plava

Здрасти! Честит август! 

Как си? Газиш ли в дълбокото синьо? Оставаш ли без дъх в чужда страна, но където сърцето ти не спира да трепти?

Разбиваш ли сигурността, рутината, мисленето? 

Планираш ли? Разказваш ли с много жестове и пъстри думи? Твориш ли, извън главата си? 

Вдъхновяваш ли? Вдъхновен/а.

Има бели конфети, уморени крака, лепенки и блясък. Там пак е блестяло. Целувки и топли думи. Винаги там. Чуват те. Слушат те. Вярват(в теб).

Какво е разбито сърце, когато никога не си бил мой? 

Беше. А може би и някога ще бъдеш.
Само нека да си събера душата, макар че вече знам колко тежи десет килограмов куфар.

Не ми липсва. Което е странно за емпат. 

Може би е просто мястото…

Как да не се влюбиш в каменни улички, крепостни стени, стълби, палми и синьо? 

До скоро, приятели! 

Липсваш(е) ми...

 

Здравейте! Как сте?

Не сме се чели от доста време. Липсваше ми…

Почти изпълних списъка си със задачи за днес и преди да се впусна към заслужена почивка искам да си поговорим. 

Септември е. Ще дойде и ноември. И декември.

Лятото беше прекрасно. Бих го описала като балансирано. Много емоции – от смях с глас, през пропадане и после издигане. Имаше много любов. И танци. И песни на словенски. И море. И носене на сандали. И прегръдки. И целувки. И пясък. И думи… в главата ми и извън нея.

Есента мирише на тиква, свети в оранжево, което не е по-любимо от розовото. 

Работим здраво, със сърце и душа, за да може после да изпитваме чисто щастие, където и да е.

Хората сме сложно устроени. А всъщност просто се нуждаем от любов. 

Идеи много. Мисли хвърчащи. Планове, винаги направени. Свят – голям, мечти – без граници. 

Не знам и винаги ще се търся. И това е нещо съвсем нормално. Защото само така се развивам.

Какво бих си обещала? Че няма да спра да вярвам. И да крещя, когато чуя любимите си изпълнители. 

А сега отивам да се пусна в поредното приключение! 

До скоро!

“Десет истини и едно предизвикателство” от Ашли Елстън

 

Здравейте! Как сте? 

Лято е, а навън температурите са над тридесет градуса. Ами представете си, да трябва да работите под жаркото слънце и да трябва примерно да подреждате топки за голф. Точно това и се налага да прави на Оливия, когато разбира, че има шанс да не завърши гимназията, заради половин невзет кредит по физическо възпитание. В комплект с това, родителите и са извън града и всяко нейно действие бива следено благодарение на проследяващато приложение, инсталирано на телефона и. Добре че, голямото и шумно семейство също е наоколо, а готините и братовчеди и приятели са готови да се замесят в кашата заедно с нея, за да успее да се справи с всичко!

“Десет истини и едно предизвикателство” от Ашли Елстън е забавна, свежа и позната история за порастването, семейните отношения и влюбването. 

Като човек, който има голямо семейство – отлично разбирам Оливия! Понякога е трудно да се оцелее в тази среда, но пък винаги е забавно. 

Книгата ни показва, че истината винаги излиза наяве. Че да си добър си заслужава. И понякога не е лошо просто да се отпуснеш и да се позабавляваш. 

Препоръчвам я като лятно, разпускащо четиво за плаж или за палатка! Ще ви допадне! 

До скоро!

Project L // 1. Розово

         

Розово

        Розовото ми напомня на изгрев. Или на залез. Цвят, който по някаква причина свързвам и с любовта. 

Често ми казват, че гледам света през розови очила. Какъв друг избор имам? Предпочитам да виждам хубавото, красивото, доброто, вместо да насочвам вниманието си към грозното. Защото при хилядите лоши неща, които се случват си мисля, че трябва да се фокусираш върху доброто.

Всичко е спектър от цветове. Освен бяло и черно, в които има и толкова много нюанси на сивото, че накрая не можеш да различиш нито един от двата основни цвята, има и цяла палитра, с червено, зелено, синьо, жълто и т.н. 

Моят любим цвят винаги е бил зеленият. Не го свързвам толкова с природата, просто ме успокоява по някакъв начин. О, понякога и дразни!

        Розовото е вторият ми избор. Не, защото съм момиче. Просто ми харесва, нежно, топло, смесица между два други цвята. Някак си невинно, но не съвсем. Защото бялото е чистота, но червеното е огън и емоция. И двете неща са част от нас. Огънят, който гори в сърцата ни и ни кара да казваме силни думи, да творим. А емоциите – цяло море! Които накрая се давят в изгрева. И идва новият ден. И всичко, някак си започва, отначало.

