"Грешка" // Vic & Damiano – Måneskin ∙ Oneshot ∙

 

Дамиано стои на балкона и пуши трета поредна цигара. Мислите му се реят в пространството, без да се спират на случилото се преди минути. Той чува тихите стъпки на Виктория, борсите и крака пристъпват внимателно и тя се плъзга до него, облягайки се с гръб на парапета.

Дамиано издишва дима и и подава цигарата и тя я поема и ядно я изгася в пепелника, между тях.

- Това беше грешка - казва, без да го поглежда в очите.

- Така е - отвръща той. Няма смисъл да се залъгват. - Не можем да върнем времето.

- Знам - издишва шумно тя и двамата потъват в тишината на нощта.

Грешка мисли си Виктория. Която не биваше да допускат. Но се поддадоха на изкушението и сега нещата ще отидат на зле. Защото все някога, истината ще излезе наяве.

- Ще кажем ли на Томас и Етан - пита Дамиано. - Ще е по-добре-

- По-добре ли? - тя му хвърля яростен поглед. - Изобщо не трябваше да идваш-

- Ти дойде. В моята стая, Вик! - Дамиано не иска да и вика, но си изпуска нервите.

Вижда сълзите в очите и, но не се опитва да я спре, когато тя се връща обратно в стаята.

- По дяволите!

- По дяволите! - казва на глас Виктория и бутва вратата на терасата.

Отива до банята и наплисква лицето си, опитвайки се да измие измамническите следи. Косата и е разрошена, а в огледалото среща погледа на вината.

Защо го направиха?

Желанието им беше взаимно но, все пак, можеха да се спрат. Щеше да стане страхотен скандал, а вечерта имаха и участие. Разбира се, имаха спорове, но тя предусещаше бурята,  която бяха отприщили двамата с Дамиано.

Той, разбира се беше прав - трябваше да си признаят пред Етан и Томас, още като станат. Но как?

Връщайки се обратно в стаята, Виктория си помисля да изхвърли чаршафите. Ще ги плати на рецепция, докато Дамиано, завъртв момчетата. И все пак, какъв е смисъла? Приисква и се да остави Дамиано да се оправя с всичко, но тъй като идеята дойде от нея, решава че поне ще се опита да прикрие следите.

Затова внимателно отлепва опаковката от тристаграмовият шоколад, която бяха хвърлили върху завивките, завива го отвън-навътре и го смачка хубаво, преди да го изхвърли в кошчето в банята.

Не знае кога отново ще им се отвори път да отидат до Швейцария и да си купят Линд от производителя, но поне можеше преди закуска да излезе и да възстанови изядения. Няма да е точно такъв, какъвто си бяха смесили Томас и Етан, но поне щеше да има заместител.

        Беше толкова вкусен шоколад, тя си припомня нейния, който споделяха с Дамиано и изядоха още преди да прекосят границата с Италия.

        В крайна сметка бяха приятели от толкова години, един шоколад не можеше да ги раздели... Или поне така се надява.

 

 

 

Здравейте! Не очаквахте такъв финал, нали? :D

Изненада!!!

Надявам се да ви харесва!

Има още разкази за Maneskin в блога! Enjoy ‘em!

До скоро!

П.п. Лятно филмче, което да гледате на кино – вижте тук.

IWBYS by Måneskin // съвсем човешки бунт

 

Здравейте! Как сте?

Днес ще ви говоря за така дългоочакваното видео на Maneskin към I Wanna be your slave, която на първо слушане е най-провокативната песен от третия им албум.

В екстаз бяхме при всеки излязъл кадър с надпис soon. И вчера, най-сетне излезе клипа, който аз лично гледах петнадесет минути след излизането му. Общо три пъти съм го гледала дотук и определено летвата е достигната, даже е прескочена.

Определено крещи виж ме. И това си е и посланието на песента като цяло, защото, кажете ми кой не иска да бъде чут в този пъстър, шумен и прекрасен свят?

Има си сексуалната нотка, също и онези кадри, в които изпадаш в екстаз и усещам тръпка, в цялото тяло. Има и любов във всичките и форми, което е абсолютно прекрасно! Силни кадри, леко гнусни такива, секси (например, когато Дамиано гледа Вик и пее baby или, когато се целува с Етан), абе като цяло един много силен фрагмент от този албум.

Много актуален и опредено не очаквах нещо по-малко от любимците ми! ♥

Ciao, amici, ще залягам пред Нетфликс!

П.п. Коя ви им любимата песен?

“Едно цяло” – Thomas Raggi & OC // Story

 

БЕА

 

Седем години.

От толкова време не съм стъпвала на родна земя в Италия. Не броя онези четири часа, в които си подадох документи за паспорт и лична карта преди две години. Защото тогава бях в компанията на майка ми. Мълчахме си по време на цялото пътуване. И още на същата вечер, когато кацнахме в Барселона задърпах куфара си към старата част на града, където в едно влажно приземно помещение прекарах последните две години. Там започна новият ми живот. Който сега продължаваше към родината ми.

Полетът ми за Бари закъсня с два часа и премислях решението си поне десетина пъти.

Но сега, излизайки от терминала, знам че имам нужда от това.

Махвам на едно от спрелите наблизо таксита и го упътвам към хотела ми в центъра на града. Шофьорът говори със силен акцент, но английският му е на доста прилично ниво. Правя му комплимент и той учудено се обръща към мен.

- От тук ли си, красавице? – пита ме на италиански, отвръщайки на същия език, на който и аз преди секунда.

- Не – отвръщам, и се загръщам с шала, който покрива главата ми, за да се пазя от жаркото слънце. И все пак ми се иска да съм честна. Това е едно от нещата, които съм си обещала. – Всъщност съм италианка, но от години живея навън – добавям.

- Разбирам! Е, хубаво си е отново да се върнеш у дома! Добре дошла! – кимва ми в огледалото за странично виждане.

Аз му се усмихвам леко, но усещам как ми причернява пред очите. У дома. Колко странен израз. Не съм се чувствала така от…, може би от прекалено дълго време. Рим спря да бъде мой дом, когато майка ми се запозна с Джакомо. И той разби малкото ни семейство.

Останалата част от пътя преминава в мълчание, а шофьорът усилва радиото, по което тече някаква песен за бунт, която има симпатичен ритъм.

След четвърт час пристигаме пред хотела. Оставям бакшиш и хващам дръжката на очукания си куфар и влизам в двора. Сградата прилича на истински замък. Виждам няколко каменни фонтана подредени в редица. Част от басейнът, който изглеждаше впечатляващо на снимките и чувам глъчка, от тази посока. Намирам рецепцията, която е в центъра на огромно преддверие, цялото в бордо и злато.

- Беатриче Тасани? – речепционистката се обръща към мен и аз и се усмихвам и свалям слънчевите очила от лицето си, за да мога да прочета документите и да подпиша.

