Не искам да се отделям от леглото! Толкова е удобно! Вдишвам аромата на възглавницата и отпускам краката си между чаршафите. Чувам, че душът спира и скоро вратата на банята се отваря.
– Добро утро! – обръщам се към към голото тяло, което излиза през облак пара.
– Тръгваме, по-живо! – думите на Лукас звучат грубо и интонацията им е коренно различна от тази, с която ми говори снощи, когато се настанихме в хотелската стая.
– Трябваше да си запазим и закуска – казвам и бързо се изхлузвам от леглото.
– Не забравяй да прибереш чехлите! – чувам командата и просто я следвам.
Няма такава опасност. По-късно ще можем да продадем хотелските джапанки, за да си набавим вечеря. Но сега е още сутрин. Днес в Лондон не вали, но кръста бързо ме заболява, стоейки на студения цимент. Каква пролет? Температурите днес едвам достигат десет градуса.
Денят се влачи мудно и към обяд най-накрая се стоплям. Със Старата Сейди си поделяме сандвич с пуешко. Никой не знае от колко време тя живее по улиците на града, нито поради каква причина ме е харесала. Просто един ден, когато Лукас беше отишъл за стока, ми подаде нагризано десертче Milky Way, защото тогава не спирах да треперя, чакайки дозата си. Тогава преживявах ден за ден.
Сега е месец за месец. Броя дните, докато дойде този, когато ще си платим да спим в един от безбройните хотели и ще се почувстам отново като Клео от миналото. Макар че това дори не е истинското ми име…
– Готово – Лукас ме хваща за китката и ме издърпва на крака.
Не съм разбрала кога е минало времето. Слънцето е почти залязло. Следвам гаджето си и двамата си хващаме автобус към предградията на английската столица. Кварталите се сменят един след друг и напускаме централната зона. Тук, има повече дървета. Гледката им ме успокоява.
– Окей? – прошепвам, но Лукас просто ми кимва.
Забелязала съм разрошената му руса коса. Забелязвам и разкървавените му кокалчета, когато сваля черните си ръкавици с одрязани пръсти и ми ги подава. Ръцете ми са първото нещо, което изстива, а зимата беше доста тежка тази година.
– Ето – свивам пръстите си в юмрук, поемайки безценната пластмаса. – Обичам те – Лукас прошепва в ухото ми, преди да заспи смъртно уморен.
Но мен не ме лови съня. Студът зули кожата ми, макар че съм увита с дебело одеяло. Но никоя завивка не може да замести липсващия покрив…
Когато усещам първите слънчеви лъчи, се надигам внимателно и оглеждам заспалите хора в разрушения през Втората Световна война бункер. Лукас, който добави една буква към името си, когато пристигнахме тук, ги нарича скитници.
“А не сме ли и ние такива?”
“О, Катя! Та те не познават Лекарството! Знаеш ли мисля че трябва да започнеш да се наричаш… Клео! Какво хубаво име! Какво ще кажеш?”
Така се превърнах в Клео. През деня прося близо до изходите на метрото, докато Лукас продава стоката и се върне с Лекарството. Разтварям вкочанените си пръсти и се взирам в половинката блистер.
Четири таблетки. Внимателно ги изваждам в шепата си.
Не този живот си представях, заминавайки за Загреб, а след това и за Лондон.
Таблетка.
Морето ми липсва…
Още една.
Защо да не мога да спя в хотели като тези, когато си пожелая?
И още една?
Защо продължавам да тровя тялото и ума си с тази гадост?
Раздробявам последното хапче на малки парченца и ги глътвам едно след друго. Последното заравям в прахта.
Утрото настъпва, а мислите ми се притъпяват. Но една остава. Че мога да имам живота, който сънувам, когато имам сънища…
край
Няма коментари:
Публикуване на коментар