Песента на Дъба бе по-силна от всеки елемент.

Освен от елемента на изненадата.

 

Гарванът наблюдаваше притеснително своята приятелка, която вече лежеше с лице в калта. Искаше му се да я приближи и клъвне по ръката, но вековното дърво, сякаш го наблюдаваше и не му позволяваше да полети в нейната посока. Птицата едва не се разпадна от страх, когато почти беше смазана от нещо, падащо с огромна сила. Успя да хвръкне на една страна, и уплашено заграчи срещу купчинката сини цветя, които се изсипаха от небето.

Тогава от нея се показа разрошено момче. Което разтърка очи с ръце.

- Извинявай – прошепна то, гледайки гарвана. – Къде сме, приятелче?

 

 

Птицата заграчи бързо, опитвайки се да обясни цялата история, която включваше спомен за загубена сестра и момичето. Морган. Гарванът, литна и закръжа, около нея, което не беше обгърнато от зелени пламъци, но той все още се страхуваше от волята на Дъба.

Момчето се приближи и внимателно я повдигна. Избърса лицето и с ръка и рязко я пусна, защото, блестящите и зелени очи бяха отворени и гледаха право в него.

 

 

Морган премигна. Гарванът щастливо се навря в лицето и. Но тя не можеше да откъсне поглед от момчето срещу нея. Цялото беше в драскотини, но тя въздъхна дълбоко, когато забеляза залепналите сини листенца по дрехите и косата му.

- Момчето с Цветята! – възкликна тя и се разсмя.

Отначало той я погледна слисано, но после също се засмя.

- Всъщност се казвам… - той направи пауза. Някак си, не се чувстваше добре с рожденото си име, затова продължи. - … Името ми е Ян.

- Аз съм Морган.

- Като Феята! – Ян и се усмихна и и подаде ръка, за да се изправят.

Двамата огледаха, гората, около тях, кръгът от брези, ручейчетата и цветните камъчета и голямото дърво зад гърба му. – Е, Морган, какво следва сега?

 

Гарванът знаеше, че Дъба отново е тих и това не го тревожеше толкова, колкото все по оглушителната и близка тишина наоколо. Гората кипеше от живот. Никога не мълчеше. Той литна към колибата, в която спеше Морган. Младежите го последваха. Той разгледа клонките и корените, които тя беше събирала. И кацна до двувърхото острие на момичето.

- Уау, готино местенце! Тук ли живееш? – Попита Ян. – Морган? –  назова я по име, когато тя не отговори. – Какво става?

- Ти не си оттук. Но си тук. – тя седна и кръстоса крака. След, което му разказа за забранената любов, от която беше произлязла. И за това, че е тук от поне два века.

- Ти не си обикновено момиченце – заключи Ян.

- Ти също не си обикновено момче. Ти си момчето с Цветята. – и му каза песента на Дъба.

Гарванът, добавяше детайли за сивотата и мрака, който идваше.

- Как можем да го спрем? – преглътна Ян.

- Ти си важен. Ти си семето. Аз съм огъня. Който ще стане на пепел. И Ще го предпази.

- Какво означава това? – объркано попита момчето.

Морган вдигна оръжието си. Птицата изграчи пронизително.

 

 

По време на падането си от къщата и после през шахтата, Ян се беше наранил. Не беше обърнал внимание на всички драскотини и малки рани по тялото му, които кървяха. Пръстите му се обагриха в червено, но граченето на птицата го извади от размислите му.

Морган се олюляваше, а копието, стърчеше от тялото и.

Ян се спусна и я прихвана преди да падне.

- Това не е редно! Морган! – изхлипа и му се прииска в училище да го бяха научили какво да прави, с толкова големи рани. – Трябва да има и друг начин!

- Туми е мой приятел. Той ще ти покаже пътя към дома – прошепна тя. – Но ми трябва цвете, Ян.

Момчето кимна. Не му се искаше да я остави, но реши, че бързо ще се справи с задачата. Все пак падането му имаше купчинка цветя с него.

Когато обаче излезе от колибата, обаче не виждаше нещо зелено наоколо.