Резервирала съм си цяла седмица тук, за да имам време да преценя как ще действам занапред.

- Благодаря Ви! – казвам, поемайки ключа за стаята и поставям очилата на лицето си.

- Етаж три, луксозна двойна стая, асансьорът е вдясно. Ако имате нужда от нещо можете да позвъните на рецепция!

Кимвам и и се насочвам в оказаната посока. И в следващия момент усещам, че се блъсвам в някого.

- Извинете! – вдигам очи, към момче приблизително на моите години цялото в черни кожени дрехи, което ми подава ключа, който е изпаднал при сблъсъка. Вземам го и почти избягвам в асансьора, молейки се вратата да се затвори, преди да припадна.

Защото току що видях призрак от миналото.

 

Стаята е огромна. Голяма е колкото цялото помещение, заедно с кухненския бокс и банята, където живеех до вчера. Събувам маратонките си и лягам по гръб на леглото. Мина много време, но това момче долу…

Възможно ли е?

Не, стегни се. Той не може да е тук. Първо, защото няма никаква логика и второ, че минаха година преди да спра да припознавам най-добрият ми приятел във всяко срещнато момче със светла коса.

Приятел, който зарязах в Рим, без предупреждение, заедно с всичко познато. Не по моя вина.

- Не си виновна ти – прошепвам си. – Не си виновна – и взимам решени да си направя дълга баня, за да изчистя всеки прокрадващ се спомен в главата ми.

Три часа по-късно, след една вана с мирис на лавандула, разопаковане на багажа и гледане на залеза, решавам че е крайно време да сляза на вечеря. Обличам дълга вечерна рокля и премятам любимия ми шал на малки цветенца, в небесносин цвят на раменете ми. Лесно намирам мястото за хранене, което представлява голяма стъклена зала, гледаща към красива градина, която решавам, че си струва да видя на дневна светлина в следващите дни. Хапвам паста с морски дарове и изпивам чаша просеко.

Само че, изобщо не ми се прибира в стаята. Минавам през рецепцията и там ме информират, че срещу хотела има чуден бар с жива музика. Не мисля да влизам в него, но глътка въздух определено ще ми се отрази добре.

Барът свети в разноцветни светлинки и музиката е сравнително тиха и доста приятна. Виждам танцуващи хора,  но се насочвам към бара, чудейки си дали ще изглеждам смешно, ако си поръчам просто вода. Но, веднага отхвърлям тази мисъл, защото се сещам, колко пъти съм вземала подобни поръчки, в ресторанта, в който работех през последните две години и три месеца. Благодарение на тази си работа се изхранвах и преживявах. И успях да спестя пари, за да се върна в Италия.

Заставям отдясно и разгръщам менюто от любопитство. Цените са неочаквано нормални, за бар в центъра на Бари. Някой прекъсва мислите и вдигам глава.

- Коктейлите им са доста добри и не се притеснявай, алкохолът си е колкото трябва – русо момиче, с черна тениска, бретон и опушен грим посочва към брошурата в ръцете ми.

- Благодаря ти – усмихвам и се и тя ми отвръща. – Мисля си за нещо по-леко като за първа вечер.

- О, на почивка ли си? – тя не дочаква отговора ми, а продължава ентусиазирано. – Ние също. Харесваме Бари, защото е доста спокоен и все пак достатъчно голям град. – преди да попитам кои са те, момичето ме докосва по рамото и ми прошепва. – Извинявай, обаче пак са си сменили избора, а на мен ми омръзна да пия Йегеймайзер! – след, което забързва към масите.

Барманът продължава усилено да не ми обръща нула внимание, а аз започвам да усещам приятната умора след ваната и вечерята. Затова оставям менюто на мястото му и отивам към изхода. Нямам търпение да си легна в леглото ми.

 

 

ТОМАС

 

- Можеш ли да ми я опишеш, още веднъж Вик? – питам за трети път и момчетата се разсмиват.

- Висока колкото мен, русолява, със светли очи, изглеждаше мила – отговаря ми другия басист и отпива от чашата ми.

- Можем да попитаме на рецепция за името и – предлага Дамиано.

- Или можем да изчакаме до сутринта – добавя Етан. – Нали е казала, че и е първи ден? – обръща се към Виктория, която потвърждава. – Вероятно ще се засечем на закуската и ще можеш да и предложиш да пиете по нещо, вечерта.

- Да, става – казвам и пресушавам чашата си на екс.

- Томас, Томас, ай, ай! – Дамиано кимва към бара и тримата следваме Вик, която вече се е насочила натам, вдигнала празната си чаша високо над главата си.

Иска ми се да мога да се забавлявам, но не мога да си избия от ума срещата ми в хотела с това момиче, което може да се окаже Беа.

БЕА

 

Събуждам се наспана и си поръчвам румсървиз. После изваждам документите, които нося със себе си. Прочитам няколко пъти мотивационното писмо, но в крайна сметка, решавам, че всичко изглежда наред. Работата, за която кандидатствам е в малка книжарница, на няколко километра от хотела. Обличам къси панталонки, бяла блуза с паднали рамена и нахлупвам сламена шапка с широка периферия на главата си.

Книжарничката е бутикова и изглежда много красива, но не намирам смелост да вляза вътре. Затова пък разглеждам замъка и после обядвам на пристанището. Водата е наситено синя, няма нищо общо с тази в Барселона, около плажната ивица. Така и не успях да обикна този град. Толкова огромен. И винаги толкова чужд. Поне испанският ми стана почти като роден език.

В късния следобед се връщам в хотела и решавам да мина покрай басейна. Очаквам да е пълен с хора, но всъщност има цяла редица свободни шезлонзи, около него. Оставям плетената си торба на един и се приближавам до ръба, хвърляйки поглед към водата. Как хората обичат да губят часове от своите почивки, киснейки се в това нещо?

Чувам свирка и уплашено вдигам глава. Няколко деца оставят водни пистолети, с които явно се пръскат, а също пръскат и другите гости и се затичват нанякъде. И замръзвам на място.

Защото няма как да объркам лицето на Томас Реджи за втори път.

 

 

ТОМАС

 

- Оф – изпухтява Вик и се завърта по корем.

- Сладури! – казва Дамиано и махва на децата, които окъпват двама ни с Етан с водните си пистолети.

- Аз влизам – съобщава барабанистът и скача в басейна, а спасителят изсвирва предупредително със свирката си и групичката хлапета се разбягва.

Изправям се, готов също да вляза в басейна, само че не мога да откъсна очи от момичето, което стои изправено в другия край, същевременно толкова близо и толкова далече. Защото съм сигурен, че това е Беа. Най-добрата ми приятелка, която ми разби сърцето преди седем години.

Тя ме забелязва и застива, а очите и са широко отворени. Знам, че ме е познала, но не мога да си обясня страха, който виждам в тях. Първо, защото Беа цопва във басейна и не изплува на повърхността и второ, защото самия аз се хвърлям във водата.

