Blogmas 25' / Ден 6 – “Пожелай си!” {Авторско}

           

            – И с това скъпи мои приключва обиколката ни в Британският музей! Благодаря ви, че избрахте обиколка с “Мечтатели-приятели!” Не забравяйте да проверите електронните си пощи, където ще намерите отстъпка за обиколка с корабче по Темза. – Хъни Уидълтън задържа усмивката си, докато и последния човек от последната и група за деня се отдалечи достатъчно. 

След това прибира морковено-оранжевата си коса на топка, която се надяваше, че имитира небрежен кок. Би осъдила Гарниер, стига срещата и с адвокат да не струваше половината и наем на стая в девети район.

Най-накрая отговори на вибриращия в чантата и мобилен телефон.

“Идвам, Найджъл! Дай ми десетина минути!”

Не, че най-добрият и приятел, който работи в Източното крило на музея има бърза работа. Смяната му е до десет, а сега тъкмо минава пет. По дяволите, пак ще хване трафика!

Хъни достига безпроблемно до Старбъкс, и въпреки това и зад двете каси има повече от един човек. Нейната опашка се проточва, но тя дарява Натали с истинска усмивка и взима двете чаши джинджифилово лате.

Какъв късмет, че с Найджъл обожават една и съща напитка! Любимият им сериал е Момичетата Гилмор, специфично сезон три. 

Лондон може да е мегаполис, обаче често в него човек може да бъде и доста самотен. Хъни е благодарна, че есента я срещна с Найджъл – едно хубаво нещо в най-омразният и сезон! Но сега вече е декември и Лондон е окъпан в светлината от коледните лампички.

– Горещо е! – предупреждава, но къдрокоското вече е посегнал облечените си в бели ръкавици пръсти към картонената чаша.

Стъклата на очилата му се изпотяват и той изохва.

– Нямаше ли да носиш коледни чаши? И без това в чантата ти се вихри цял град! – това я разсмива и скоро и двамата се хилят, Хъни издавайки пискливи звуци. 

Найджъл е прав, чантата и е огромна, но тя трябва да е приготвена за всяка ситуация. Има сухи кърпички, ако на някой му потече кръв от носа или му се доплаче, превръзки и тампони в поне два размера и още ужасно много неща, които надуват кафявата и кожена чанта, която си купи с първата заплата, когато се премести в Лондон, преди вече почти 3 години. 

– В понеделник! – отвръща му тя и пита. – Пристигна ли новата колекция?

– Утре – Хъни прави физиономия, утре е събота и почива, а в неделя работи почасово в един бар в Сохо. – Но дойде нещо, което мисля, че ще задоволи любопитството ти.

Найджъл се обръща и преди да е завършил изречението си поема в противоположната посока. Знае отлично, че приятелката му обожава картини, но новият експонат заслужава нейното внимание, а и след това се надява, че това ще я предразположи за разговорът, който най-накрая събра смелост да проведе с Хъни.

Отиват в Архива, където се съхраняват всички артефакти, които предстои да бъдат изложени или транспортиране до някой друг музей по земното кълбо.

– Чети внимателно и не докосвай стъклото – прошепва и и Хъни завърта очи, отлично знае, че дори няма право да бъде тук и би загазила, а Найджъл най-вероятно би загубил работата си, ако ги хванат тук.

– Какво-

Рамката е с размер A3 и зад стъклото я гледа написан на ръка списък.

Лист с неща, които искам – Коледа 2015:

50 000 000 евро

яхта

лимоново дърво

любовта на живота ми да ме чака в леглото ми

подписан диск от Тимъти Еван Томас

грамофон

нов паспорт и нов живот 

– Това е… – започва Хъни

– Готино? Хитро? – помага Найджъл.

– Гениално! – двамата споделят усмивки! – И ще го изложат тук? Представи си тази жена, може би сега управлява империя от частния си остров!

Момчето срещу нея кима ентусиазирано. Всъщност списъкът е предвиден да бъде изхвърлен, но му се прииска да го покаже на Хъни преди това. Напомня му за самата нея, зарязала всичко познато, за да живее живота, който иска!

 Тя спира да бърбори, очите на Найджъл имат сини отблясъци в морето от кафяво. И тя няма търпение за целувката, която е сигурна, че предстои!

