Хокей, Marvel, Bella Ciao - сериали за през есента

 

Здравейте! Как сте?

Аз съм добре и знам, че не сме се чели от доста време. Ще ви update-на някой друг път какво се случва при мен, защото днес имам да говоря доста Изгледаното от мен през последните седмици.

Снимката си я вземам директно от Руми, която учи в Китай и пише страхотно.

Бьорнстад (2020), Швеция

Да откриеш любимата си книга е прекрасно, но когато решат да я филмират става още по-хубаво. И то не кой да е,  а HBO. Премиерният епизод е днес, 18.10.2020 от 22ч по HBO 3.
А за какво се разказва: Бьорнстад е малко градче, дълбоко в шведския север. Хората, живеещи там са на ръба на оцеляването и лъчът светлина и надежда е в младежкият хокеен отбор, който е на полуфинал в Лигата. След тежкият сблъсък, обаче се случва нещо, което никой не очаква, и градът се разделя на две.

Каквосе случва по-нататък? Препоръчвам ви, горещо книгата на Фредрик Бакман!

Това на снимката е Мая, която е изключително важен и силен герой.

А сега искам да изкоментирам няколко снимки, които излязоха преди дни.

Това би трябвало да са Амат и Бобо. Амат ми стана първият любим герой от тази книга. До тук каста ми харесва страшно много.

А на втората снимка, не мога да съм на 100 процента сигурна, но много се надявам това да е Бени. Той е изключително смел, разумен и справедлив. Изключително много го харесвам като характер и нямам търпение да видя как са се справили с неговия образ!

 

The Punisher – S1, последните три епизода
Слушах от различни познати и приятели за този сериал. Честно казано до вчера нямах особена идея за какво иде реч, даже си мислех, че е хорър.

Всъщност продукцията се оказа по комиксите на Marvel и под покровителството на Netflix, какво по-хубаво! След един бърз recap навлязох в историята на войника Франк Касъл, който раздава правосъдие.

И ми хареса. Определено визията е прекрасна, екшънът е в достатъчно количество. И ще си изгледам първият сезон изцяло, защото искам да разбера цялостно историята. И после ще премина към сезон 2. ^^

За мен си заслужава да дадете шанс на поредният добър сериал на гиганта в сферата.

 

La casa de Papel – Сезон 3, Испания Netflix

Толкова много харесах предните два сезона и идеята на сериала. Героите наистина ми станаха близки, дори писах фенфикшън. И може би нe уцелих правилният момент да изгледам сезона, а може и той да е издишал. Обаче, нещо не успя да ми влезе под кожата.

Затова ще изчакам още малко преди да премина към четвърти. Палермо е интересен герой, а Найроби много си я обичам.

 

Много ми се гледа Carmen Sandiego, но не мога да си намеря първи сезон, така че някой ако има идеи, ще съм му много благодарна!

 

А вие какво гледахте в последно време?

 

 

До скоро!

La casa de papel - Favorite Scenes // Season 1&2

Здравейте! Как сте?

Не сте ме забравили надявам се! Хаха

Добре съм, в главата си имам доста идеи за какво да пиша и се надявам да съм супер активна в следващите дни. Днес, обаче искам да ви разкажа за моите любими сцени от La casa de Papel, който се превърна в абсолютен фаворит в класацията ми за любими сериали. Писах такъв пост и за Елит, ако сте фенове, може да го погледнете.

И, разбира се, да предупредя, че следват спойлери, така че, ако не сте гледали Money Heist – името, с което още е известен сериала, отивайте и спрете да четете до тук.

Vamos!

●Tierra! - Те пеят, защото за миг са победили. Те пеят, защото този миг е всичко. Намерили са земя – изходът е близо. Те са отбор. Семейство. Преди всичко да отиде по дяволите…

 

●Смъртта на Осло - неочаквана, тъжна, бърза. Жертва в името на общото благо. Определено сцена, която не очаквах. Плаках ли? Да. Защото не знам дали самата аз бих имала силата да сложа край, когато няма надежда за приятел. Мога да кажа само едно: Евала, Хелз!