Беа не може плува.

Изваждам я придържайки главата и навън. Спасителят е реагирал и ми помага да я изкараме.

- Беа! – разтърсвам я, но тя не отговаря. – Беатриче!

- Извинете, дръпнете се господине! – някой ме изблъсква грубо. – Медицинският екип идва, най-добре седнете.

Всичко се тресе и сядам на цимента, който е нагрят от слънцето, но чувствам единствено студ.

Какво прави тя тук?

Добре ли е?

Сама ли е?

Какво да направя?

Въпросите летят из съзнанието ми и заформят мощно торнадо. Някой ме завива през раменете с одеало и вдигам глава към Етан, който ми пази сянка.

- Добре ли си? – пита ме и аз не мога да му отговоря без да излъжа.

След малко Дамиано садя до мен и ми прошепва.

- Момичето е припаднало, преди да падне във водата. Според лекарите може би е слънчасала, но си мисля, че може и да има още нещо – при това изказване, го поглеждам в очите. – Вик, отиде с нея, за да не е сама, като се събуди. Но си мисля, че няма да е лошо да си теглиш душ и после да поговорим, Томас.

 

 

БЕА

 

Давя се, отново и отново.

През онова лято бях все още на тринадесет и просто решех, че няма нищо лошо да вляза в морето. И Томас ме измъкна от водата, кашляща и полужива. Разбира се извика родителите си, които извикаха мама и Джакомо. Той ни замъкна в евтиното бунгало, което си бяхме наели и после ни завлече и натовари в колата право към летището. Беше първото ми пътуване със самолет и заспах, веднага след като излетяхме. Събудих се в чужда държава, на хиляди километри от дома. Само че разбрах това от мама късно през нощта, докато тя натриваше новите си синини със спирт и ми обещаваше, че този живот не е завинаги.

Лежа в меко легло и цялата съм плувнала в сълзи.

- Ти се събуди! – обръщам се на другата страна, където на края на леглото седи момичето с бретона от снощи. – Не посмях да те събудя! Чувала съм, че не трябва да се будят хората, докато бълнуват – тя прекарва пръсти през косата си.

- Какво… какво се случи? – питам, сядайки в леглото и избърсвайки лицето си с ръка.

- Аз съм Виктория, не сме се запознали – казва ми.

- Беа – прошепвам, припомняйки си деня.

Разходка, много ходене, басейнът.

- О… - е единственото, което отронвам. Чувствам толкова неща, в този момент и направо блокирам.

- Знаеш ли, че имаме група? – пита другото момиче след като неловкото мълчание става повече от непоносимо. – вдигам поглед към нея. -  Монескин. Означава лунна светлина на датски. Аз съм наполовина датчанка – осъзнавам, че си говорим на италиански. – Родена съм в Италия. Та групата. Аз свиря на китара, Дамиано е вокал, Етан е с барабаните, а другият басист, ами мисля че го познаваш…

Вратата на стаята се отваря и Томас нахълтва вътре.

 

 

ТОМАС

 

Тя е тук.

Нямам представа колко време е минало, от момента, когато я прегърнах. Знам само, че тази прегръдка още не е приключила.

И двамата сме плакали, неведнъж. И сега, разбирам. Защо най-добрата ми приятелка изчезна преди седем години без да ми даде някакъв знак. Вината не е нейна. Никога не е била.

- Не е и твоя, Томи – казва ми тя. И знам, че е права, но въпреки това, болката си остава и не може просто да изчезне.

- Липсваше ми – прошепвам в косата и. – липсваше ми ужасно много!

- И ти на мен! – отвръща ми тя и се притиска към мен.

Няма нужда от повече думи.

Телата ни са чакали толкова дълго.

Най-сетне сме едно цяло.

Както бяхме някога.

 

С изгрева на слънцето, групата си хващаме автобус в посока Рим.  

Вик безцеремонно се настанява до мен и отпуска глава на рамото ми.

- Вечният град помни – казва ми.

- И все пак всички пътища водят натам – прошепвам в отговор и оставям сълзите да се излеят. – Ако ни е писано, ще се срещнем, отново.

 

 

КРАЙ

 

 

Добрем… Аз си поревах накрая! А вие?

Любими хора, здравейте! Как сте?

Благодаря, че прочетохте още нещо написано от мен! Надявам се, че ви хареса!

До скоро! ♥

 

·        One shot – Vic & Damiano / Friends

·        One shot – Vic & Damiano  / Love

·        Story – Maneskin & Eurovision

"Ти си изкуство" // Vic & Damiano – Måneskin ∙ Oneshot ∙

 

Част: Първа

 

Гърбът и скоро ще опре картина от 19-ти век. Тя пристъпва крачка напред и оглежда хората, които се възхищават на изкуството и на Париж.

Иска и се и тя да се чувства така, да се смее и да поеме цялата красота на Лувъра, защото едва ли ще и се отвори възможност скоро да го посети отново. Обаче цялата трепери, може би заради чорапогащника и тънката рокля, а може би заради онази целувка насред Вечния град.

Разделихме се, каза им той на генералната репетиция преди концерта в техния Рим. Градът, в който създадоха групата и приятелството си. Момчетата задаваха въпроси, но тя замълча, защото знае какво е. Дамиано щеше да им разкаже повече, когато се почувстваше готов. И може би Вик, усещаше че нещата са по-различни на този концерт. Той пееше с толкова много емоция. И после, точно по време на финалните акорди на Chosen той се приближи до нея и просто я целуна. Пред десет хилядите фенове, които крещяха в екстаз. Томас я покри, защото пръстите и застинаха на струните.

Вик искаше да се разплаче и благодари на Бог, че това беше последната им песен за вечерта. Помаха на публиката и първа се скри зад сцената. Изчака момчета да слязат и се разкрещя на Дамиано. А той не и каза нищо, просто мълчеше и я гледаше в очите. И тя не издържа и избяга в съблекалнята, където се заключи и плака няколко часа, докато Томас стоеше на вратата и и разказваше истории. Етан спаси ситуацията, като им предложи да отидат до Париж за няколко дни, за да разпуснат. И четиримата харесаха Града на Любовта, в който бяха изнесли концерт преди две години. Тогава видяха Айфеловата кула и Триумфалната Арка, но не им остана време да посетят музеите.

Така че, Вик с най-голямо удоволствие се впусна да разглежда Лувъра.

Само че, влюбената двойка, които се опитват да репрезентират известната картина на Каролус Дуран, я дразни. И тя решава, че е време да се прибере. Ще си вземе вана в четворната стая, която е изцяло нейна, понеже нямаше свободни по-малки и ще почете. Вик излиза от залата и следва табелите за изход, а картините покрай нея се превръщат в цветни петна. Тя не осъзнава, че плаче, докато не избърсва носа си с ръка. Флаето е пълно и тя спира, за да не се блъска в тълпата. Но хората не мърдат. Защото навън се излива същински порой.