 

 

Брезите бяха потъмнели. Камъчетата бяха изгубили цвета си, а ручейчетата бяха пресъхнали. Ужасна сивота витаеше из пейзажа. Ян погледна към Дъба, той сякаш още се държеше, но ситуацията никак не изглеждаше добре.

Върна се обратно вътре при момичето. Не искаше да я разочарова, но краката му натежаха и мислите му станаха мрачни. Никой не знаеше къде е. Цветята бяха изчезнали, заедно с цялата природа. Защо точно той, мислеше си.  Не беше силният и умен герой, даже се страхуваше ужасно много.

Очите на Морган бяха притворени, а гарванът грачеше разтревожено все по-надалеч от нея. Зелени пламъци я обгръщаха.

- Съжалявам – прошепна Ян.

Скри ръце джобовете си. Наистина не знаеше какво да направи.

Птицата кацна на рамото му и сви главичката по едното си крило.

- Приятелче, мисля че е време да отлиташ– момчето понечи да погали гарвана, а от джоба му изпадна жълта тичинка.

Ян се наведе и я вдигна.

 

 

Морган си мечтаеше да сънува.

Никога не и се беше случвало, до сега.

Беше горда, че първият и сън е хубав. Момчето с цветята и се усмихваше широко, а Туми летеше над главите им. Слънцето огряваше поляната, на която лежаха.

Започваше нов ден.

 Край

 

 

Здравейте! Честита пролет!

Написах това разказче, снощи, когато бях доста разстроена покрай новите мерки. Но вижте, след дългата нощ, винаги следва ден, така че не бива да губим надежда. Понякога щастието се крие в последното листенце или в гласа на любим човек.

Ще се радвам да ми споделите, дали ви е харесало моето творение! Илюстрациите също са авторски. ^^

До скоро!

“Кулата на Нерон” – Рик Риърдън // Ревю

 

Здравейте! Как сте?

Надявам се, че сте добре, дни преди новото затваряне. Бъдещето е неясно, като обсебените светилища от Питон. И май единствената надежда си оставя Надеждата. И това да си останем човеци и да не спираме да се развиваме.

Жаси, благодаря ти, че ми подари тази книга. И за посланието! ♥

А какво мога да ви кажа за “Кулата на Нерон”, без да ви издам съществена информация?

Виждаме огромно развитие в Лестър/Аполон, също и в неговата спътница Мег – по-зрели избори, също и отговорност.

Определено моят Божествен родител, (според тестовете, а и така си го чувствам) има не леката задача, да победи последния останал император, а също и вечният му враг – Питон. Залогът този път е всичко или нищо, защото на карта е заложено евентуалното възвръщане на неговата божественост, ами живота на много хора.

Книгата определено ми е много на сърце, защото нещата се разплитат, а и е краят на тази поредица, донесла ми не малко болка, колкото и ценни уроци.

Няма да забравим героите, които се пожертваха, за да стигне до тук. И е време да приключим с тази история и да се впуснем в нашите собствени приключения. С кураж, чувства, понякога импровизирайки.

СПОЙЛЕРИ

!!!

Ох, признавам си, че прочетох финала, страхувайки се, че Чичо Рик ще убие още някой от моите любими герои. В предишната книга почти бях отписала Франк, а за Джейсън Грейс, дори не ми се отваря дума, защото ще ме боли, винаги!

Имаше толкова съкровени моменти тук. Рейчъл Елизабет Деър, която искаше своето място в историята, не само като Жрицата от Делфи. Нико и Уил, тъмнина и слънце, които имат такъв контраст по между си, и са толкова прекрасни! Семейството на Пърси, готови да приемат герои и да помагат, както могат, без да задават въпроси. Мег, която порасна и се отърси от Звяра, адски смела и прекрасна.

И не на последно място самия Аполон, който си върна божествената форма, но остана човек, в сърцето си. Позна радостта, болката, умората, надеждата и обичта. Защото хората сме малки, но сме тук, за да правим големи неща. Дори и да ни се струват незначителни.