Happy July!

Хрумна ми внезапно. July Morning е като втора Нова година. Бележи средата на всяка година. И ни показва, че има още шест месеца, в които можем да се променим, израснем или просто да сбъднем мечтите си!            Да посрещнеш изгрев до морето, само по себе си е специално. Но да посрещнеш цял нов месец, лято си е емоция! Усеща се във въздуха, чува се в бутилките с бира, в смеха на всички нас, които се насочваме към плажа.  

Посрещала съм Джулай с различни хора и на различни места. Смяла съм се, плакала съм, замръзвала съм, обичала съм… тази година танцувах! Партито беше прекрасно! Компанията, моите си хора – обичам ви! Останалите, беше удоволствие, наздраве и кой откъде е.            Влюбих ли се?            Бих искала да вкуся солта по кожата ти, но дотогава ми стига слънцето, което се показва зад хълма и огрява морето! Розово, оранжево, цветовете се смесват във водата и образуват пътека! Нека поемем по нея!

Джулай Морнинг е за смелчаците! Не всеки оцелява до края, но който го направи получава най-голямата награда! Защото няма такова сходно усещане, да не мислиш и просто да съзерцаваш изгрева!            Добре че юли е дълъг! Има още много изгреви и спомени, които тепърва ще бъдат създадени!            Happy July, приятели!

           До скоро! 

(Екшън) понеделник в Неапол

Денят си започва като всеки обикновен четвъртък. Само дето се оказва понеделник.

Трета седмица съм детегледачка на десет месечният Тео, в Неапол и имам планувани куп задачи. Разбира се, нещата излизат извън контрол още от сутринта. Защото любимият небесно син биберон е изчезнал.

Тео е очарователно бебе. Има огромни кафяви очи и гледа толкова умно, сякаш те разбира. Но любимата му играчка, не кола и камионче просто се е изпарила от апартамента. И затова той надава ужасни писъци. Очаквам всеки момент някой наследник на наполетанска фамилия да нахлуе с взлом и да сложи край на мъките ми. Но явно се налага сама да се справям със ситуацията. 

Приятелите ме описват като проактивна. Справям се отлично със стреса и, затова за днес съм планувала пазар, пране и урок по италиански, докато Джорджия се върне от работа. Но не мога да се концетрирам и за секунда, защото проклетиа биберон липсва!

Натоварвам ревящото бебе в количката и излизаме от старата жилищна сграда. Бутам количката нагоре по баира и се опитвам да се сетя къде бях гледала бебешки магазин. Неапол е пълен с тесни, каменни улички, красиви и стари сгради и хора пиещи кафе по терасите. Старая се да не поглеждам нагоре, но чувам италианската реч. Неразбирам достатъчно, но при положение, че Тео не спира да плаче ясно ми е, че обсъждат мен и безотговорността ми. 

Слънцето е високо горе и пече доста яко. Сигурно е, около тридесет градуса. Мога да попитам Джорджия за беберона, но не искам да я тормозя за глупости. Спирам, за да дам вода на Тео и той млъква за секунда, точно колкото ми трябва, за да се сетя, че аз не съм си взела вода. Влизам бързо в гугъл и откривам универсален магазин за бебешки стоки само на три километра и четиристотин метра пеша. Е, пълен автобус и ревящо бебе не ми звучи като добра опция. Затова продължавам да бутам количката. Опитвам се да запея, но родните ми песни не предизвикват никакъв интерес у Тео.

Стигаме до кръстовище, където чакаме цяла вечност и пак е пълно с веспи, мотори и коли. Накрая вземам решение да пресека и едно фефари почти минава през нас. Добре, отказвам се. 

Свивам в най-близката пряка и излизаме на тясно кръгло площадче, в средата, на което има симпатичен фонтан. Сядам на ръба му и се разплаквам, защото Тео все още плаче и ми липсва дома. 

- Хей, добре ли си? - чувам реч на английски и вдигам глава от коленете си. Симпатично момче със синя риза и престилка е клекнало до количката. О, не! Сигурно иска да ни обере!

- Всичко е наред - отвръщам и рязко се изправям на крака. Това е лошо решение, защото използвам количката за упора.

Момчето успява да я хване, но аз залитвам право във фонтана. Падам по дупе и поне вече не ми е горещо. Тео се ококорва и после започва да пляска с ръце. И о, чудо - разсмива се!