Вик посяга да бръкне в чантата си, макар че отлично знае че няма чадър, но лакътя и се удря в някого. Тя вдига очи и се извинява на италиански и английски и не може да прикрие изненадата си, защото човекът към който се обръща е този, който най-малко и се иска да срещне.

- Какво правиш тук? – пита Вик.

- Дойдох да разгледам – отвръща Дамиано, но всъщност иска да и каже, че търси нея.

- Приятно разглеждане, аз тъкмо си приключих – тя откъсва очи от неговите, загръща се с горнището си и поема към изхода.

Дамиано вижда учудването и, но после и гнева, който извира от погледа и.

Въобще не е гледал прогнозата за времето и дъжда е изненада. Той се обръща към господин с елегантно боне и костюм и прочиства гърлото си:

- Извинете господине, плащам петдесет евро за чадъра ви.

Част: Втора

 

Още, докато слиза по стълбите Вик се измокря цялата. И все пак си казва, че нещата можеха да са много по-зле. Макар че, все още не е отваряла да чете какво се е писало в пресата за тях. Защото няма никакво тях. Не е имало нищо, не и по нейна вина…

- Ще се разболееш, а това не бих си го простил! – чува глас и широк черен чадър спира дъжда, който я полива.

- Следиш ли ме, Дамиано? – пита тя, скръстила ръце пред гърдите си.

- Да – отвръща, а тя вдига вежди. – Вървях след теб, на зала разстояние. Не исках да те притеснявам.

- Не можеш просто-

Той я хваща за ръката и я повежда нанякъде, като държи чадъра, стараейки се да я пази от дъжда. В една локва тя мярва неонов надпис, а Дамиано отваря стъклена врата и двамата влизат в кафене, с тапицирани кресла и красиви бронзови, кръгли масички.

- Преоблечи се, аз ще поръчам нещо за пиене – казва и, събличайки дългото си палто, което и подава.

Вик иска да протестира, но е твърде мокра, затова просто поема дрехата и отива в тоалетните. Палтото и стига до коленете и тя съблича роклята и горнището, които прибира в една торба, която случайно открива в чантата си и после излиза.

Дамиано и махва от една масичка, до прозорците. На нея стои димящ чайник и чинийка с френски макарони.

- Как си? – пита я, когато тя се настанява в креслото срещу него.

- Добре, а ти?

- Аз не съм добре… - тя го поглежда, но той не среща погледа и. – Дължа ти обяснение, за всичко.

- Чудесно – Вик издишва шумно и той вдига очи. – Искаш ли да хапнем, първо?

Двамата си поръчват сандвичи и се опитват да си хвърлят погледи, само че винаги се засичат. Дъждът спира след двадесетина минути, точно когато са приключили с храната.

- Какво ще кажеш да се прибираме? – пита тя.

- Да, разбира се – отвръща и Дамиано и поръчва такси до хотела.

Вик зяпа през прозореца, но не пропуска да отбележи факта, че той моли шофьора да увеличи парното, когато тя потръпва, след като таксито потегля. Тя също иска да говорят. Но не може да си представи да бъде в това кафене, което е пълно с още хора, които може да ги разпознаят. Не иска повече скандали пред публика.

Влиза в стаята си и се сеща, че палтото е на Дамиано и трябва да го върне. Но все пак първо иска да си вземе душ. Изритва кубинките си и събува чорапогащника си. Тогава някой почуква на вратата.

- Спешно ли е? – пита, защото си имат кодекс и винаги си отговарят.

- Да – казва и гласът и тя се загръща с палтото, което е най-близката дреха до нея.

- Влизай – и притежателят на дрехата влиза и затваря вратата зад себе си.

- Дамиано…

- Вик, трябва да говорим. Трябва да ти кажа.

- Да ми кажеш какво? Че съжаляваш за целувката в Рим и,че не означава нищо, защото ще се сдобриш с нея. Че е било детинско?

- Няма да се сдобрим. Ние приключихме. Всъщност, тя. И не е важна причината, а факта че ние с нея сме минало – той си поема дълбоко дъх. – Не съжалявам за целувката. Признавам, беше детинско да бъде насред толкова много хора. Трябваше да бъде специално… - Дамиано спира, а Вик го гледа с огромни очи.

- К-какво искаш да кажеш? – прошепва. Той се приближава към нея и махва един кичур от очите и.

- Искам да кажа. Казвам. Обичам те, Вики – след което я придърпва и я целува нежно.

Тя го прегръща силно и дълго.

- И аз те обичам, Дамиано!

 

Част: Трета

 

В стаята се спуска мрак, а двамата лежат в леглото и.

- Ти си изкуство, Вики – шепти Дамиано в кожата и.

  

Част: Четвърта

 

Томас и Етан се прибират с изгрева. Прекарали са си чудесно в онзи бар, скрит под земята, в който се влиза през една винена изба. Стаята си стои както са я оставили на тръгване. Което е знак, че Дамиано не се е прибирал. Решават да проверят Виктория. Почукват, няколко пъти, но никой не отговаря.

- Може би просто спи – казва Етан.

- По-добре да сме сигурни – отвръща Томас и тихо натиска дръжката.

            Първото, което виждат са чифт кубинки на пода и черно палто, което определено им е познато.

- Това не е ли…? – пита Етан, а Томас му прави някакви знаци с пръсти, но барабанистът пристъпва на пръсти в стаята. – О, Томас, ела да видиш!

Вик и Дамиано спят прегърнати, а на лицата им греят усмивки.

- Етан, идвай! – шепне Томас и дръпва другото момче за рамото.

- Казах ти, че Париж ще оправи нещата! – казва Етан, затваряйки вратата.

- Не, аз ти казах, че имат нужда да говорят.

- Не ми изглежда, само да са говорили – двамата се разсмиват.

- Искаш ли да прочетем какво пише пресата и за нас? – пита Томас.

- Не, благодаря. Имам нужда от сън. Сигурен съм, че тези двамата скоро ще се събудят и ще имат много нови идеи за музика. И познай, кой ще покрива Виктория, ако се разсее! – той сочи с пръст, басиста.

- Да, вървим да хапнем нещо, първо. Как ти звучи кроасан и кафе?

- Еспресо.

- Еспресо, звучи чудесно.

 

 

Край

 

 

Здравейте!

Пише ми се, но не мога да се събера и да седна. И затова вече сте прочели тази история, всъщност първата ми за любимите ми италианци.

Надявам се да ви е харесала!

+ История за групата / Eurovision 2021 - малко по dark - тук

+ One shot (concert Maneskin cute) - тук 

До скоро, amici!