●El matriarcado - Well, Найроби удря Берлин и завзема властта. Като цяло епизод 9 и 10 от оригиналният сезон, който Нетфликс делят на 2 части са невероятни. Нещата са излезли извън контрол след новината за “убийството” на Моника. Осло е прострелян. Гласуването оформя два отбора, а Найроби се явява рефер и избира страната на Берлин и Професора. Токио си играе на руска рулетка с Берлин и малко по-малко демокрацията изчезва. Берлин не и оставя длъжен и я изхвърля. След това почти убива Рио. Найроби, с помощта на Денвър, решава че нещата не може да вървят по този начин и прави необходимото.

 

●Токио се връща в Монетният двор - ах, любима! Тя буквално влетява с онзи мотор, но нека отбележим и синхронна на останалите, които затвориха вратата навреме и я прикриваха. Целувката с Рио - толкова чакана! А саможертвата на Москва? Мамка му, трябваше да има още жертви….

 

●Negativo! - така де, може би Берлин не ви кефи. Определено не бих искала да съм на пътя на такъв човек в истинския живот, но този герой... Не ми се искаше да умира, нещо което осъзнах доста късно. И все пак, героична, красива смърт, бих казала. Знам че някой трябваше да остане и да се пожертва, ама моля, боли, когато това е герой, на когото симпатизирате адски много през последните епизоди. И за бога, той предложи бъдеще на Арианда и я спаси. Давайте, говорете ми, че не направи нужното!

 

●Final de atraco - Доволни сме определено, преглъщайки сълзи и останали почти без думи, проследяваме любимите ни герои по минути, излизащи от скривалището, поемайки към нов живот. Усмихваме се,малко... Добре де, много! Ами островът и срещата на Ракел със Серхио? Прекрасна!

 

Едно е сигурно La casa de papel ще ни донесе още емоции в сезон 3 и 4, които се надявам скоро да започна.

А, кои са вашите любими моменти от сезон 1 и 2? Напишете ми в коментарите или на лично съобщение!

До скоро!

"Pasado" // One Shot - #Berlobi Fanfiction by Me

Тази вечер Аксел ми липсва ужасно много. Лежа свита в леглото ми и се опитвам да игнорирам звуците, идващи от стаята на Токио. Днес тя ми намекна, че Рио ще я посети. Наивни са да си мислят, че никой не знае за отношенията им. Знаем. Най-малкото чуваме. Стонове, прикрити крясъци. Стените не са толкова дебели, колкото ми се иска. И същевременно не са достатъчно дебели, за да ме притиснат и да изчезна.

Аксел. Вече е станал голямо момче. А сякаш беше вчера, когато го гушках и беше малко, сладко бебе. Стисвам чаршафа, защото искам да крещя. Искам да прегърна сина си. Да му кажа колко много го обичам. Че всичко, което правя го правя за него… Плача, не обичам да плача, но сълзите сами изтичат от очите ми. Аксел.

Отново вик от съседната стая. Изправям се в седнало положение, готова да тупна по стената, когато вратата изскърцва. Замръзвам стиснала юмрук и пистолет в другата си ръка, насочен към натрапника.

- Почуках – казва Берлин. Погледът му се плъзва по леглото и, когато достига до лицето ми пита – Може ли да вляза?

- Какво искаш Берлин? – оставям пистолета и скръствам ръце пред гърдите си.

- Тази вечер явно никой не може да заспи – той прави две крачки напред и затваря внимателно вратата, почти беззвучно. – Вероятно е заради пълнолунието.

Иска ми се да мога да кажа нещо в защита на Токио, но точно в този момент от стаята и се чуват мръснишки изрази.

- Луната оказва влияние – Усмихвам се извинително. – На някои им влияе повече.

- А на теб, Найроби?

- На мен ли? – приковавам го с поглед. Не е мръднал от мястото си. – Мен ме връща в миналото.

- Миналото… - погледът му се присвива и виждам, че се замисля. Мълчанието е малко неловко. Аз обичам да говоря. Берлин винаги е бил много мистериозен. Адски добър командир, изискан и точен. Но потаен. Всъщност всеки тук си има своите тайни. – Миналото е минало, Найроби. Не можем да направим нищо, за да го променим. Само можем да се поучим от него.

- Ще кажеш ли на Професора? – решавам да отклоня темата от себе си. Берлин среща очите ми. Много добре знае за какво говоря. Правилата бяха ясни. Без лични отношения.

- Професора има нужда от сън. Не мисля, че си заслужава да го будим, заради дреболия.