Опитвам се да събера достойнството си, но то отдавна се е удавило, затова поемам ръката на момчето и го оставям да ме поведе нанякъде. Всъщност влизаме в джелатерия, която съм пропуснала да отбележа и той ми посочва едно сепаре, на което да седна. 

- Аз ъ... мокра съ- ще стане- ще се намокри - пелтеча на развален английски, докато коремът ми се свива от глад. Заради търсенето на биберона нямах време за такива удоволствия. 

- Сядай и не се притеснявай! Аз съм Луиджи - той носи джелато във вафлена купичка и я подава на бебето. После прави пълно завъртане и в ръката му се появява лъжичка. Тео е впечатлен. 

- Мина - отвръщам и поемам фунийката със зелен сладолед, който подозирам, че е пистачо. 

- Не си оттук, а? 

- Не съм - не мога да не отвърна на усмивката му. 

Опитвам от сладоледа. Божествен е. Това определено е вкусът на Италия. И някакси нещата изглеждат съвсем наред, докато телефонът ми не дава сигнал за ново съобщение.

Джоджия е бясна. Приключила е по-рано работа, къщата е хаос, а Тео липсва. И ми е звъняла четири пъти, но както винаги съм с изключен звук.„

- Merda! - това е една от малкото думи, които знам на италиански. 

- Дай да видя! - Луиджи посяга към телефона ми и аз му го давам. Не изглежда като сериен убиец, а и Тео толкова харесва джелато, че е забравил за биберона. 

О, вкъщи имаме цяла кутия сметанов. Може би, ако бях отворила хладилника...

- Е, Мина, докато майката на този сладур дойде, за да пие еспресо и да хапне джелато, може ли да ми обясниш каква е схемата с този биберон? - повдигам вежди удивено, когато Луиджи ми показва висулката на количката, от която виси любимата играчка на Тео.

- Знаеш ли, това не е важно. Случайно да знаеш къде има супермаркет, наблизо?

- Супермаркет? - повтаря той. - Мина, ние сме в Италия. тук имаме пазари! Идвай, ще ви заведа! 

КРАЙ

Дано ви е допаднала тази историйка! Желая ви чудесен понеделник! 

Думи, използвани за вдъхновение

проактивен, очарователен и биберон / есе и екшън 

БГ любимци (юли-август '22)

 

Здравейте!

Днес ще си говорим за българското изкуство. От много време насам искам да напиша подобен пост и може и да се превърне в месечна поредица.

Литература: “Змей Закрилник” от Симона Панова е истинска находка, като започнем от прекрасната корица! Ако ви се чете за предания и легенди, за лятото и свободата, за порастването и отговорностите е в тази история има от всичко това и действието се развива на брега на Дунава във Видин. Ще се запознаете с не кого да е, а със самата  (Баба) Вида!

Музика: Спални Места са групата, чиито песни въртя от месец и ги обожавам. Поп-пънк на български, свежи и готини! А утре турнето им продължава във Варна (Йей) от 19ч., а после са и в Добрич.

Подкрепете родната музика. Има доста талантливи хора!

Кино: Революция Z – класика от годините ми преди и в началото на гимназията! Ами въртят го по BTV Cinema, има го и в Youtube. Тийнейджъри, училище, любов, секс и музика. Емоции и много смисъл.

Това са моите любимци напоследък! А вашите?

Отидете на цирк!

Здравейте! Каня Ви на цирк!
Защо ли? Защото:

a) Изкуството трябва да се подкрепя!

б) Забавно е!

в) За да пречистите ума си от мрачни мисли

Цирк Ориент гостува в родният ми град – Варна до 12-ти Юни, а представленията са в делничните дни от 19:00 ч., а уикендите от 17:00 ч.

Днес истински се забавлявах и съм благодарна, че отново се потопих в магията на цирковото изкуство: прекрасни животни: Ара, камили…, невероятни акробати и артисти-балансьори, и разбира се - любимите ми клоуни, които ме разсмяха почти да сълзи!

Когато посещавам цирк, винаги се връщам към щастливи спомени от детството. Миризма на пресни пуканки, захар по зъбите, светлини и много радващи се хора! Какво по хубаво?

Така че, какво чакате? Хващайте най-близкото другарче и си подарете доза ендорфин¹. А защо не и балон-кученце?²

 

 

1 – хормон на щастието

2 – просто уточнявам, че нямам снимки от самото представление, защото имаше табела да не се снима. Но ви гарантирам, заслужава си!

 

До скоро!