След няколко минути двамата ще вървят засрамени и той ще я изпрати до изхода на Британския музей. Тъкмо ше и е признал, че е гей и ще се надява, че в понеделник, Хъни ще донесе керамични чаши за кафе и ще е залепила сърцето си отново…

А някъде на около седем хиляди километра от тях, едва жена ще си спомни за един коледен списък, който състави преди почти десет години и ще се провикне:

– Масимо, хайде да украсим “Принцеса”! Идва Коледа!

"Искри"

Не мога да сбъркам този глас.

Подавам глава през вратата на хотелската ми стая. Няколко чифта ботуши потропват по мокета в цвят вишна. Сърцето ми препуска бясно, докато ровя из малката ми чантичка. Къде са? 

Отдъхвам си, едва когато изваждам червената запалка с черен череп на нея и кибритената кутийка, пълна с пукащи топчета, за които трябва искра. 

Когато срещам погледа на жената в огледалото, почти не разпознавам момичето с пластмасови рамки и русоляв балеаж в косата, което някога съм била.

Връщам се пет години назад, в Будапеща. На Сигет – музикалният фестивал, който посещавам за трети път. Пропуснала съм една година, поради пълното слънчево затъмнение.

Краката ми газят из сламата, докато следвам новите си приятели, облечени с костюми на анимационни герои към синята шатра. Сивата е кръгла и се намира в съседство. От нея се носи музика.

Идват още хора. Чува се пукане. Виждам малките кутийки в ръцете им – пукащи топчета, които запалват и щом докоснат земята издават звук. Надявам се да не пламнем.

Спирам момче със черна коса и питам за цената. 

– 3.75 евро, купуваш ли красавице? – гледам малките кибритени кутийки в ръцете му. 

Не ми се дават тези пари. Усмихвам му се и съм готова да изпробвам чара си, но нова вълна от хора залива входа на двете шатри.

Откривам чифт зелени очи и чувам звънък смях.

Доминик Харисън e с две години по-голям от мен и утре ще бъде основния изпълнител на главната сцена, а в момента е на има-няма пет крачки от мен. Не виждам охрана и той си говори съвсем спокойно с хората около него.

Привличането е мигновено и пристъпвам в кръглата шатра, която прилича на циркова. 

Звучи THE FIRST TIME на Дамяно Давид.

И отново е пълно с пукащи топчета.

Наблюдавам Дом. Не мога да спра да се усмихвам. Той ми помахва и усещам руменина по бузите си. После виждам нещо да лети и пада в краката ми.

Клякам и босите ми колене усещат бодлички. Пръстите ми хващат пълната кутийка кибрит. Вдигам очи и още нещо се приземява в краката ми. 

Червена запалка с черен череп. “За теб, love”

Правя сърце с пръсти.

Излизам и не спирам да пея и танцувам. 

Откривам новите си приятели и играем игра с въпроси. 

После се изгубвам из дебрите на фестивала. Сякаш не съм спала. Някак си се добирам до барикадата през главната сцена на разсъмване. Буквално се хващам за последното свободно място. Нямам вода или другарче. Не знам кога ще отворят тоалетните, но в ръцете си държа кутийка с пукащи топчета и запалка. Не съм се чувствала по-щастлива.

Слагам си червено червило, подарък от майка ми. Облечена съм цялата в черно. А някога обичах цветовете.

Почуквам на вратата. Поемам си рязка глътка въздух.

– Имам нещо твое – изваждам полупразна кутийка с пукащи топчета и запалка с череп. – Палех по едно всеки път, когато се губех.

В нощта на падащите звезди виждам две, обагрени със златни нишки.

Тяло в тяло.

Рязко.

Гладно.

На сутринта вкусвам дим от прясно запалена цигара. Една последна целувка.

КРАЙ

Слушай Суперсоник тук

"Цветът на мечтите" // Авторско

Въздухът ухае на череши. Слънцето грее жарко, а в градчето се носи летен бриз. Морето е на стотици километри. Пред една от къщите с цветни стени играят момиче и момче. Съдбата ще ги срещне отново след години. Единият ще е станал архитект, научил се е да проектира мечтите си, а другият е останал там и ги продава под формата на ръчно рисувани, пъстроцветни грънци. Където е горяло, може пак да пламне. Двамата ще говорят общо пет езика и ще се привличат на всеки от тях. По време на карнавала, когато нощите са най-къси, сред клоните на смокинята, те ще споделят всичко. Тревоги, страхове, копнежи…

Черешите ще са изгубили листата си, когато ще се появи и новия живот. Февруари, обикновено не е толкова жесток. Обаче тази година ще има бури. В един мрачен ден ще започне един нов живот.