Книгата е прекрасна и остави една вратичка към нови приключения, защото едно пророчество беше изречено, касаещо една душа в Тартара, позната ни от “Домът на Хадес”. И Боже, да видя Пайпър, щастлива! Толкова съм благодарна!

До скоро! Отивам да си поплача малко. Защото хубавите книги, водят автоматично до сълзи.

“Беззвезното море” – Ерин Моргънстърн // Ревю

 

Здравейте! Как сте?

Аз съм добре, имам да върша разни задачки днес, но преди да се захвана с тях искам да ви разкажа за една книга.

Книгите са магия, а тази е просто вълшебна! Преди години на Алеята на книгата във Варна набързо харесах книгата на Ерин Моргенстърн – “Нощният цирк” и я прочетох за няколко дни. Беше вълшебна и съжалявам, че я дадох на някого, който не ми я върна. Но любимите ми хора се погрижиха и ми я подариха за рождения ден. А след него, грабнах от библиотеката и “Беззвезното море”, за която ще си говорим днес.

Приятелка ми беше казала някои неща и имах изградени очаквания, които слава богу се оправдаха и, книгата ми хареса безкрайно много!

Стилът на писане на Ерин, включващ наситени с цветове, аромати и предмети светове, които в никакъв случай не са досадни. Преминаването от една история към друга и общата връзка, която те държи вниманието, защото, нещата които се случват, имат причина.

Закари Езра Роулинс е злато! Магистър, който не е убеден, че учи правилното нещо, син на гадателка, запознат от дете с разни ритуали и магии. Но, когато открива книга от неизвестен автор в библиотеката, в която е разказана срещата му с една врата в детството, за която знае само той, ами започва едно наистина голямо приключение.

Обичам символиката, която вкарва авторката, трите основни символа – пчела, меч и ключ. А също и сърце, корона и т.н. И цялата подреденост, йерархията в повествованието. Защото освен историята на Закари, следим още дузина истории, свързани във Времето. Различни светове, криещи се зад всяка Врата, стига да имаш смелостта да я отвориш!

Споменаването на името Дориан, също предизвика огромен интерес за мен. Защото знаете, че едноименният герой от книгите на Сара, ми е абсолютен любимец.

Та, какво ще намерите в “Беззвезното море”?

♥ изключително сладък главен герой, който реагира абсолютно както би реагирал всеки от нас, ако попадне в нов свят, за чието съществуване не е подозирал.

♥ препратки към различни книги, филми и вселени

♥ различни разкази, свързани в едно цяло, но прекрасни всеки поотделно

♥ бухали, зарчета и избори

♥ котки, много котки

♥ прекрасни отношения, LGBT също

♥ цитати, които ще искате да си напишете на стената

♥ герои -  интересни, забавни, многопластови

♥ Приключение, което ще препоръчвате на близки и далечни

Ерин Моргенстърн се нарежда до Виктория Шуаб, която ми е любимата авторка. Харесвам българската корица, изключително много и едва ли е изненада, че давам на книгата 5 звезди!

 

Като за финал мога да ви кажа, само едно нещо:

ПРОЧЕТЕТЕ Я!

 

Наистина си заслужава и е качествено фентъзи!
До скоро!

Shoutout *-*

 

Хубави моменти:

Гласовите, сутрин

Спонтанните прегръдки

Споделените усмивки

Когато съм добър Пърсивал

Разходките със семейството

Полупланирано пазаруване с приятелка

Вино, шотове и смях

Изкарана игра на белот, след 150 от другия отбор

Сутрин без аларма

Позната дума на Активити

Шоколад

Чай

Щастието в гласа ти - на стотици, хиляди километри

“Как си?”

Кафе и библиотека

Балони

Цветя

Гушнало те, бебе

Netflix

&

Писане

Цветя!

Обичам фрезии. Усмихват ме малките жестове. Цветята. Прегръдките. 

Плача по много. За дреболии. Чужди. За моите неща и хора. Очи-океани.

Смея се. С глас, без смисъл. 

Обичам до край. Дори и да боли. А това се случва. И търпя, защото се надявам. Че може би ще ме обикнеш. Някой ден. 