"И какво ще направиш?" – Авторско

 

- Знаеш ли, писна ми! Писна ми от всичко това! От цялото това шоу, в което всеки е поел роля, която изобщо не му пасва, разбираш ли? – кимвам с глава.

Само че всичко в живота на Ванеса Пардин е перфектно. И въпреки това го казва. Семейството и е страхотно, всички са още заедно. Гаджето и футболният капитан на университетския отбор. И е страшно готин. И двамата са умни и се разбират прекрасно. И той винаги ме включва в разговорите, не както правят останалите студенти.

С Ванеса се запознахме в първи курс, когато след края на първата лекция тя седна до мен – на първия ред в огромната аула. Помислих си, че е от онези хора, които изглеждат прекрасно и имат ужасно високо мнение за себе си и ужасно много злоба спрямо останалите. Но сбърках с преценката. Защото Ванеса се оказа мила, точна и отлично наясно колко стойностен човек е тя самата и всички останали. Бързо се сприятелихме, защото и двете умеем да разговаряме на разнообразни теми. Аз оставах в сянката, докато Ванеса беше ужасно активна около хората. Тя все ми повтаря, че и аз съм такава, стига хората да са правилните.

- Днес преписаха! Над 80%! Ако не и повече! Какъв е смисълът? Нали идеята е да научим нещо и да ни остане? – Ванеса разпуска вързаната и на опашка коса. Русите къдри се пръсват от двете страни на лицето и тя я разрошва в корените.

Днес е денят на последният ни изпит от следването. После остават държавните изпити и дипломните работи. Не се притеснявам за оценката, защото съм сигурна в знанията си. Ванеса също е. И двете се справяме отлично и учим доста. Вземаме и стипендии. Състудентите ни, по-голяма част се скъсват да завиждат. Но Ванеса изобщо не им остава длъжна. Държи се приятелски, но ако някой направи грешна стъпка знае как да го удари. Защото е умна.

- И ми омръзна да пия гадно кафе! – тук вече си отварям устата.

- Но ти пиеш това кафе от четири години!

- По дяволите, права си! – тя въздъхва, изгълтва остатъка от напитката и мята картонената чашка в коша за разделно събиране до пейката, на която съм седнала.

- И какво ще направиш? – питам я и тя се умълчава. Въпросът ми е реторичен.

Ванеса вдига дамската си чанта, а аз се изправям. Продължаваме разходката из парка и си вземаме сладолед на клечка, за да отпразнуваме края на последната ни изпитна сесия като бакалаври.

След пет седмици се явявам на защитата на дипломната ми работа. Не виждам Ванеса, но си мисля че може би е избрала друга дата. Вкъщи нещата не бяха розови в последно време и се бях концентрирала върху писането и предаването. Защитата минава без забележки и си отдъхвам щастливо. Четири години труд – заслужаваше си!

В средата на юли работя работа, която не харесвам и съм потънала в някакви мисли, когато неочаквано пред мен се изпречва Уил – приятелят на Ванеса. В ръцете си държи три кашона и ме пита дали може да изляза в почивка за малко. Сърцето ми трепва щастливо при мисълта за обяд, но нещо ме кара да оставя сандвича в раницата си.

- Как си, Мили? – пита ме той, стоварвайки кашоните на тротоара до себе си.

- Добре съм – лъжа усмихвайки се и се готвя да му върна въпроса, но той ме прекъсва.

- Знаеш ли къде е Ванеса? – изненадвам се и клатя глава, та нали тя е с него. – Не си ли я виждала или чувала, наскоро?

- Не и от последният изпит. Предполагам че е избрала друга дата за защитата…

- Ванеса изобщо не се е явявала на защита – отвръща Уил.

- Как така? – нещо тук не ми се връзва. – какво искаш да кажеш?

- След изпита ви, три дни след него Ванеса се появи до нас и ми остави тези – той кимва към кашоните. – Каза, че са за теб и си тръгна. Ходих до тях, но майка и каза, че е заминала с приятелки извън града, за да отпразнуват завършването. Телефонът и беше изключен и реших, че просто купонясва и добре де! Бях и бесен, че не ми е казала, защото аз отложих пътуването с отбора, за да прекараме време заедно…

Уил млъква и аз се опитвам да смеля информацията. Ванеса не е завършила. Четири години учене…

- Но защо? – питам на глас.

- После ходих до къщата и, но не успявах да говоря с никой от техните. Повярвай ми опитвал съм се по всяко време на деня… - от това изказване разбирам, че не е било само през деня. – Сякаш няма никого…

- Мисля че баща и пътува из страната….