Десетилетия по-късно сред хауса на Неапол тя ще си поплаче и после ще си купи билет за родното градче. Наследила е дарбата да рисува и да смята точно. 

Общността ще е там. Почти изгубена.

И Колория, кръстена на къщичките с остри покриви и на една обречена любов ще се върне към корените си.

Нищо чудно да отгледа череша.

"Момичето-кралица"

 

(CR)

В първата нощ на управлението си Аделайн Благородната уби сухия белобрад старец с брадва. 

Ако изобщо, някой, някога се сетеше за мъжа, който беше викал заедно с всичко останали при възкачването на трона на забравената кралица, едва ли пък щеше да си спомня пророческите му думи:

"В теб не тече синя кръв!"

Които всъщност са самата истина. Преди години, когато хората бяха почти забравили за убитото кралско семейство, защото от доста време насам си живееха прекрасно и без да бъдат управлявани от някого, едно момиче проследи едно момче на Големия пазар. А после му повярва и се превърна в кралица. 

Аделайн Благородната, която някога се казваше Елоиз избра мира. Своя. Затова управляваше справедливо, доверявайки се единствено на своя верен съветник, който за нея беше и приятел – Пир.

Една пролет, твърде рано задуха вятър от юг, а оттам се върна и един бивш дук. Той беше бродил надалеч из континента, за да се увери, че не е останал жив потомък на кралската династия. Завръщането му предизвика шепот и скришни разговори, тайни само за малцина. Един от тях се оказа и момичето, носещо корона.

Научих тази история от моята баба, която умееше да разказва приказки. Обичах да се представям как Пир е помогнал на Елоиз да избяга и да си върне предишния живот, макар че в любимия ми нощен разказ, кръвта винаги побеждаваше любовта.

Затова и, когато през онова знойно лято, се оказах насред един бивш кралски замък в Португалия не ми се стори странно да си спомня приказките, които баба ми разказваше, преди да заспя. Баба също така знаеше френски и може би мечтаеше да посети Франция. Само дето осъмнах доста по на югозапад и останах там.

– Тате, разкажи ми приказка! – четиригодишната ми дъщеря говори на смесен португалско-испански.

Изчаквам я да се настани в леглото, да завие Бъни – любимата и плюшена костенурка, да пие за трети път от чашата с вода, която пълних вече два пъти и да ми обърне пълно внимание. Четиригодишните имат много енергия за изхабяване, докато моите очи вече се затварят. Усмивката и ме разбужда и си поемам дълбоко дъх преди да започна да разказвам.

– Имало едно време едно момиче на име Елоиз…

Когато приключвам с приказката Деа е заспала, а аз съм променил края и, защото като разказвач имам правото да променя всяка история, която разказвам.

И в тази Аделайн управлява дълго и носи с гордост прякора си, а Пир е редом до нея чак до сетни старини.

Совалка в автомобилната гора

В ранният следобед на двадесет и седми август хиляда деветстотин седемдесет и пета година, термометърът в пикапа ми показва тридесет и четири градуса, когато преминаваме през Голдфийлд, Невада. Планираме да караме поне до началото на Долината на Смъртта преди да спрем да обядваме и Калъм тъкмо отваря бутилка кока кола, която да си поделим, когато виждам момичето, по средата на платното.

Набивам рязко спирачката и безалкохолното се разлива в купето на колата. Спътникът ми изпсува звучно и излиза навън. Прокарвам пръсти през сплъстената си коса и се оставям на жегата, която сякаш полепва по тялото ми и започвам да се потя преди Калъм да е довършил ругатнята си към момичето, чиято кестенява коса се спуска по голите и рамене. Вдигам поглед през белите и гуменки, през лятната рокля на розово-червени цветя чак до очите и, които определено са вперени в мен.

– Става ли да ме закарате до Гората от коли? – гласът и звънни в ушите ми. 

– Кучко, благодари се, че не те прегазихме… – примигвам няколко пъти и се намесвам, защото Калъм е всичко друго но не и мил, както по принцип се опитва да се представя.

