Клариса – мозъкът на нашата операция пуска чара си в действие.
– Мелиса, не пипай това! Боже, не тичай! – Разбира се седемгодишната и дъщеря, чиито къдрици скриват засмяното и личице изобщо не се трогва и продължава да тича в кръг из Музея на Илюзиите.
– Екшън – прошепва Роко до мен и се насочва към тъмната зала, където е изложена илюзията с перата, чиито умален вариант се каним да откраднем.
Проследявам с поглед малката вихрушка, която минава покрай мен и отива да рисува на фосфорната стена. Не мога да си позволя да и обърна повече внимание, защото това заплашва целия план.
Ако ни огледате четиримата с Роко, Клариса и Мелиса, никога не бихте заложили, че на майката с малкото момиченце, дори би им хрумнало да задигнат нещо. Ние двамата изглеждаме съвсем нормално, облечени сме спортно и косите ни са накъдрени както е модерно. Доверяваме се на Клариса, все пак всички работим в екип. И все пак ние бихме били заподозрените.
Истинското име на Клариса не е Клариса, но съм обещал, че няма да го издам, каквото и да става. Също както прикривам и истинската възраст на Роко, който може да е с половин глава над мен, но всъщност няма осемнадесет.
– Дай да ти покажа! – чувам ведрия глас на момичето зад касата, което сега се намира зад нас.
Тя хваща фенерчето и насочва светлината към стената, като рисува сърце.
Роко се изкисква до мен и погледът и ни намира. Усмихвам и се и после отивам да прочета за пореден път описанието на Илюзията с перата. Знам го почти наизуст. Принципът е, че има неща, които се движат много бързо и човешкото око не може да ги възприеме, затова изглежда че перата се движат адски бавно.
– Мамо, какво е онова? – Мелиса оставя фенерчето и излиза през процепа между черните завеси, където е основната зала на музея.
– Чакай, идвам! - Клариса излиза заедно с момичето, което ни оставя сами.
– Хей, искаш ли да ти покажа фокус? – пита момичето, което заема мястото си зад касата.
– Да, искам фокус! Много фокуси! – Мелиса се радва съвсем искрено, макар че е виждала фокусите вече два пъти, когато идвахме през изминалите седмици, но това не и пречи да наблюдава със зяпнала уста.
– Да вървим – Роко се прокашля и двамата със спокойна крачка се залепяме на стената със сувенирите.
Наблюдавам как момичето прави фокусът със зарчето, което се превръща в купчинка малки зарчета. Този ми е любимият.
При първото ни посещение Мелиса си тръгна с него и с четири картички. Добре де, картичките бяха повече и Клариса не плати за всички. Но всяка една я продадохме на устроена цена. Вторият път бяхме по-смели. Тръгнахме си с една торба с комплекти с фокуси. Беше голяма блъсканица, за разлика отсега, когато единствените посетители на музея сме ние четиримата.
– Уау! Покажи ми го пак! – Мелиса посяга през ръцете на момичето, което е на смяна днес. Третото и последното, доколкото ни е известно.
Шоколадовата и коса пада на вълни, а усмивката и е доста... чаровна.
– Ако ще се влюбваш, този занаят не е твоят! – С тези думи Клариса ми даде ключ за апартамента, който делим. Повтарям си ги като марта, когато някой ми направи впечатление.
Домът ни има три спални – по една за майката и дъщерята, и една за нас с Роко. В началото се редувахме, но аз с радост се преместих в кухнята, защото скачах всеки път, когато той се крещеше в кошмарите си. Те са последната тайна, която пазя в нашето странно “семейство”.
– Мамо! Ама аз искам това! – Мелиса се е заинатила за нещо, което не виждам оттук, защото не мога да отлепя очи от момичето зад касата.
– Ще го вземем следващия път! Ела да платим! – Клариса струпва избраните от дъщеря и неща и започва да рови из чантата си, за да намери портмонето си.
Истината е, че в чантата е само то, но по този начин ни дава време да се приближим до целта.
– Извинявайте! – майката, която няма тридесет се навежда, за да вдигне падналата картичка.
– Оставете на мен! – момичето оставя касата и кляка на пода.
Сега е моментът да грабнем Илюзията с Перата. Само че цялото ми съзнание крещи да не го правя. Оглеждам помещението и очите ми срещатчифт механични.
– Ще ме снимаш ли на стената? – изстрелвам първият ми хрумнал въпрос, който спира движенията на Роко и той ме поглежда объркано. – Не ми харесват снимките.
– Какво по дяволите – гневно ми прошепва Роко, но аз не му правя знак да замълчи.
– Уау, тази камера снима страхотно! – правя се на пълен идиот, но приятелят ми схваща бързо, когато му кимвам към тавана.
Логично е да има камери. Моментът не е подходящ.
– Лека работа! – Клариса хваща дъщеря си за ръка. – Мелиса, какво трябва да кажеш на каката?
– Довиждане! – чуваме звучният глас на малката, докато сега е мой ред да направя снимки на Роко.