- А майка и е изчезнала? – Уил се напряга. – Искаш ли да те закарам до вас? – погледът му се плъзга между мен и кашоните.

- Искаш да кажеш, че Ванеса я няма от два месеца? – той издухва носа си.

- Съжалявам, Мили. Наистина не знам какво да направя! – искам да му се разкрещя, но това няма да доведе до нищо. Трябва да обмисля ситуацията.

- Ще се справя – казвам, но той настоява поне да ги внесе вътре. Не го спирам.

Доизкарвам смяната си. Следващите четири часа са ми като в мъгла. В главата ми летят сценарии какво може да се е случило с Ванеса. В едно нещо съм сигурна, обаче – тя може да се грижи сама за себе си.

Прибирам се с такси и успявам с доста усилия да кача кашоните до стаята ми. Отварям ги един по едни. Дрехи в най- обемният. В средният има празни тетрадки и листи в папки. А в най-малкият има метален глобус. Статуетката, която спечехме от състезанието по Икономика във втори курс.

        Усещам гневни сълзи, които се сместват със сълзите от умора, защото от няколко дни не съм спала достатъчно часове. Разлиствам тетрадките, съвършено празни. Чисто нови. Такива, каквито си ги купи, когато правихме мащабният пазар в началото на трети курс. Дрехите са изпрани. Миришат на магнолия. Пуловери, джинси, плетени блузи…

Виждам сламената шапка, с която изобщо не се харесвах, но прилепваше прекрасно на Ванеса. Поставям я на главата си и се поглеждам в огледалото. Косата ми е сплъстена, почти изпадала от опашката, гримът ми е размазан и имам кръгове под очите. Свалям шапката и посягам да я метна в ъгъла, когато нещо изпада изпод панделката. Разгръщам лист на квадратчета. На него е изписано с красивият почерк на Ванеса:

И какво ще направиш?

Отдолу има координати.

 

 

КРАЙ

“Петя на моята Петя” – Просто го гледайте!!!

 

Здравейте! Как сте?

От вчера насам се чудя какво точно да напиша в този пост. Защото имам много какво да кажа за “Петя на моята Петя” – новият български филм чиято премиера беше на 21-ви януари.

Гледах го вчера.

Плаках по време на целия филм. Накрая вече нямах сълзи и просто се усмихвах, вътрешно, защото ми хареса. Не просто хареса – обикнах го! Влюбвам се е красив, звучен глагол, който ще употребя тук. О, влюбчива съм, но тук си е напълно заслужено.

Невероятен. Актьорска игра, музика, сценарий, послание. Всичко.

Предполагам че, дори и да не ви е попадала стихотворение на бургаската поетеса Петя Дубарова, поне сте чували за нея. Този филм е в нейна памет, но определено не е биографичен. Историята разказва за борбата на едно младо момиче срещу системата и още куп други…

“Петя на моята Петя” за мен е най-хубавият български филм, който съм гледала. Не съм най-добрият критерий в това отношение. Но ви каня, горещо, вземете приятел, брат или сестра и дайте шанс на  “Петя на моята Петя”. Може и да се намерите!

 

 

НА ПЕТНАДЕСЕТГОДИШНИТЕ

 

Аз съм гъвкава, млада, петнайсетгодишна,

аз съм толкова млада за пръв път до днес,

несравнима съм с цвят на напъпила вишна.

Нямам плахост и кротост, и сладък финес.

 

 

Нося тъмния чар на червена лъвица,

цяла в пищния хаос на джунгли и дни,

а съм всъщност и морска, и в мойте зеници

властно вдига морето зелени стени.

 

 

Нося синята кръв на жена индианка,

с бясна сила в мен ври Оцеолова власт.

Вижте, вижте сърцето на моята сянка -

многосърца, стоцветна, различна съм аз,

 

 

а съм само една - и за пръв път съм млада,

като грабната в миг от дървото сълза,

като пламък, изригнал от девствена клада,

 

като лумнала бързо нагоре лоза.

 

 

Ще раста, ще натрупам във себе си дните

и живота във трудния негов синтез,

ала своята сила петнайсетгодишна

ще запазя такава, каквато е днес.

 

Петя Дубарова

 

“Чик или Защо взехме ладата” от Волфганг Херндорф // Ревю - за младостта и куража

 

Здравейте! Как сте?

Аз съм след изпит и почивам психически, подготвяйки се за последния от тази сесия – в петък.. Искам да ви разкажа за последната книга, която всъщност дочетох снощи и много ми хареса.

