Има някакъв проклет вятър. Тя харесваше вятъра. Помня, онзи четвъртък, ноември беше преполовил, когато я взех от гимназията, пропускайки целия учебен ден и карах чак до крайбрежието. Ледените ми пръсти целуваха кожата и, а тя се смееше. После и двамата бяхме с настинка.
Оглеждам къщите наоколо. Кварталът се води сигурен. Гарантират ти спокойствие, когато си отвориш джоба да си купиш някои от двуетажните къщи, с веранда, отпред. Никой не ти казва, че нещо ужасно може да се случи в този рай. Какъв е шанса?
Прехвърлям запалката между пръстите си. Някога беше оранжева. Сега е олющена и отдолу се вижда сивата пластмаса. Купих я от една бензиностанция, след като отново си получих колата. Лошото беше, че тогава и аз се разплаках. Позволих си да съм слаб, за няколко часа. И после всичко отиде по дяволите.
Изгорялото гориво мирише ужасно силно и димът, кара очите ми да сълзят. Придърпвам шала, който тя ми остави, онази вечер, но се насилвам да гледам.
ВСИЧКИ ВИЕ ЩЕ ГОРИТЕ В АДА!!!
Част 2 – Изгаряне
– Тридесет години и четири месеца, ефективна присъда – чувам думите, но те ме карат да се разсмея с глас.
Нека мислят, че съм луд.
Откакто получих обаждането от Джоди, не съм бил по-трезвен. Между мъката и яростта, осъзнах, че моят живот няма да стане по-малко прецакан. А този на близките и ще остане почернен завинаги от смъртта на по-голямата от двете дъщери на семейство Пирсън. Снимките из цялата къща, ще напомнят за неизживения живот, който Ели, можеше да има.
Нещастен случай, да бе. Това тук е истинския свят. Където някои родители малтретират децата си, а други им подаряват куклени къщи от ЛЕГО, макар и да са прекалено големи за конструктора.
Нима има възраст, когато спираш да заслужаваш да живееш?
Част 3 – Догаряне
Казвам се Джоди Пирсън. През май навърших деветнадесет и официално се превърнах в по-голямата сестра. И в по-живата.
Ели си отиде в една студена, януарска вечер, край една канавка в модерното предградие на Прайнвил, щата Орегон преди осем месеца. Сестра ми, обичаше да казва, че ветровете довяват интересни неща.
Не знам кой вятър и довя Джеймс Хъчстър, но докато наблюдавам как го извеждат от съдебната зала, превит на две в истеричен пристъп се чувствам благодарна.
Приглаждам полата си и се изправям от скамейката. Пръстите ми ровят из чантата, която стискам през рамо и най-накрая напипват фигурката.
Много бавно я изваждам и я повдигам над главата си.
Сиво-сините му очи ме пронизват. На лицето му за няколко мига грейва усмивка.
Част 4 – Пепелище
Готова съм за скандал. Но мама просто ме прегръща силно и се разплаква. Татко е вперил поглед в една от снимките, на която сме четирима, сложена в златна рамка до телевизора.
Избягвам да поглеждам към вратата на стаята на Ели и успявам да се шмугна през вратата в моята. Набирам номера, който съм наизустила.
– Ще има ли обжалване? – пита дрезгав глас от Лимерик, Ирландия.
Част 5 – Сажди
Рожденото ми име е Джеймс Хъчстър. Майка ми ме кръстила на любимият и актьор. Износила ме и ме оставила на грижите на човека, от който съм наследил половината си гени. Според мен се е осъзнала и спасила навреме. Но, така и не открих отговор на въпроса, защо не е взела и мен?
– Е копеле? Кога ще излезеш? – с Шон делим една килия от известно време и не мога да разбера защо изобщо си прави труда да го играе загрижен за мен. – Шит… е, можеше да е доживотна…
– Какъв живот? Та аз съм мъртъв – умрях в деня, когато научих че Ели е умряла от инсулт в онзи богаташки квартал.
И, никой от така наречените и приятели, не се е сетил да провери дали се е прибрала успешно.
Когато се събраха отново, уж да почетат паметта на Ели и аз бях там. Гледах как и седмината изгарят.
Част 6 - Повей
Не вярвам в Бог, но все пак се моля за душата на Джеймс Хъчстър, който обожаваше сестра ми. Същият човек, който запали пожар и беше обвинен в убийството на приятелите на Ели, които не мисля, че някога наистина и бяха такива.
С мама и татко пътуваме до брега на океана, където отваряме урната. Стискам фигурката ЛЕГО, която стои в джоба на суичъра ми.
Надявам се Ели да се усмихва, там горе, докато вятърът отнася прахта и…
КРАЙ
.jpg)