– Качвай се! –  сядам отново зад волана и наблюдам момичето, което се настанява отзад.

– Ще се наложи да се върнем! – изстрелва русото момче, като се взира в мен.

– Само няколко мили – отвръщам и запалвам автомобила. 

Пикапът на баща ми завива в обратна посока, за да може да се отправим отново към Голдфийлд, който бих казал че е пред умиране. Едва ли в него живеят повече от петстотин души. Пътуваме мълчаливо и паркирам пред гробището за автомобили, забити в пясъка насред нищото.

– За къде пътувате? – пита ме момичето, но Калъм е този, който и отговаря развълнувано. 

– Ванденберг, Калифорния! – тя просто кимва любезно. – Утре изстрелят ракетата!

Момичето не задоволява потребностите на спътника ми да говори постоянно за изстрелването на сателита за фоторазузнаване в земната орбита и просто слиза от колата.

– Тази е пълна откачалка! – казва русокоското и двамата я наблюдаваме как уверено крачи към първия наполовина заровен в пустинята ретро автомобил.

За това поне сме на едно мнение. Може да изглежда на нашата възраст, но защо за бога и трябва да стигне до старо автомобилно гробище?

– По дяволите! – Калъм сумти, само дето аз вече премислям възможножните ни варианти, защото пикапът на татко просто отказва да запали. 

Отиваме пеш до покрайнините на Голдфийлд, където един слаб брадат мъж, държащ гребло ни каза, че до петък, никой няма да може да ни изтегли. Днес е вторник.

Оставяме го да оре сухата почва и се връщаме в автомобилното гробище. 

Слънцето е на път да залезе, когато русото момче, което прибрах от един паркинг в Охайдо решава да ни зареже.

– Ако трябва ще вървя пеш до Калифорния! – отсича и поема по пустия път, по който в близките часове сме единствените, които сме минали.

С Мишел си поделяме сандвич и се излягаме в ремаркето на пикапа. Тя не задава излишни въпроси. Всъщност не задава никакви и това ми носи някакво спокойствие, макар и да бях свикнал с постоянното бърборене на Калъм.

– Може ли? – чувствам редно да попитам, когато ръцете ми обгръщат тялото и.

И после остават само хилядите звезди и шоколадовите и очи, които ме пронизват в мрака. 

На сутринта Лудия Уили ме събужда, ръгайки ме с греблото.

– Не бива да оставаш сам момче! Носи му се лоша слава на това място. – мъжът, всъщност побелял старец ме откарва в пустия град, негов дом и после вика полиция. – Какво момиче? Обикалям всеки ден района, сигурен съм, че ти и русият ти приятел сте единствените хора минали оттук. 

Мозъкът ми опитва да разбере случилото се. Защото кожата ми продължава да мирише на морска сол, а океанът е толкова далечен, колкото и споменът за Мишел, който продължава да ме събужда някои нощи през летните месеци всяка година. 

На двадесет и осми август хиляда деветстотин седемдесет и пета година е изстрелян сателит електрооптично разузнаване, кодово име DRAGON, който претърпява неуспешен полет и се разбива в Тихия океан.

Аз проспивам събитието. И без това се намирам на повече от четиристотин мили от мястото на събитието, което Калъм, толкова много мечтаеше да види на живо.

Оттогава са минали тридесет години, дъщеря ми ще се жени през пролетта, а аз карам към семейната къща в Санта Моника, с поръчка от съпругата ми Шарлот да полея орхидеите и. На входната врата виждам залепен лист хартия, с логото на НАСА и това привлича вниманието ми.

Мислите ми се връщат към приключението на живота ми от родния ми Минеаполис до Калифорния, където се установих, четейки писмото от единствения ми най-добър приятел, който никога не ме осъди, заради Вярата ми. И към въпросите, чиито отговор продължавам да търся и до днес:

“Скъпи Седрик, 

Щастлив съм да науча, че някой толкова отдаден е решил да поеме управлението на Международната автомобилна гора! Църквата изглежда прекрасно! Потвърдено, крушата не пада по далеч от дървото! Поздрави от звездното небе!

П.п. Какво се случи с онова момиче?”

