"С аромат на ябълки, канела, бебета и мъртъвци" // Авторско

– Изглеждаш смазан – отлично познавам гласа, но трябва да разтъркам очи, за да се уверя, че не халюцинирам. 

Декември се рови в стандартен кашон, който подозирам, че е пълен с коледни лампички и стои в центъра на пещерата. Този път косата и е наситено оранжева, но пък се е отказала от бретона.

– Не е ли малко рано за посещение? – не искам да звуча грубо, но наистина се чувствам леко потиснат напоследък, а съм свършил едва една трета от работата си. 

– Дай да видя – тя невъзмутимо измъква безкрайно дългия списък с имена и коженият тефтер от ръцете ми. 

Въздъхвам, когато зарязва пергамента и внимателно разлиства дневника ми. 

– Доста близки граници – промълвявам и се подпирам на една колона. 

– Така е – Декември кимва отговор и пъстрите и очи ме поглеждат. – И все пак не е като при Април.

Припомнянето на онзи ужасен период, след който посестрината ни меко казано почти се разпадна предизвиква бледа усмивка по лицето ми. Разсейването сработва. 

– Ако ще украсяваш-

– Просто ми доскуча и реших да намина, Ноем – тя се разсмива, когато правя кисела гримаса насреща и. 

Единствено Декември си позволява да съкращава името ми. Въпреки това от векове и позволявам. Ноем и Ноел. Така е Коледа на френски, а тя си пада по символиката.

Раздвижвам крайниците си, преди да се строполя от умора и посягам да запаля свещ. Този ритуал винаги ме успокоява. А след днес, определено се нуждая от малко спокойствие. 

– Ябълки-

– И канела – довършвам. 

Знам, че обича този аромат, колкото и се преструва пред Октомври.

И двамата вдишваме сладкия аромат и поне за малко изключвам съзнанието си от всички имена и на починали и родени, които съм записал днес. Сутринта ще бъде трудна, но решавам да си дам почивка.

Декември потупва с пръсти по дългата маса, на която някога се събирахме, преди нещата да се променят и всеки да започне да гледа главно себе си и бройката души, която трябва да достигне.

– Как са нещата, горе? – питам, докато оставям свитъка при останалите девет, в двукрилният гардероб, в който всеки от нас дванадесетте закрилника си има свое чекмедже.

– Както винаги – тя изважда навито кълбо лампички, което ми връчва. – Малко светлина, никога не е излишна – прошепва ми и без да ми се налага да отварям очи, знам че отново съм сам. 

Закачам лампичките, но не ги включвам.

Предстоят ми още двадесет и един списъка, които да съставя преди да се отдам на заслужена почивка и на колекцията от готическа литература, която Октомври обеща да ми заеме. 

На сутринта усещам вятъра да жули кожата ми и да дере костите ми. Усмихвам се и запявам, заедно с него, защото това ме кара да се чувствам поне малко жив.

И все пак не, чак толкова, че да забравя, за сключената сделка с Дявола. Още година с моята любима, за година от вечността. Един от проблемите се оказа, че се превъплътих в един от дванадесетте месеца, съставящи я.

Макар и всички да сме мъртви по човешките стандарти, истината е, че душите ни са си съвсем живи. Само дето не ни принадлежат. Затова се опитваме да си ги откупим обратно, стига да успеем да съберем необходимия брой мъртъвци в дните, който са ни е определени, без да нарушим природното равновесие. Това включва много сметки и солидна доза препускане из земите на хората.

За повече от петстотин години, никой от нас не е успявал, колкото и да се е стараел.

Гадна работа...

КРАЙ!(?)

(CR)

(CR)