"Проклятието" // Måneskin (Eurovison 2021) ∙ Story – Част 5 ФИНАЛ

 

Отварям очи и първото нещо, което фокусирам е Виктория, която ми се усмихва. Обхождам я от горе до долу и пак се връщам към усмивката и. Виктория, която е жива и здрава.

- Ей сега се връщам – прошепва ми, така че само аз да я чуя и се обръща с гръб.

Разтърквам очите си и се оглеждам. Намирам се във флаето, виждам инструментите на групата и китарата на басистката, която е подпряна на един стол до краката ми.

- Донесете и моя триъгълник! – казва Барбара. – Обещавам, че с него не мога да объркам ритъма – обръща се към Етан и подава палките за барабаните.

Какво се случва?

Иска ми се да изкрещя, но времето ми изтича. Томас излиза от кухнята с кексче в ръка.

- Олеле, тези кексчета са божествени-

Затичвам се към стълбището. Виждам Катерина и Виктория, които тъкмо се появяват на площадката на втория етаж и махват на групата долу. Но виждам и блясъка в очите на украинката, която престъпва към другото момиче. Вземам стъпалата по няколко, без да гледам къде стъпвам.

Единствената ми мисъл, е че трябва да стигна до Виктория.

Катерина протяга ръка към басистката и аз изкрещявам името и.

Изблъсквам Виктория към стаите и се озовавам срещу духа.

Ако очите ми можеха да говорят, щяха да крещят онези толкова трудни за произнасяни думи:

- Моля те! – обаче, не мога да кажа нищо, защото нямам останал въздух в дробовете ми.

Катерина ми се усмихва и мога да усетя с цялата си същност, че тази усмивка е искрена. Кимва ми с глава е ме блъска през парапета.

 

Ако не бях дух, вероятно щях да съм умрял. Не разбирам единствено защо трябва да боли толкова. Надигам се, но главата ми се замайва и пак лягам на каменния под.

- Дамиано – писък раздира тишината и звукът се връща.

Чувам гласове, но все още не мога да отворя очи и да се изправя срещу тях.

- Господи, жив е!

- Мамка му! Диша ли?

- Дамиано, отвори очи! – този глас преминава в рев и усещам сълзи, които се стичат по лицето ми. – Моля те, моля те, моля те!

Това е достатъчно.

Виждам разтревожените лица на Томас и Етан и Виктория, която хлипа над мен.

- Добре ли си? – питам я. Тя се хвърля на врата ми и ме прегръща.

- Жив си! - аз също я прегръщам. – Божичко, жив си!

Минават минути или часове, не съм сигурен и ние просто стоим така. Отдъхвам си, защото тя също е добре. Ужасно уплашена, но не е пострадала…

- Дамиано? – Томас се обръща към мен. – Какво си спомняш? Да извикаме ли спешна помощ?

- Аз… - не знам какво да отговоря на този въпрос. Огледах се за останалите, но сме само аз и групата. – Не си спомням какво точно се случи, преди падането. Но съм добре, знам кои сте.

- Вик отиде да донесе китарата ти и ти се втурна да и помогнеш да я намери – Етан ме гледа сериозно, а аз му кимвам в отговор. А момичето, се отлепя от мен, но продължава да държи ръцете ми.

- Ти се спъна и после… - тя подсмърква – падна.

- О – успявам да кажа. Това не съвпада със спомените, които скоростно се завръщат в съзнанието ми.

- Хайде да си тръгнем – казва Виктория и стисва пръстите ми лекичко, за да привлече вниманието ми. Очите ми срещат нейните и си казвам, че сега е момента да прокарам ръка през нейната. Само че, стисвам китката и. – Ела с нас! – предлага ми.

А, аз я пускам, защото това не може да се случва. Отпускам се назад и знам, че мога да потъна в пода, съвсем мъничко, така че дрехите ми да го прикриват. Само, че удрям главата си.

- Мисля, че все пак трябва да извикаме лекар – Етан поглежда към Томас и Виктория.

- Аз, имам нужда малко да остана сам – казвам и се изправям на крака. Затичвам се към стълбището.

- Внимателно! – чувам Томас и все пак се хващам за парапета.

Нахлувам в спалнята на Барбара, а после и в тази на Джион. Но те са празни. После ми хрумва да мина през една стена, но напразно се блъкам в нея. След третия опит, чувам глас зад себе си.

- Мисля че вратата е малко по надясно – обръщам се и зяпвам. Барбара стои на около половин метър от земята и е почти прозрачна.

- Какво се случи? – питам я.

- Ти използва своя шанс. Както и всеки от нас.

- Какво искаш да кажеш?

- О, Дамиано – Джион се появява от стената и минава през мен. Усещам странно трептене, а тялото ми си остава същото, докато неговото е също толкова прозрачно, колкото и на французойката. – Вече няма проклятие, поне за теб. – гледам го невярващо и той се плесва по челото, но ръката му преминава и се появява зад гърба му. – Хм, това можехме ли го преди? – не мога да намеря каквито и да е думи в речника си, защото някакси свързвам парчетата от пъзела, само че това не може да е истина… - Нека Барб да ти го обясни, тя винаги се справя най-добре с тези неща.

- Проклятие има– Само, че то не важи за теб. Онзи миг, който си си пожелал, беше прекъснат, когато спаси Виктория. А, Катерина обърна нещата, като те бутна. И понеже загина ти, всъщност си върна предишното аз – на устните и цъфва щастлива усмивка. – Имаш да живееш живот, Дамиано!

Хващам главата си с ръце.

- Искаш да кажеш, че аз… аз съм човек?

- Да, глупчо – Джион отново минава през мен.

- Ами, Катерина? – поглеждам Барбара, а тя ми се усмихва тъжно.

- Това си беше нейният избор – след, което се завърта и се гмурва към стаята си.

- Чакай! Това означава, че тя няма да може да се освободи!

- Често правим жертви, когато обичаме – Джион прелита над мен и ме оставя сам.

CR

Колената ми се подгъват и сядам на пода. Заплаквам истински за първи път от много, много време и усещам сълзите по кожата си.

Така ме открива Виктория, която просто сяда до мен и ме прегръща.

- Хайде да си лягаме – повежда ме надолу, а аз се оставям да ме води.

- Не мисля, че ще мога да заспя някога, но когато докосвам чаршафите и потъвам в дълбок сън.

Сънувам зелена гора, сред която се разхождам, а слънцето прониква през короните на дърветата.

 

Когато се събуждам, минава обяд и моля Томас и Етан за услуга, докато са на пазар в града. Виктория остава с мен, за да почистим и съберем багажите. Нямам какво да взема, освен онези песни, написани на листи в кабинета ми. Събирам ги на купчинка и затварям вратата на стаята ми.

- Хей, готов ли си? – пита ме момичето, когато излизам във флаето, което е пълно с чанти и куфари. – О, само това ли е? – торбата в ръката ми. Ами китарата?