“Чик или Защо взехме ладата” ме пренася в лятото. Такова с жарко слънце, с дъх на любов и щипка приключения. Не веднъж съм казвала колко много обичам книгите на издателство ЕМАС и определено това е поредното попадение в колекцията им от прекрасни европейски романи.

Главният ни герой Майк предприема лудо пътуване, заедно с новото момче от класа му – Андрей, който никой не харесва. Срещат се с най-различни персонажи – ветерани от войната, странни възрастни; намират приятели, плуват в езера, преживяват гонка с полицейска кола и даже една катастрофа.

Защото грешки се правят, докато си млад. И после оставят историите и спомените. Мисля, че това е най-важното послание на романа, който определено си заслужава максумалната оценка, защото се чете леко, увлекателен е и много харесвам мисленето на Майк. Който обича да рисува и не обича да рискува. Но, понякога се случва да го направи и тогава качва в старата “взета назаем” лада и пътува към Влахия.

Дали двамата приятели успяват да стигнат до крайната си цел ще разберете, като прочетете книгата от Волфганг Херндорф.

Понякога единственото, което има смисъл са звездите в небето!

До скоро, приятели!

Мечтайте смело и… благодаря, че четете! ♥

“Ние, останалите, просто живеем тук” – Патрик Нес {За спасяването на света и други ежедневни казуси} // Blogmas 2021-15

 

Здравейте!

Дайте ми дефиниция за хубава книга, аз ще започна:

Хубава книга е такава която те привлича още с първото изречение. С посвещението. Която е толкова интересна че всичко остава на заден план, освен историята и четеш, четеш, четеш. До последната думичка. И после остава в сърцето ти. И я препоръчваш. И един ден ще я подариш на детето ти. За Коледа.

“Ние, останалите, просто живеем тук” от Патрик Нес е хубава книга! И сега ще ви разкажа, защо ми хареса толкова!

Любимото клише в фентъзи историите е това за Избраният. Това е герой, който е невзрачен в началото, обаче после се оказва, че притежава сила/ дете е на/ последната надежда на някое царство и после… спасява света!

Тук се запознаваме с Майки и неговите приятели – Мел, по-голямата му сестра, Хена, в която е влюбен от години и Джаред, който си говори с котките. Те са съвсем обикновени тийнейджъри, в последната година в гимназията, на които им предстои дипломиране и последното им лято, заедно. Всяка глава от книгата в началото започва с историята на Избраните деца, които се борят срещу злото, докато нашите герои правят, всъщност, абсолютно същото. Защото злото има различни форми -  алкохолна зависимост, работохолизъм, стриктни родители, нашественици, които искат да превземат техния град.

Чарът на книгата, освен в гениалността на Нес, да описва фантастични и съвсем обикновени, човешки ситуации е и в Майки, Нейтън (новото момче в града), Меридит (най-малкото дете в семейството) и останалите, които просто живеят тук, оцеляват, преминавайки през проблеми, кризи, обичайки, мразейки и търсейки себе си!

Категорично ви изпращам към най-близката книжарница или библиотека, както направих аз, за да си вземете и да прочетете “Ние, останалите, просто живеем тук”, защото си заслужава! 

Оценка 5/5

Това е, четете, приятели! А хубавите книги ще ви намерят сами!

До скоро!

Цитати - Алис Келен // “Всичко, което сме заедно” - Вичи

 

Здравейте! Как сте?

Аз вече слушам коледни песни и мечтая за предстоящите празници! Тези дни във Варна, обаче е същинско лято и по този повод искам да ви споделя цитати от една лятна история, в две части, която много харесах! В този пост ще видите любими изречения от втората книга на Алис Келен – “Всичко, което сме заедно”.

Enjoy!

        

Времето не лекува всичко.Успокоява, омекотява и заобля най-острите краища, но не прави така, че да изчезнат.

 

- Все още ли я обичаш? След толкова много време?

…

- Аз ще я обичам цял живот, по дяволите.

 

Защото хората идват и си отиват през цялото врем. Някой излиза от твоя свят и повече не ти вдига телефона, но какво се случва с всичко, което не може да се отнеме? Спомените, чувстват, миговете… Могат ли да изчезнат и да се превърнат в прах?

Къде остават?

 

Не знаех, че една прегръдка може да е по-голяма от една целувка, повече от което и да е признание, повече от секса, повече от всичко.Онази прегръдка обаче беше точно такава.

 

Мисля че това е магията на литературата, на музиката, на рисуването и на което и да е друго изкуство – преоткриваш себе си в онова, което някой друг е създал.