Чуваме стъпки и преди момичето да е влязло вътре в тъмната зала, момчето до мен скрива двете светещи писалки в джоба си. После отива право при пъзела.
– Искате ли подсказка? – пита тя на няколко крачки от нас.
– Не, мерси! - излайва Роко без дори да я погледне.
"Искам номерът ти!" – би бил по-подходящ отговор, но тя едва ли ще се занимава с мен. А и какво би получила? Напразни надежди, че ще се свържа с нея.
Двамата с Роко излизаме от музея и слизаме на долното ниво на търговския център.
– Можеше да изкараме много пари! – казва той, но дори с невъоръжено око, мога да видя колко е нервен всъщност.
Клариса каза, че шансът да ни хванат е нищожен. Само дето тя ще излезе невинна, ако това се случи.
– Аз ще говоря с нея! – казвам на Роко, който не може да спре да трепери.
– Знаеш ли каква сума-
– О, я млъквай! – думите ми действат по-добре от шамар. Разбира се, че знам за каква сума говорим. Четирицифрено число, за всеки един от нас. Ще ни реши проблемите за месеци напред. – Къде искаш да свършиш, а?
Въпросът ми е риторичен, но Роко се свива още повече. Понякога забравям, че имаме пет години разлика, но и двамата сме пораснали преждевременно.
След час се срещаме на етажа с храната. Мелиса ни махва, понеже е натъкнала огромен бургер в устата си. Давам малко дребни на Роко, защото съм наясно че всичките му пари отиват за цигарите, които пуши.
– Е? - пита Клариса, не мога да преценя изражението и, защото очите и са скрити зад огромни слънчеви очила с дебели рамки.
– Сдобихме се с писалки - посягам да си взема от пържените картофи на Мелиса, но Клариса ги дръпва преди да успея. Наситеночервените и нокти оставят следи по дланта ми.
– А стената? - поклащам глава. Фенерчетата са си просто фенерчета без фосфорната стена.
– Мамо, отивам да видя плаката! - Мелиса зарязва телефона, на който гледа някакви клипчета и скоква от стола.
– Щяха да ни хванат, камерите бяха насочени право към нас! - опитвам се да звуча твърдо, но гласът ми потрепва. Не ми се лежи в затвора.
– Издънихте се – казва Клариса и бавно кимва с глава. Пълна глупост. Планът си беше нейн!
– Вината е моя – свалям всички карти, защото не искам Роко да пострада, за мен е като по-малък брат, но не искам и да се влияе от Клариса и нейният начин на живот. Защото знам има и друг път, по-правилен.
– Сделката отпада – казва тя и грабва телефона си от масата. – Довечера можеш да дойдеш да си събереш нещата.
Ръката и стои протегната към мен и аз мога да я извия и да счупя някоя кост, но това няма да направи ситуацията по-добра за мен. Затова просто бръквам в джоба на джинсите си изваждам ключа за апартамента.
Нямам идея какво ще правя оттук насетне. А кучката току що ме изгони от мястото, което почти наричах дом.
– Някой и се обади – обяснявам на Роко, докато той поглъща обяда си.
Двамата обикаляме още малко из магазините, без да търсим нещо определено. Опитвам се да се сетя дали имам на кого да се обадя, за да преспя някъде на топло тази нощ.
– Шит, това е тя! – Роко ме дръпва в една от съблекалните.
– Кой- – замълчавам по команда и се опитвам да погледна през тесният процеп зад завесата. Дали Клариса не е размислила или по-лошо решила е да ни обвини публично в кражба
Но днес прегледах чантата и, сигурен съм че вътре беше полупразният портфейл, освен, ако...
– Въпросът не е във фенерчетата, а в батериите! – отдъхвам си, чувайки гласа на момичето от музея. – Разбираш ли, необходими са ми осем и сега имам точно толкова! Не могат да изкарат и половин ден! А така се нарушава преживяването, ако нещо не работи както трябва...
Напушва ме на смях и Роко ме сръгва в ребрата, за да не ни издам. Значи, батериите! Всичко опира до тях!
С Роко обикаляме града и до залез накъде му казвам моята гледна точка, относно кражбите и този живот на ръба, който водим.
– Не смятам да продължавам така! – хващам главата си с ръце, усещам слепоочието ми да пулсира. Не искам да се разделяме.
– Тогава ще дойда с теб! - казва той и мамка му, отдавна не съм се чувствал толкова щастлив.
Заедно ще ни е по-лесно да се справим с всичко, което ни предстои по пътя да бъдем добри хора!
На следващата сутрин момичето от музея ще получи кашон с батерии, които ще помисли че са изпратени от шефа и. Ако случайно се сети да премести последната цифра от номера на фактурата, най-отпред ще открие че това всъщност е телефонен номер.
А дали ще се обади някога… е въпрос на шанс или пък на батерии!
Край
АВТОРСКИ ТЕКСТ.
Вдъхновен от реална случка!