Отдъхвам си, след десетилетия, защото в ръцете си държа доказателството, че не съм единствения срещнал Мишел, която изчезна, също толкова внезапно, колкото и се появи…

eiland // Авторско

           Багажът и го нямаше. Това я притесни в първите няколко секунди, колкото да си припомни че кредитната и карта се намира в джоба на шортите и, които пък бяха на пода на бунгалото.

 

– Тръгваш ли? – попита Рики, когато тя се върна вътре. 

Надяваше се да прозвучи като въпрос, а не като покана за раздяла, макар че и двамата щяха да напуснат острова по някое време.

– Затвори ли вратата, снощи? – попита момичето, опипвайки джобовете на шортите си.

– Всичко наред ли е? – момчето срещу нея не искаше да си признае, че всъщност не беше и вече беше убеден, че има поредица от ухапвания по голото си тяло. 

Брад беше прав. Тропиците не са за всеки, макар че Рики беше прекарал двадесет и две годишния си живот в Сидни. В сутрини като тези му липсваше мъжа разбил сърцето му. А Елис, която вече беше напълно облечена и беше готова да му каже сбогом. 

– Алоха! – каза момичето, което Рики нямаше да види повече в живота си и си тръгна също толкова сигурно както и тропическата буря, която беше започнала преди две денонощия беше довела в бунгалото на момчето. 

Елис, която изобщо не се казваше Елис пое по плажа, огрян от пресните слънчеви лъчи. Някога беше опаковала живота си в два куфара. Единият остана на някъде из багажното отделение на Международното летище, обслужващо Сан Хуан и региона. Явно на вторият му беше писано да остане в Парадета, заедно с късче от душата и.

Синьо в нюанс "прости ми, но си тръгвам!"

Забравила съм си портмонето!

Осъзнах го по път за детската градина и нямах вариант, в който да се върна, за да си го взема. 

Само дето в момента, разбирам че и дебитната ми карта е останала вкъщи. Снощи преди Алиса да заспи чертахме триъгълници с нея на парче вестник. Всичко остана в единия край на кухненската маса, заедно с полу изядената закуска на тригодишната ми дъщеря, която просто нямаше търпение да отиде на детска градина. Защото там е Марти – новият и най–добър приятел.

– Госпожо? – премигвам и поглеждам момичето зад щанда, което ме чака да си платя чая. – В брой или карта, желаете да пратите?

Задържам хапливият си отговор, защото реално все още съм госпожица, макар че навърших тридесет и две през февруари.

Заравям пръсти отново из огромната ми дамска чанта, макар че съм наясно, че оттам мога да изкарам евентуално няколко чисти сухи кърпички. 

– Заповядайте! – чаят се озовава от моята страна на плота и се завъртам, за да протестирам срещу щедростта на човека, решил да плати моята напитка, обаче успявам единствено да ахна.

Защото очите ми срещат тези на момчето, което се е превърнало в мъж, а мозъкът ми дава на късо и се връща седем години назад. Тогава, както и сега беше зима и двамата споделяхме малко повече от сладки приказки.

– Нека да се дръпнем, мъничко – гласът му си е същият, а ръката му хваща моята и преди краката ми ме оставят на един от твърдите столове. – Хей, как си?

– Благодаря – прошепвам и отпивам от чашата, а езикът ми изгаря от горещината. 

– За нищо – двамата продължаваме да се взираме един в друг, сякаш не са минали години от последната ни среща.

– Пуснал си си брада – отбелязвам на глас и това предизвиква гърлен смях у него.

– Подстригала си се – отвръща ми и едва се сдържам да не прекарам пръсти през сплъстените кичури, стигащи почти до рамото ми. – Марти не спира да говори за Алиса! Ходи с истинско удоволствие на детска градина.

– Двамата са си приятели – усмихвам се представяйки си дъщеря ми и синът му, вървейки ръка до ръка. Разбира се, тя командва. – Одрал е кожата на Габи. 

Майката на Марти дойде да се запознае с мен на първата родителска среща, за която нямах никакво време да се приготвя и почти проспах. Тя ми се усмихна и настоя да ми изпрати копие на записките си. Зарадвах се, че Алиса избра за свой приятел нейното момченце, с руси къдрици, разпилени точно като нейните.

Минаха два месеца преди да се засека и бащата на Марти. В нея вечер, след като Алиса беше дълбоко заспала си отворих бутилка розе и изпих няколко чаши, докато изплаквах душата си.