- Тя е развалена – не искам да я лъжа, но искам да я оставя на Барбара. – Пък и ще станем много басисти – тя се разсмива. – Имаш ли нужда от помощ?

- Не, всичко е прибрано, кексчетата са на масата в кухнята. Дано собственика да ги хареса! Чакаме само момчетата – и в този момент Етан и

Томас се появяват, всеки носейки по две сандъчета с пръст в ръцете си.

- Дамиано, сигурен ли си, че собственичката ще се зарадва на тези цветя? – пита Етан.

- Тези ще цъфнат чак през зимата! – допълва Томас.

- Аз си мислех, че е мъж – басистката се обръща към мен.

- Те са семейство – казвам и вземам багажа от ръцете на Виктория. – Мисля, че таксито ни е отвън.

Групата бързо се организира и започват да изнасят куфарите.

Когато целият, багаж е натоварен, заключвам металната врата и заравям ключа в една от саксиите в градината. Настанявам се до Виктория и колата потегля. Преди да изгубя къщата от поглед ми се струва, че от един прозорец на последния етаж, виждам някакво движение. Но може би е просто вятъра…

- Към следващото приключение! – казва Томас!

- Какво ще кажете за Исландия, никога не сме били там? – пита Етан. – А и Виктория ще ни превежда!
- Аз знам датски!

- Е, не са ли сходни?

- Има само един начин да разберем – включвам се и всички се разсмиваме.

 

 

КРАЙ

 

Здравейте!

Щастлива съм, с тази история, чиито край не бях предвидила от самото начало, както обикновено се случва, когато пиша.

Наистина се надявам да ви е хареса!

Очаквайте още мои творения скоро!

"Проклятието" // Måneskin (Eurovison 2021) ∙ Story – Част 4

 

Всичко потъва в мрак. И после отварям очи и фокусирам пода, който се люлее. Вдигам глава и погледа ми засича руси коси, а нещо червено се стича към мен. Пръстите ми се потапят в течността, която е лепкава и студена. Оглеждам дланите си и отскачам, изправяйки се на крака.

Ако не бях дух щях да съм повърнал. Чувам ужасяващ звук и нещо тежко полита и се приземява с трясъка центъра на помещението. Пиано.

- Те изчезват, Барбара! – казва познат писклив глас и се озъртам нагоре, виждайки Джион който лети надолу.

- Може би така е по-добре за тях – думите на французойката са почти като шепот. Та стои в единия ъгъл, вдясно от мен. По стената зад нея се виждат пукнатини.

Премигвам няколко пъти и се стрелвам към Виктория. На крачка съм от нея, протегнал окървавените си ръце, но тя просто не е там. Озъртам се объркано, но не виждам и никой от момчетата. Затова пък Катерина лежи,  в началото на стълбището, а зад нея стената липсва. Последните слънчеви лъчи се промъкват през дупката с човешки размери.

- Дали е добре? – Джион и аз прелитам към нея. – Искам да кажа, дали е жива! – той се изпречва на пътя ми.

- Веднага се махнете оттам! - крещи Барбара, но ярката светлина ме заслепява и някаква сила ме натиска към пода, опитвайки се да ме зарине в камъка.

(I saved this picture some days ago and I cant find it again, so credit to the artist)

- Мислиш, че след като си виновен за всичко това, ще имаш шанс за щастие? – Катерина се разсмива и този смях стърже по тъпанчетата ми. – Мислиш, че ще ти го позволя? – Тъмни сенки ме удрят през лицето. – След като съсипа живота ми? – Тя се спуска към мен, събрала целия мрак от всички нощи.

Ноктите и могат да извадят очите ми, но съумявам да се претърколя на една страна и да ги измъкна.

- Ти я блъсна! – крещя в отговор. – Къде са те? – оглеждам флаето, като избягвам кинжалите летящи към мен. Сякаш са направени от чист мрак, защото с всеки, който се забива, независимо къде, в къщата става по-тъмно.

- Дамиано – чувам името си и се завъртам с надежда, но виждам само Барбара, която поема ръката на Джион и се изправя. – Тук сме само ние. Ти изпя тон, който ни изхвърли и ни прехвърли тук.

- Къде е това, тук? – питам я, а Катерина успява да забие кинжал в крака ми и изревавам от болка.

- Мястото е същото, но сме само духовете-

- И трябва да победим мрака – довършва Джион. – преди да е паднала нощта.

- Не разбирам! – казвам, а болката е толкова силна и над очите ми запчват да се спускат черни петна.

Мисля си, за всичките години, прекарани тук, за гостите ни, които дойдоха тук и не ни отхвърлиха. Защото не са първите, които идват, но бяха първите, които останаха. Мисля си за очите на Виктория, които блестяха толкова ярки след онзи танц.

И събирам сили да отворя очи.

Катерина стои надвесена над мен и е толкова ужасяваща, защото не мога да различа нищо човешко в нея.

- Дамиано – този път е Джион. – Направи каквото е нужно! И помни, ще имаш само един шанс!

След, което Катерина протяга ръка и докосва бузата ми. Очаквам пръстите и да са студени, но усещам топлина. Която ме изгаря изцяло.

 

Имало едно време, което обичало да пее по улиците на Рим.

То посрещнало един изгрев и си пожелало, този момент никога да не приключва.

По същото време, само че далеч на изток, едно момиче си пожелало да умре, пеейки любимата си песен.

Друго момче си пожелало всички, да бъдат толкова самотни, колкото то.

А друго момиче си пожелало нощта да продължи, докато слънцето не изгрее от запад.

 

Първото нещо, което усещам е гласа, който иска да излезе от гърлото ми. И запявам.

Думите идват сами в съзнанието ми, макар че никога не съм ги навързвал по този начин. Но песента се излива, толкова сладка и жива!

Изпълва празните пространства и кара въздуха да вибрира.

Толкова е хубаво!

Не съм се чувствал толкова пълен от…

Звук.

Не е глас. А нота. После още една. И още една. Пианото свири. Макар, че няма никой пред него.

И после глас. По-висок. И толкова мелодичен. Красив глас, който, абче ме заглушава. Затова запявам още по-силно, но този път една от хилядите песни, които съм написал през тези години. Усещам натиск в главата ми, сякаш някой се опитва да ме пренастрои. Но, се съсредоточавам и  отпускам гласа си.

- Трябва да ме победиш! – изпято е нежно, като милувка. Но, достига до мен.

Виждам Джион, който се е превърнал в черна сянка, обсипана със сребро. Мярвам собственото си отражение, в един кинжал, който се е близо до крака ми и е опръскан с кръв. Черна сянка, със няколко ситни, почти незабележими златни точици.

CR

Насочвам песента си срещу него, но той събира нотите и всички гласни букви и оформя щит, около себе си. Песента продължава да се лее от тялото му.