Честит празник, момичета!

Бъдете смели. Обичайте, говорете, учете. Имате само днес. 

❤️

"Мост" – авторско

 

Истории като тази започват с вода. Много преди тя да те превземе и да напои всяка частица от тялото ти, преди скока, в онзи момент, когато погледа ти се избистря и правиш онези две-три крачки към ръба. Разбира се, в най-голям процент от случаите има мост. Някакси по-романтично е. И звезди. Разбира се, те не се виждат, защото светлините на града са прекалено много и прекалено ярки. Но са там. Ако хората, не станат свидетели, то звездите ще запомнят. Няма да си първия или последния. Макар че, хората също не са за подценяване.

 Доста от тези истории завършват със щастлив край. Или може би е щастливо начало. Изгрев, силно кафе, приятелство до живот.

Конкретно тази история, също се развива на мост, който има претенциите да е такъв, макар че пресича мръсен канал в сравнително краен квартал на града. Звезди има, но в момента е светло, а и не ми се мисли за тях.

- Според теб, когато каналът се влее в морето, какво се случва със всички предмети, плуващи в него?

Това е въпрос, който накъсва и без това препускащата ми мисъл, от тема в тема и ме кара да се обърна рязко и да зарежа, водата, която плува по канала.

Погледът ми фокусира друг поглед вперен в мен, но за всеки случай се обръщам да огледам двете посоки, за да съм сигурна, че е въпросът е насочен към мен. На моста, който е с дължина, около седем мои крачки сме само аз и момче, което ме кара да си поема дълбоко дъх. По-висок е от мен, тъмните му, почти черни къдрици се ширят, развени от вятъра, а кафявите му очи, не слизат от лицето му. Усмихва ми се, а аз съм готова да се махна от моста и от квартала, но в крайна сметка той е натрапника тук.

- Не се случва нищо – отговарям. – Потъват, една голяма част. Някои се разграждат, не и пластмасовите.

- Значи, ако пуснеш писмо в пластмасово шише, то ще остане за бъдещите поколения, стига някога да бъде намерено?

- Защо, за Бога ти трябва да пускаш писмо в бутилка, по канала, вместо направо да го пуснеш в морето? – питам и веднага съжалявам, защото отговорът ми е пределно ясен. Първо на първо трябва да си доста надълбоко в морето, за да пуснеш писмото, а освен, ако нямаш лодка, това би било доста трудно.

- Ще си спестиш доста усилия, а и винаги съществува възможност, изобщо да не стигне до морето, а да се затлачи в тинята. Макар че стъклената бутилка, има много по-малък шанс да достигне морето, защото стъклото е много по-ценно – той ми се усмихва широко и вдига вежди. Обхождам с поглед маратонките, анцуга и червения суичър, с който е облечен и решавам, че дори и да не е тотално луд, не ми се води този разговор. Ако иска да си пуска писмото, нека го направи, но аз определено имам по-важни неща за вършене.

- Добре – казвам от учтивост, без да наблягам на никоя сричка и се обръщам отново с лице към канала.

- Може ли да застана до теб? – пита той и аз го поглеждам слисано, но преди да успея да отговоря, той продължава. – Виж, питам те, защото, ако го направя без позволението ти, най-вероятно ще изпищиш или ще направиш някоя глупост, като да побегнеш и като нищо ще паднеш и ще се нараниш. Не искам да ме помислиш за изнасилвач или нещо от сорта, но съм виждал хора, стоящи на по-големи мостове, гледащи със същия поглед водата, докато в един момент правят неща, които променят живота им, само, защото някой, страничен наблюдател не е намерил подходящите думи, с които да ги убеди, че не си струва да скочат.

- Аз… нямаше да скоча! – правя крачка към него. – Да, можеш да дойдеш… - той се хваща за перилото, до мен, без да ме докосва. – Нямаше да скоча – повтарям, като отново поглеждам водата, която пътува по канала.

Стоим мълчаливо, но това мълчание не ми е неприятно. Сещам се, че, когато бях дете, с баба ми чупехме клончета и ги пускахме да плуват към морето.