 

Дори нямах ютия, защото не ми се струваше нужно. В кой момент хората са решили да си усложняват живота и са приели, че намачканото не е хубаво?

 

-         Значи, в крайна сметка ще го направиш. Всичко, което си искала.

-         Дори не съм много сигурнакакво точно съм искала – признах.

-         Не е ли това? Да живееш от рисуването?

-         Да предполагам. Но никога не съм имала конкретна мечта, просто исках да рисувам…

-         Аз например исках да имам кафене. Няма големи или малки мечти, Лия.

-         Имаш право. – Свалих престилката, докато излизахме от кухнята. – А и винаги мога да проверя какво точно търся по пътя.

И няма значение колко бягате, защото не можете да избягате от това, което сте били, освен ако не възнамерявате да изтриете част от себе си.

 

Надявах се, че с времето чувствата ще се успокоят и че ти и аз ще можем да продължим да бъдем приятели, но ече дори и за това не съм сигурна. Защото продължава да боли. И да бъде сложно. И продължавам да не разбирам какво мисля през по-голямата част на деня.

До скоро!

voglio parlare ~

Здравейте! Как сте?

Днес просто ми се говори, за всичко и нищо.

Есента е тук. Най-нелюбимият ми сезон, макар че миналата беше прекрасна. Но вече си е точно времето за чай по всяко време и горещ шоколад за вечеря. Измръзваме по пейките, вятърът се засилва и ще прибирам сандалите. Може би последен плаж. Лятната мъгла се разсейва и есента пристига с целия си блясък и красота. С новите планове, зад които се крият старите идеи. С решения и мудни състояния, лошо време и тяга в душата. С аромат на смокини, ябълки и круши. С печен пипер и око за приключения. С малко доза късмет и спонтанност, всичко си e в правилната посока. Нали всички пътища водят към Рим?

Пиша, уча, плача, смея се, пропускам, наваксвам, мечтая.

Харесва ми.

Така че, Есен – добре дошла!

Ciao, amici!

Така че, Есен – добре дошла!

Ciao, amici!

“Любов и маслини”– Джена Еванс Уелч // За обичта и изкуството ^ Ревю ^

 

Здравейте! Как сте?

Аз съм добре, макар че осъзнавам,, че ранното ставане не е толкова лошо. И трябва да го правя по често…

Снощи дочетох една книга, към която подходих доста скептично, понеже миналата година се запознах с първата книга на Джена Еванс Уелч - “Любов и джелато” и не си паснахме. За сметка на това “Любов и маслини”, която е абсолютно прекрасна и я оценявам с 4.5/5 звезди. И сега ще ви разкажа защо ме впечатли толкова!

Първи пласт

Лятна, романтична история. Поне така звучи. Лив Варанакис е на седемнадесет и очаква с нетърпение лятото, което вече е планувала. Но получава неочаквана покана от баща си, който не е виждала от девет години, да му помогне в мистериозен, творчески проект на остров Санторини.

Историята започва с ежедневието на Лив в Щатите, и разтърсващия момент с тази покана. Тя е отписала баща си, но ето че той се връща в живота и.

Втори пласт

Заминаването за Гърция, запознаването с Тео, който е супер екстровертен и супер сладък. Проекта свързан с Атлантида. Защото баща и е изследовател, който е прекарал целия си живот в търсене на изгубената цивилизация. А сега има възможност да направи свой филм, който ще бъде признат. И Олив или Лив – решава, че ще помогне. Следват снимачни дни, залези, една китна книжарница, торта, чай, записки, снимане и лавина от красиви гледки и емоционални моменти.

Да не забравяме и колко точно си пасват началните изречения в началото на всяка глава, описващи предметите, останали за спомен на (О)Лив от баща и.

Прекрасна история, интригуваща, която те кара да продължиш да четеш, оформил рамката на пъзела и липсващите парченца в него. Само, че този пъзел има още скрити парчета, за които си забравил и прибрал някъде надълбоко…

СЛЕДВАТ СЪЩЕСТВЕНИ СПОЙЛЕРИ ЗА ИСТОРИЯТА

           Трети пласт

Тук се разгръща цялостната история. Виждаме причината, Нико да напусне семейството си. Оказва се, че страда от психическо заболяване – биполярно разстройство и Атлантида е просто нещо, което отвлича и дълбае. Атлантида е символ на връзката между бащата и дъщерята – и двамата изгубили другия за толкова много време. И все пак успяват да се намерят. Обичта е свършва никога. Просто понякога затваряме лошите спомени в някоя кутия и я хвърляме в морето. Само че тя не изгнива.