Дреболията в другата стая най-сетне се успокоява. Хм, това е интересно. Берлин няма да каже нищо. Или ще изчака до утре?

- Найроби, а ти успя ли да се насладиш на пълнолунието? – повдигам вежда. Това покана ли е? – Професора има завидна колекция от първокласни вина в мазето – казва той и излиза от стаята ми, оставяйки вратата наполовина отворена.

Затвори! Ми се иска да му изкрещя, но решавам да го последвам, като пътьом намятам горнище върху потника ми. Тихичко затварям вратата и поглеждам към стаята на Токио. Тази вечер и аз ще се позабавлявам.

В избата е влажно и мирише на мухъл. Берлин ми се усмихва, държейки в ръцете си бутилка.

- Сира, реколта 2012г. – кимвам с широка усмивка.

Тихо се качваме на покрива и излизаме на малката тераса. Берлин ми подава стъклена чаша, която нямам идея кога е свил от кухнята. И ми налива от виното.

- Senorita Найроби – подава ми чашата с лек поклон. Аз я поемам и се разсмивам. Виното има наситен червен цвят и силно ухание, което отпуска сетивата ми.

- Прекрасно е – казвам, подпирайки се на парапета и насочвам поглед към пълната луна, която огрява цялата долина. Щурците пеят и гледката е като от картина.

- Ти също – хвърлям поглед към Берлин, който отпива от виното си. – Трябва да се усмихваш повече, Найроби. Сълзите също могат да бъдат красиви, но в повечето случаи са придружени от лоши мисли.

- Нека пием за това – повдигам чаша. – За усмивките!

- ¡Salud!
.

.

.

 

На сутринта въобще не ми е до усмивки. Имаме урок по стрелба.

Мишените са разположени на поне десет метра, или може така ми се струва, защото не мога да се фокусирам. Не трябваше да си излизам от стаята. Не трябваше да пия вино. Берлин изглежда най-свеж от всички ни, явно всеки се е занимавал както е намерил за добре, макар че и той прави по някой пропуск. А Професора не ни жали. Установил е липсата на бутилка вино и никак не е доволен, защото никой от нас не иска да си признае.

Затова стреляме. Всеки по шест серии с по пет мишени. В шест и половина сутринта. Слънцето едва е изгряло. А, аз правя пропуск, след пропуск. Три серии – три улучени мишени. Като последният път не уцелвам нито една.

- Две минути почивка и продължаваме! – казва Професора и се насочва към входа на къщата. Чува се групово охкане.

Докато се опитвам да пресметна дали ще успея да си направя кафе и какъв е шанса да го повърна, заедно с виното, което все още ври в корема ми, някой докосва рамото ми.

- Трябва да се хидратираш – Берлин ми подава бутилка с вода. – Иначе ще се обезводниш.

- Сигурно – поемам я и отпивам жадно.

- И Найроби – надигам глава, добре че проклетото слънце не е пекнало още. – Стреляй така, сякаш ще промениш миналото.

Моят ред идва преди да се усетя. Една уцелена мишена за обичта ми към Аксел. Още една за това, че ще го прегърна силно и няма да го пусна. Следващата е за дома, който ще имаме. После усмивката, грееща на лицето му. Една за Берлин, виното и разговора, който се опитвам да възстановя в главата си. Не уцелена.

- Браво, Найроби! Вземаш да се събуждаш! – похвалва ме Професора.

Следващите ми десет изстрела са точни.

- Добра работа, Найроби – седемнадесет точни. – усмихвам се. – И все пак Берлин се е справи най-добре днес, двадесет и четири точни. Поздравления!

Ние ръкопляскаме, а аз си отдъхвам шумно, когато Професора обявява почивка за закуска. Тръгвам към Берлин с намерението да му благодаря за съвета, но Професора ме изпреварва.

- Берлин, може ли да поговорим за момент – казва му тихо, но все пак го чувам и след това повишава глас. – Става дума за една липсваща бутилка Сира...

- Разбира се, Професоре, след вас – след което ми намигва съзаклятнически. - Не може да променим миналото, само можем да се поучим от него.

 

 

~Край~

 

Мили мои, любими читатели надявам се да ви харесва този кратък опит за фенфикшън с моите любимци! Ще се радвам да ми напишете мнение!
До скоро!