- Казвам се Марти – той ми подава ръка. Попринцип съм внимателна, когато става дума за неща, свързани с мен, но му казвам истинското си име без да се притеснявам. – Е, щом не смяташе да скочиш, как те нараниха, че да ти минат такива мисли през главата? – Засмивам се, обикновено въпросът винаги е кой, никога как. Следствието, вместо причината. Изненадана съм, при това в добрия смисъл.

- Любов – прошепвам, не убедена в това си твърдение.

- Несподелена – той констатира, вместо да пита. Кимвам.

- Знаеш ли, забавното е, че дори не честити рождения ми ден!

- Това е гадно, но знаеш ли, имам приятел, който винаги ми честити след седмица, макар че знае датата.

- Поне ти честити – въздъхвам. - Какво ми има, по дяволите? - поглеждам го в очите.

- Нищо, освен, че си прекрасна и не трябва да го забравяш. - усмихвам се и част от напрежението, което тая в себе си, отлита. 

Мълчим известно време и се чудя какво точно да го попитам, защото в главата ми се реят купища въпроси, но Марти ме изпреварва.

- Знаеш ли, заминавам за Париж след няколко часа – поглеждам го с възхищение.

- На почивка ли? – той клати глава. – Там ли учиш? – той отново ми дава отрицателен знак, докато се опитвам да преценя каква ли разлика имаме, защото изглежда на моите години. – По работа? – барабаня нетърпеливо с пръсти по дървеното перило.

- Нещо такова – Марти ми се усмихва в отговор. – Няма да се върна – казва и ми прозвучава леко тъжно.

- За дълго ли? – той не отговоря. – Завинаги?

           Това го разсмива, а смехът му е заразителен и двамата се смеем в продължение на няколко минути.

- Кое е толкова смешно? – питам, когато се успокоявам, усещам напиращи сълзи в очите ми.

- Няма такова нещо като завинаги – казва Марти. – Но ще бъде за известно време, ще бъда, далеч.

Той отчупва едно изсъхнало клонче от близкото дърво и наблюдавам как завързва малко стъклено шишенце, приличащо на епроведка за него, с връзката на обувката си. Виждам бяло листче, навито на руло, вътре в бутилчицата.

- Какво пише? – питам, макар че съм сигурна, че едва ли ще ми каже истината.

Марти пуска внимателно корабчето и двамата гледаме как отплава по канала.

- Звездите винаги са над нас и някой винаги ни обича – казва и аз съм готова да споря. – Между винаги и завинаги има разлика.

Телефонът ми иззвънява, и усещам вибрацията от задния джоб на дънките ми. Кимам извинително и се обръщам с гръб, към Марти, за да вдигна.

Близка приятелка, която познавам отскоро, но много ценя ми казва, че е наблизо и пита да ли ми се разхожда. С удоволствие приемам предложението и, и се обръщам, за да се сбогувам с Марти.

Само че, се оказвам сама на моста.

Явно си е тръгнал, докато съм говорила. Искаше ми се да го прегърна и да му благодаря.

Нагласям раницата на раменете си и оставям моста и джунглата, около него. Хрумва ми да потърся писмото на Марти, но пресмятам набързо шансовете ми, които не изглеждат много обнадеждаващи. Казвам си, че ако ми е писано, писмото му ще достигне до мен, макар че едва ли е писано за мен, при положение, че се познаваме от само няколко минути.

Слънцето напича, а около мен е пълно с цъфнали дръвчета. Пролетта тепърва започва. Завинаги ми звучи крайно, докато във винаги има частица надежда. Това ми харесва. Не съм човек, който се предава лесно. Тръгвам към следващото приключение с усмивка на лице.

 

Здравейте! От няколко дни ми се върти този разказ.

Марти е герой, който измислих преди доста години, но не съм писала за него. Искам да ви запозная с него.

За останалите нещо в разказа, наистина в квартала ми има мостче, което също ми послужи за вдъхновение. Също и човек, за който съм написала не едно и две неща.