През онази зима оставих малко повече от парче от сърцето си в онази момчешка стая.

– Не съм те засичал, сигурно баща и я взема – погледите ни отново се срещат, но този път аз се разсмивам. 

Вселената има странно чувство за хумор, да ме срещне с човека, чието сърце ми се наложи да разбия преди сякаш цял един живот. 

– Баща и не присъства в нашето семейство – не трепвам, когато го изричам, само дето ръцете ми правят кръгообразно движение и знам, че той разбира, дори и без да видя разширените му зеници. – Благодаря за чая! Ще ти изпратя парите!

Ставам рязко от масата. Трябва незабавно да напусна тази сграда. Не се обръщам, когато чувам името си. Веднъж. Два пъти. Три!

Излизам и вдишвам дълбоко декемврийския въздух. Затворила съм тази страница от живота си.

В, която се чувствам виновна че разрушавам нещата между нас, защото така смятам, че е правилно.

В, която мечтая шумни Коледи.

В, която лежа в празен апартамент, насинена, но бременна.

Следобеда излизам по-рано от работа, за да взема Алиса от детската градина. Водя я на любимата и площадка и я люлея на люлките, докато пръстите ми замръзнат до болка.

Телефонът ми не е спрял да вибрира през целия ден. Първоначално съобщенията са типично момчешки и паникьосани. После стават по-зрели. Но аз отдавна съм решила, не смятам да разруша това прекрасно семейство.

Затова всичко, което някога съм имала с него ще си остане в миналото. Двете с Алиса ще се справим, както сме го правили досега. Прегръщам я и я вдигам.

– Обичам те! – прошепвам и бузата ми опира нейната. 

След това отивам до близкия търговски център, където сменям телефонния си номер.

Отново.

"Геометрия с палачинки" {Авторско}

        Мия знае списъка наизуст. Родителите им се погрижиха във всяка стая да има по едно копие, което да стои скрито от погледа най-големия и брат, който вперва сините си очи в нея.

– Искаш ли помощ? – Мия поглежда към учебника по математика отворен на кухненската маса пред нея. – Може да се пробвам…

Крис оставя книгата, която чете на дивана и отива при сестра си. И двамата се взират в окръжностите, но никой няма идея как се решава задачата.

– Какво четеш? – пита Мия, преди мълчанието да завземе стаята. 

Макар че, като деца и тримата си мълчаха доста комфотно. Преди Крис да изчезне.

Сега най-големият и брат отива до дивана, за да погледне заглавието на книгата, което не е останало в съзнанието му. Мия знае, че не трябва да пита, особено, ако никой от родителите или Макс не е наоколо. Но в моменти като този, усеща че Крис сякаш иска да говори. 

– Как беше там? – тя рязко слага ръка пред лицето си, но брат и потупва мястото до себе си на огромния диван и Мия сяда до него.

Крис се усмихва и погалва косата на сестра си, търсейки думи, с които да опише онзи Ад. Двамата с Кло имат споразумение, че няма да разказват за ужасите през, които преминаха пред никого. Че ще оставят това в миналото. Затова той вдишва и издишва няколко пъти преди думите му да се формулират в изречение.

– Беше тъмно, Мия. – той я изчаква да постави глава в скута му, както обича да прави от дете. – Беше ужасно тъмно. Затова и не спирам да нося тези! – той докосва слънчевите очила на главата си.

Двамата чуват отварянето на външната врата и си разменят бързо погледи. Не са родителите им, а съдейки по рязкото и бърсо събуване на ботуши това може да бъде само средното дете в семейството. Макс нахлува в дневната и оставя огромната си професионална камера на масата.

– Какво правите? – пита и се настанява от другата страна на Мия. 

– Учим по математика – отговаря веднага Крис и братята се разсмиват. 

– Някога геометрията ти беше сила! – Макс осъзнава какво е казал, но тихото отваряне на вратата на къщата прекъсва неудобството, което коментарът предизвиква, макар и неумишлено.

След няколко мига Кло пристъпва в просторната дневна с кухненски плот на семейството и се усмихва на двамата братя и сестрата, които са се подредили на дивана. Мия е копие на бащата с русолява коса и сини очи, докато Макс прилича изцяло на майката – тъмна коса и кестеняви очи. Крис от своя страна е взел цвета на очите и косата от баща си, но пък формата на очите от майка си – присвити, като на представител от монголоидната раса, макар че всички те са европейци.