- Трябва да ме победиш, а после да победиш и нея – казва той и запраща нежната мелодия към мен. Тя се сблъсква с шума в главата ми и губя равновесие. Виждам, че няколко от златните точици загасват.

- Как – питам себе си, но шумът става още по-оглушителен. Главата ми ще се пръсне и пеенето ми става фалшиво. – Млъкни! – опитвам се да си поема въздух и да успокоя съзнанието си.

Ушите ми кървят, заради шума, който замъглява и зрението ми. Докосвам кръвта и там, където тя се опира в ръката ми, кожата ми връща нормалния си цвят, а самата течност изсветлява.

Докато песента ми се опитва да пробие щита нещо, преминава през накъсаните ми мисли, които се борят със звука и огъня в мен. Не е идея, а мимолетен спомен, от времето, когато бях човек.

 

- Искаш ли да опиташ? – подавам китарата на червенокоската.

- Не искам да се излагам – тя са засмива и прикрива усмивката си с ръце.

Хващам ръката и и оглеждам дългите и, изящни пръсти.

- Тези ръце са създадени за музикант – казвам без да свалям поглед от лицето и.

- Искам ли да ти кажа една тайна? – пита и се навежда към мен. Опира устни до ухото ми и прошепва. – Понякога се упражнявам на старото пиано на баба.

- Марлена! – някой я извиква по име…

 

И споменът изчезва, също толкова внезапно, колкото и се е появил. Но аз знам какво трябва да направя. Поемам си дълбоко дъх, прекъсвайки накъсаните ми опити за песен и запявам с ясен глас и насочвам цялата ми останала енергия към бялото пиано.

Песента на Джион секва и музикалният инструмент се разпада на малки, сребърни снежинки, които успокояват болката в главата ми.

Търся с очи, Барбара. Защото тя ми каза, че ще имам един шанс и не искам да го пропилея.

Една чисто черна сянка, се отделя и скрива дупката в стената, от която почти е изгряла нощта.

- А сега, какво? – питам я.

- Всички ни е страх от смъртта – отвръща тя. – Дори и нея – казва сочейки ме с пръст.

- Катерина е в мен? – въпросът е глупав, защото истината е, че го знаех през цялото време, докато пеех.

Посягам и вдигам стъкления кинжал, но той е разпада в ръцете ми на малки парченца мрак, които литват из цялата стая. Едно от тях се доближава до Барбара и ръката и се превръща в сноп светлина.

Cr

- Знаеш какво да направиш! – изпява тя. – Побързай!

Отварям шепата си и виждам кръвта, която се стича по кожата ми. Вдигам ръката си, към лицето ми и я усещам тежка, като олово.

- Благодаря – казвам на Барбара, която лекичко ми кимва. След, което забивам късчето тъмнина в бузата си.

А Барбара избухва в сноп светлина.

 

 

Край на четвърта част!

 

Очаквайте финала много скоро!

Надявам се да ви харесва, историята!

Можете да ми споделите мнение тук или в коментарите!
До скоро!

"Проклятието" // Måneskin (Eurovison 2021) ∙ Story – Част 3

 

Част 2

 

Духовете не сънуват. Да сънуваш е привилегия, която имат само хората, поне докато са живи. После просто се връщаш към спомените си. Преживяваш отново добрите и лошите моменти, като страничен наблюдател, без да можеш да им влияеш или променяш, както понякога става в сънищата.

В главата ми изплува онзи изгрев над Рим. Посрещнах го сред група непознати, които до края на нощта, можех да наричам приятели. Имаше тайна организация, за посрещане на изгрева в Колизеума. Научих случайно, от едно момиче, което танцуваше, около мен, докато пеех на един площад. Тя остана за няколко песни, след което се наведе и пусна нещо в шапката, която лежеше на паветата. Мислех си, че ми е оставила банкнота, но намерих сгъната бележка с координати.

Бях изморен, но бях и любопитен. Те ме отведоха до малка уличка срещу най-известната забележителност в Рим. Седнах на една щайга, до кофите за боклук и си затананиках мелодия. Слънцето почти беше залязло и си мислех, че това е някаква шега, когато чух стъпки и момичето влезе в уличката и ми се усмихна. Лицето и беше цялото, обсипано с лунички, а рижавите и къдрици летяха на всички посоки. Тя ме поведе към Колизеума, като отказа да отговори на въпросите, които безуспешно опитвах да и задам, правейки ми знак да мълча. Преведе ме през редица бодливи храсти и вече си мислех, че ще ми направи нещо лошо, когато излязохме на светло.

Бяхме насред Стадиона. И в Центъра му имаше групичка хора, които бяха постелили одеала и кърпи и си говореха развеселено. Запознах се с всички, като не запомних никое от имената, защото бях прекалено въодушевен. Предложиха ми да остана, стига да обещая, че каквото се случи през тази нощ ще си остане на същото място.

Разбира се, че се съгласих. И си изкарах превъзходно. Всеки разказваше по нещо за себе си, а след втората бира не можех да преценя кое е истина и кое измислица. Червенокоската се смееше на шегите ми и описа на другите енергията, която влагах в песните. Никой не поиска да попея и може би, тогава бях благодарен за това.

С настъпването на изгрева, странната групичка започна да се разотива. А бях, от последните, които останаха. Гледах небето, което се обагряше в розово и оранжево и си пожелах времето да спре.

По-късно през деня песните не ми се получаваха. Високите тонове излизаха пискливо, докато ниските бяха твърде дрезгави. Отдадох го на липсата на сън и умората, която започнах да усещам все по-силно по обяд.

Не изчаках, слънцето да залезе, както правех обикновено, а просто прибрах нещата си в раницата и тръгнах към вкъщи. Не ми се качваше на автобус, затова реших, че просто ще повървя. Краката ми се преплитаха и кривях. Преминаващ автомобил ми изсвири с клаксона си, защото бях излязъл почти на платното. Изправих се и се дръпнах към вътрешността на тротоара. Гърбът ми допря желязна ограда. Дишах учестено и зрението беше замъглено.

Виждах цветни петна и после само тъмнина.

Докато не се събудих в проклетата къща.

(Cr)

Премигвам и фиксирам Барбара, която се е надвесила над мен.

- Тук ли спа? – пита ме без да мърда устни, навик който знае, че ненавиждам.

- Да – отвръщам и и развъртам врата си, който се е схванал.

- Писал ли си нещо скоро? – в погледа и чета любопитство, но има и още нещо, което не мога да разчета.

- Снощи – отговарям, обаче се сещам, че това е лъжа, защото снощи слушах онзи албум и танцувах с Виктория… - всъщност, беше предната вечер.

- Разбирам – казва тя и най-сетне се отделя от мен. Слънчевата светлина от прозореца, огрява лицето ми и примигвам раздразнен. Барбара оглежда грамафона. – Май е развален – повдига иглата и се опитва и я поставя отново.