И все пак, творчеството и любовта побеждават. Изкуството спасява.

Обичам тази история на Джена Еванс Уелч. Харесвам много и изданието на изд. Ибис, единствената ми критика е към момичето на корицата, понеже Олив не изглежда така.

А Джена е толкова смела, да говори за всичко това и да показва красотата, която се крие в сърцата ни!

Препоръчвам ви “Любов и маслини” ще ви накара да се замислите и да не испускате възможностите!

До скоро, приятели! ♥

КРАЯТ НА ЛЯТОТО

 

… е тиква. Или няколко. Подредени една до друга, коя от коя по-красиви. Note to self: запази си една а тиквен фенер. Или пък дренки и ябълки, които те примамват със своята червенина.

Краят на лятото е плаж и море, от което не искаш да излезеш. Може би, знаейки, че ще е за последно.

Краят на лятото е замяна – на къси панталонки със скъсани дънки или на потник със суичър.

Краят на лятото е сбогуване с познати и познатото. Сълзи в дървената стая, прегръдки край колата и една последна – открадната, преди червеният автобус да отпътува.

Краят на лятото е вечер, в която идеите излизат от главата, превръщайки се в цел. И после има много сълзи и смях. И плануване.

Краят на лятото е кьопоолу през септември.

Краят на лятото е плантация от смокини, сладки като мед и може би последната диня…

Краят на лятото е усещане, горчиво-сладко и все пак отминава!
Защото краят е всъщност начало. На нещо ново.

Здравей, есен!

 

Любов и пътешествия – три романа от издателство ЕРА

                 

             Здравейте! Септември започва, но мисля, че е  позволено да броим днешния ден като 32-ри август и да си останем на лятна тематика. През изминалия месец се бях запасила с няколко романтични-приключенски истории, издавани от издателство Ера, които прочетох на един дъх. В следващите редове ще ви пренеса из красиви, европейски кътчета и ще ви разкажа за силата на любовта.

Тюркоазени лъчи и ароматно вино от Софи Клеър, попадна в полезрението ми, поради две причини: Имаме герой, който се казва Люк и действието се развива във Франция.

Историята проследява Наташа, която има свой цветарски магазин и си живее добре, докато не пристига бившия и съпруг Люк, богаташ, който я моли за услуга. Баща му е болен и те трябва да се преструват на щастливо женени в следващите две седмици на семейната почивка на семейството му в Прованс. Заинтригувах ви, нали? Освен забавните моменти, тук имаме и сериозната страна, но не искам да издавам, но ще кажа че героите ни имат нещо по-съкровено, което ги свързва от пръстените. Рецептите за френски ястия в края на книгата са прекрасен бонус.

Оценката ми е 4.5/5 -, защото предвидих някои неща. Но ми хареса доста!

Соленият вкус на вятъра от Изабел Брум е втората, книга от авторката, която чета. И нямах търпение, защото Една година и един ден ми стана абсолютно любима!

Историята проследява Холи, която пристига на остров Закинтос, защото е наследила неочаквано къщата на починалата си леля, която не е виждала от дете. С помощта на привлекателния си съсед Ейдън тя разкрива тайните, останали в миналото, които са важни за цялото семейство.

Хареса ми драмата тук. Обичам да чета, когато има драма. Давам и 4/5 оценка, защото ми трябваше още малко.

Последната книга е отново на Брум и се казва Хиляди късчета дъга и ми хареса много, защото действието се развива на брега на езерото Комо в Италия, където съм ходила и се развива точно преди Коледа. Обичам зимните истории, а тази проследява Луси, която е медицинска сестра и най-сетне е срещнала любовта в лицето на Пит, който я обича и се държи като перфектният приятел и тя решава да го зарадва с екскурзия до Комо по празниците. Агата е другата ни героиня, която обожавам не по-малко от Люси. Тя се бори с миналото си, затова се мести в Италия, където става екскурзовод и се натъква на Марко, който е страшен чаровник и на всичкото отгоре и спасява живота. Обичам тази книга, наистина много, заради самите герои, които ги разбирам почти до един, заради това, че искат да излекуват раните си и да продължат. Момичетата са смели и чувствителни, които две качества според мен трябва да ги притежава всяка от нас.

Харесах обратите, атмосферата и развитието на действието – нямаше нищо излишно. Оценката ми е 5/5 и ви я препоръчвам!

Това бяха книгите, които четох в началото на август и ми доставиха голямо удоволствие! А вие какво прочетохте през този месец?

          Споделете ми и до скоро!