Съзнанието на Кло започва да си задава логичните въпроси, на които тя няма отговори. Например откъде е? Или как ли изглеждат нейните братя и сестри, ако изобщо има такива? Или…

Тя премигва объркано, защото изведнъж се озовава на дивана в ръцете на Крис, който е заровил носа си в шията и и по този начин и дава възможност да избегне очен контакт с брат му и сестра му. Кло целува бузата му и се усмихва към тях.

– Здравейте! – Мия и се усмихва в отговор.

– Хей, Кло! Успя ли да се качиш до замъка? – пита Макс, докато тя се обръща, за да види Крис. 

Двамата си дават безмълвно знак, че всичко е наред и тя се обръща с лице към тях.

– Всъщност не, но мисля че си намерих работа! – Кло усеща отлично, че най-любимият и човек се напряга до нея, но тя не иска нещата да стават по-сложни, затова продължава да говори. – В една пекарна, всъщност е доста близо до тук. Видях бележка на вратата и реших да попитам.

– О, да не е Сладост-Радост? – Мия е сигурна, че и Макс е усетил промяната в Крис, чието дишане се е учестено и стиска почти панически пръстите на Кло. – Там правят страхотни кифлички, може да отидем някой път?

– Да, как сте в събота? – най– сетне стопля по-малкият брат. – Оф, аз май не мога в събота.

– Виена – Крис сякаш излиза от транс. – В събота мислим да отскочим до Виена, нали Кло?

Сега е нейн ред да стисне ръката му. Той и беше споменал тази идея, но не го бяха обсъждали като нещо сигурно.

– Ами-

– Мен едва ли ще ме пуснат – казва Мия и веднага добавя. – Имам класно по математика в понеделник и наистина не знам как ще се справя с тези радиоси!

– Хм, може ли да погледна? – пита Кло, а Крис прибира кичур коса зад ухото и и четиримата се скупчват около кухненската маса. – Може пък да ми върви? – всички се разсмиват.

Часове по-късно цялата къща продължава да свети, но всеки се е прибрал по стаята си. Крис приплъзва чехлите си по дървения под, за да издаде звук, преди да приближи Кло и да я прегърне през раменете. Тя се е загледала в нощта, както всяка вечер и стои с лице към прозореца.

– Виена? – тя се обръща към Крис и го целува дълго и нежно.

– Виена – прошепва тя и му кимва в отговор. – Сигурно ще е забавно. 

– Може да хванем автобус или влак – той и връща целувката.

Разстоянието може да бъде взето и със самолет, но това ще отвори прекалено много спомени, които и двамата копнеят да оставят в миналото.

На сутринта майката на Крис, Макс и Мия е приготвила палачинки и изчаква семейството им да се събере за семейна закуска. Съпругът и я прегръща и и кимва, за да я успокои. Знае, че почти не е спала. Може би единствено средното им по големина дете е успяло да спи. Мия прекара половината нощ между тях, докато къщата се огласяше от писъците на Крис и приятелката му. Този път поне не се наложи да събуди най-голямото си дете.

Кло сяда на мястото си между двамата братя и дори не си прави труда да попие сълзите си. След кошмарите винаги се чувства по равно изплашена и виновна. Не може повече да понесе да унищожава това семейство.

– Извинявайте – започва тя, но родителите се опитват да я прекъснат. 

– Мамо, татко! – Крис им ръкомаха, за да спрат и поглежда към Мия. – Някой ме попита как беше там…, но смятам че дължа обяснение единствено на теб – той хваща ръката на Кло и целува кокалчетата и.

– Крис… – очите и най-сетне намират бряг. 

Момчето срещу нея отдавна е нейната котва.

– Кло… – той и се усмихва с онази усмивка, която и казва, че всичко ще се нереди. 

Виждала я е в най-големия мрак, там сред болката и кръвта. Никой освен тях двамата не знае какво са преживели. Но са оцелели. Заедно. Затова сега си разменят погледи и си обещават, че ще продължат да се борят и ще започнат да живеят.

– Ъ, някой може ли да ми подаде кленовия сироп, моля? – този път Макс спасява положението.

И Мия се чувства като най-гордата малка сестра на света.