- Дай да видя – изправям се на крака и се плъзвам до масичката.

Отварям го и възкликвам. Защото съм сигурен, че вътре беше онази плоча.

- Имаше… - Барбара ме гледа с големи очи. – Тя… ти ли я изкара? – питам я.

- Дамиано, ти отвори грамофона пред мен, току що. И двамата сме съгласни, че е празен нали?

Преди да и отговоря виждам Томас и Етан, които са облечени с бели ризи  и изглеждат още сънени.

- Добро утро! – изчуруликва от трапезарията Джион, който държи сгъната на четири палачинка, в ръката си и отхапва големи хапки от нея. – Как спахте? – погледът му преминава през всички, но се спира върху мен.

- Чудесно – отвръщам.

- Сладко-сладко - отвръща Томас. А, Етан прави път на Виктория, която ги допълва с дългата си риза и къси панталонки под нея. На главата си, носи сламена шапка, покриваща очите и.

- Нали искате да репетираме, следобеда! – казва им. – За да се случи това, трябва да се върнем до тук, а градчето е много чаровно, както забелязахме на отиване – тя поглежда Етан и той махна неопределено.

- И трябваше да станем с изгрева? – продължава басиста.

- Слънцето изгря преди цели два часа – контрира го тя. – Ако сте готови, нека да тръгваме! – Виктория се усмихва на Барбара, която и отвръща с усмивка и се обръща към Джион. – Сладко от къпини, мед и шоколадови мъфини – изрежда.

- Да, Господи! – момчетата се засмиват. – Благодаря ви, много!

- До скоро! – тя му подава юмрук и чуква своя в нейния.

- Приятно изкарване! – пожелавам им, точно когато тя минава покрай мен.

- Благодаря, Дамиано – отвръща ми Етан.

Оставаме отново тримата и Джион нарушава тишината, която настъпва.

- Време е за репетиция, група! Пу, аз няма да будя Катерина! – казва и се обръща към стълбището. Обаче изпищява, защото тя стои точно зад него.

- Будна съм, ангелче! – той си поема дъх и плюе през рамо. – Спах, превъзходно и съм готова да създавам музика.

Вървя последен в колоната и си опитвам да си внуша, че деня не е започнал толкова зле.

 

Нямам желание да споря с Катерина, затова в следващите часове свирим в нейния извратен ритъм, с изключение с балада, с която загряхме.

Нашите гости се прибират в ранния следобед и питат дали имаме нещо против да репетират във флаето, защото на вън е доста жежко. Разбира се, че нямаме и се събираме на въображаем обяд, в който Барбара измива чиниите, Катерина си пили ноктите, а Джион подрежда безценните продукти, които са му донесли.

- Това ухае, превъзходно! – той размахва бурканче с гъст конфитюр и се опитва да го навре в носа ми. – Опитай!

- Ще се въздържа! – отвръщам, нямам настроение да опитвам харна, от която така или иначе нямам нужда.

- Дай на мен! – казва Катерина и измъква бурканчето от пръстите му.

Днес е изненадващо мила, което е твърде нетипично за нея. Поклащам глава, а Барбара ме стрелва с поглед. Знам какво ми казва той. “ Трябва да си даваме шансове, всички сме в това положение! ” Само, че след онази случка с целувката не искам да давам повече шансове на украинката. При положение, че използва всеки удобен момент да ни дразни…

- Хей, хора! – чувам гласа на Томас. – Можете ли да дойдете за момент?

Правя път на Катерина, която на изхода от кухнята спира и се обръща към мен.

- Захарче, не трябва да забравяш, че ние ще си останем тук, а те ще си тръгнат в един или друг момент – погледа и се впива в мен. След, което ми се усмихва злобно и излиза от стаята.

Първото нещо, което попада в ръцете ми е картонена опаковка, която смачквам ядно. Не трябва да допускам емоциите да вземат връх. Оставам боклука на плота, но ми се струва някак познат. Разгъвам го и съм сигурен, че това е част от обложката на онази плоча. Излизам разярен, но се натъквам на Виктория.

- Хей, имаш ли минутка – пита ме тя и ръката и хваща моята, като ме дръпва обратно в кухнята. – Исках да се извиня за държането ми днес, не биваше да те игнорирам по този начин…

- Мисля, че си го заслужих – отвръщам и и се засмивам.

- Ами, може би – на устните и цъфва усмивка и след секунда чувам звънкия и смях.

- Приятели? – питам и разтварям ръце, защото съм сигурен, че аз съм този, който се нуждае от прегръдка повече, в този момент.

- Приятели – косата и ухае на люляк и през съзнанието ми преминава образа на момичето с луничките, чиито пълфюм беше нежен и с аромат на лавандула. – Да вървим, мисля че ще е добре да се пробваш да посвириш с нас.

 

(Cr)

Китарата ми се отдава, макар че тази на Виктория е електрическа. Всъщност и тримата, заедно с Джион и Барбара се пробваме. Фнацузойката се справя доста по-добре с барабаните на Етан.

- Хей, ако си донеса триъгълника – мога да се включа към вас. – Мисля, че ще ви допълвам! – смее се тя.

- О, аз може да си донеса пианото! – казва Джион и всички избухват в смях. – Или може да се качим горе.

- Дамиано – обръщам се към Виктория, която изрича името ми с някаква, особена нежност или може би така ми се струва. – Ти също свириш на китара, нали?

- Да, ами, аз мога да я сваля-

- Аз ще я взема! - включва се Катерина, която ни наблюдава от втория етаж, след което махва към Виктория. – Искаш ли да видиш как Джион си е подредил мъфините?

Басиската се засмива и качва по стълбите.

- Донесете и моя триъгълник! – казва им Барбара. – Обещавам, че с него не мога да объркам ритъма, казва тя на Етан и му подава палките за барабаните.

- Олеле, тези кексчета са божествени! – казва Томас, облизвайки пръстите си, идвайки от кухнята. – Нали не е проблем, че ги пробвах? – обръща се въпросително към Джион.

Щвейцарецът побелява и го приближавам, страхувайки се да не вземе да изчезне пред гостите ни.

- Дамиано – очите му са огромни. – Кексчетата бяха в кухнята!

Знам, колко пази храната си, но си мисля че няма причина да не я сподели с останалите, при положение, че се вижда колко ги харесва.

- Джион това е просто-

В този момент чувам писък и съзнанието ми опитва да обработи случващото се.

Защото Виктория лети от втория етаж и пада на пода. Чувам звука от чупенето на кости. Разпознавам го, защото съм си чупил пръст като дете.

Катерина отиде горе с нея…

Всичко потъва в мрак.

 

 

 Край на ТРЕТА част!

 

Ами, изненадани сте, предполагам?

Здравейте! Нещата стават малко по-dark, но обещавам, че скоро ще прочетете следващата част и може и да се оправят!

Hasta Pronto!