Историята си е история, разбира се. Нищо от нея не се е случвало, наистина. Такива отрицателни хрумки, само ги пиша. ;D

Имах доста емоционални няколко дни.

Но на вас ви пращам усмивки и ви пожелавам слънчева и успешна нова седмица!

Ще се радвам, ако ви е харесало разказчето и споделите мнение.

За още вдъхновение вижте този пост.

До скоро!

Зимна Рила

 

            Рила е най-високата планина в България и на Балканския полуостров. Върхът – първенец е Мусала, висок 2925м.

        Наричана е още “Водната планина”, заради изобилието от езера, рекички и чешми. 

        Красавица през лятото, но прекрасна и през зимата! 

Снимките са правени от мен през декември 2019г. по пътя за хижа Мальовица, Боровец и с. Бели Искър. 

Пожелавам ви усмихнат ден! 

Една колода карти и куп щастие! ^^ // Birthday appreciation post

 

Здравейте, как сте?

Аз съм добре и от няколко дни в главата си оформям този пост.

Вече съм на двадесет и две. Навърших ги преди седмица, а моят рожден ден винаги е голям празник, този път го празнувах на цели четири пъти – със семейството и с приятели, три партита.

Първо искам да благодаря на всички, близки, познати и приятели за хубавите и смислени пожелания, с които ме заредиха за цялата година! Оценявам го! ♥

Беше символично, защото на 21.02.2021г беше последният ми ден на двадесет и една. Прекарах го семейно, с много смях, обич и брауни със сладолед, което направих.

На самият ми рожден ден, го празнувах с групичката ми “деца”,както аз си ги наричам и с най-добрата ми приятелка Р., все хора, с които съм себе си и се смея до сълзи. Обичам общите ни спомени, запечатани в снимки и всички прегръдки, които ви дадох. Също играхме настолни игри, до късно и наистина си изкарах повече от прекрасно!

И за трите вечери правих почти еднакви торти, с разлика в крема и украсата. Това е първата, цветна и весела, като нас! ♥

Второто парти беше в петък и беше изцяло женско. Мечтаех за такова от доста време. Заложих на концепция сирена, сандвичи и суши.

Всички бяхме шик и наистина си паснаха момичетата, част стари приятелки, част момичета, които срещнах в университета, но всичките ми любими. След игри на асоциативен принцип, вино и приятни разговори си легнах много щастлива от хубавото изкарване и факта,че успях да се организирам 40 минути преди да ми дойдат гостите.

Торта номер две, има сърце, слънце и кактус и показва, това че всички сме сърцати, мили, слънчеви и уникални! ♥

Третото парти беше веднага след второто, в събота вечер. Беше това, за което се приготвях най-усърдно, може би и това, за което се притеснявах най-много. И уж държах нещата по контрол, но в един момент, гостите ми идваха, а аз не бях приготвила… ами почти нищо и беше хаос, който не владеех. През цялата вечер имах гръб и опора, приятел, без който нямаше да се справя – С., който и ми подари любимия ми подарък, тесте карти, лично написани за мен, с цитати от моя блог. Знам, че ще прочетеш това, мила моя, искам да ти кажа, че се радвам наистина много, че се познаваме и, че много си те обичам!

Но, понеже имам страхотни приятели, всички се включиха и започнахме купона, включващ авторски герои, викторина, Авалон и много щастие!

Тортата за това парти, според мен беше най-стилната от трите ми, като презентация.

А цялата вечер беше невероятна и наистина си обичам тези хора! ♥

Получих прекрасни подаръци, купчинка с книги, дрехи, които обичам, две красиви, настолни игри, глезотийки за мен и разбира се, картички, които ми пълнят душата и ще пазя!

Благодаря ви, за преживяванията, приятели мои!

Прегръщам ви! ♥

А за тортите използвах готови блатове, които можете да закупите от магазините за хранителни стоки, които сиропирах с компот, за кремовете смесвах различни видове шоколади с заквасена сметана, също добавих и банани, а за украсата – пурички и бонбони!

Лека вечер от мен и ви благодаря, че четете!