СНЕЖНИ БУРИ
Разказът на Мади
Петък
11-ти ноември 2022г.
Изваждам последното пакетче нудълс от шкафа. Скоро ще ми свърши храната. И тогава проблемът ще стане явен. Защото все още отказвам да го призная.
Днес се опитах да изляза. Боклукът се е насъбрал и в банята има два чувала. Но щом стигнах до вратата и докоснах бравата. Просто не можах да я отворя.
Телефонът ми вибрира. Поставила съм го на беззвук от няколко дни и поддържам батерията му, единствено, за да може Джуди да е спокойна.
Най-добрата ми приятелка настоява да се чуваме поне по два пъти на ден и да и пращам снимки на нещата, които върша. За да е сигурна, че няма да умра от глад. Което вече е напълно възможно да се случи.
Притоплям нудлите и наблюдавам как плуват в горещата вода. Не чувствам глад, но все пак правя снимка и я изпращам на Джуди. Тя ме набира веднага. Изчаквам да се включи гласовата ми поща.
– Хей, Мади! Как си? – нервен смях. – Ами, бон апетит! Ако решиш, че ти се говори, обади ми се! Колкото и да е късно! Целувки!
Отдъхвам си. Това беше бързо. Зарязвам купичката с бъдещата ми вечеря на кухненския плот и се връщам на дивана. Моето местенце в последната седмица, след като спалнята ми е заета.
Превключвам телевизионните канали, но сигналът прекъсва. Навън се очаква снежна буря. Надявам се поне токът да не спира. В Ашен (1), който се намира на сто осемдесет и четири километра от Уинипег, шестият по население град в Канада това си е съвсем нормално нещо, за средата на ноември. Свивам се под одеялото и затварям очи, като се опитвам да се съсредоточа върху прекъсващите гласове на водещите на новинарската емисия. Боботенето преминава в чукане.
Отварям очи, но картината съвсем изчезва, за разлика от натрапчивия, повтарящ се шум, който нарушава тишината в дома ми. Премигвам няколко пъти, но не сънувам. Сякаш някой чука на входната ми врата.
Тръпка минава по цялото ми тяло. Сигурно е просто вятърът. Трябва да е той, защото призраците просто си влизат сами…
– Мадисън! Вътре ли си? – отвън има истински човек.
Понасям се по посока на гласа, като хипнотизирана. Когато отварям вратата, нямам сили да кажа каквото и да е. Просто се свличам на пода. И пропадам в мрака.
– Мади! – усещам студени ръце по лицето си.
Намирам гласа си и изпищявам. Не, че има кой да ме чуе. Съседите ми в долния край на улицата се преместиха в Торонто за зимата в средата на октомври.
– Хей, аз съм! – отварям очи и срещам ярко сините на най-добрия приятел на брат ми.
По дяволите.
По дяволите.
По дяволите.
Не трябва да си мисля за него!
– Мади, можеш ли да се изправиш? – пита Джаксън, който стои на колене на половин метър от мен. На достатъчно разстояние, за да не ми предизвика паническа атака, при положение, че го виждам за първи път от осем месеца.
След втория опит успявам да си стъпя на краката, които сякаш са от кашкавал. Правя няколко крачки и сядам във най-вътрешния ъгъл на разтегнатия диван. Джаксън се изправя бавно, но вместо да се приближи до мен отива към кухненския плот. Чувам течащата вода и го наблюдавам как измива ръцете си. Сигурно се чувства мръсен. Пътувал е дълго. Разстоянията в страната са огромни.
– Какво правиш тук? – питам го, докато той избърсва ръцете си в жълтата кърпа с рибки, сгъва я внимателно и я закача на закачалката.
– И аз се радвам да те видя! – отвръща ми и ми се усмихва.
Прави крачки към външната врата и издърпва обемен сак, който оставя в единия ъгъл на дневната. Вътре сигурно са нещата му за хокей.
– Как е хокея? – задавам втори въпрос в рамките на този ден. Джуди трябва да се гордее с мен.
– Доста добре, победихме Сенаторите (2) с пет на три! – Джаксън сяда на срещуположния ъгъл на дивана. – Този сезон имаме сериозни шансове да стигнем до плейофите. Но тепурва предстоят сериозните мачове.
Кимвам, разбиращо. Имаше време, когато наистина разбирах от хокей и се вълнувах за всеки мач на Уинипег Джетс. Когато Джаксън и Кай играеха рамо до рамо, а аз ги подкрепях от трибуните…
Усещам сълзите, които мислех че съм успяла да спра завинаги ли поне за днешния ден да се изплъзват от очите ми.
– Следващият мач е в събота – опитвам се да си визуализирам графика за предстоящите срещи, който разглеждах преди време.
– Така е, поне ще си бъде между наши отбори – Джаксън прекарва ръка през русата си коса, която изглежда наполовина мокра.
– Джуди ти се е обадила – констатирам, вместо да го попитам какво по дяволите прави тук, по средата на нищото, в петък – при положение, че му предстои мач през уикенда.
– Тя се притеснява – изсумтявам и издухвам носа си. – Грешно се изразих… – той търси думи.
С Джуди бяха двойка преди три години, когато виждах бляскавото бъдеще пред четирима ни. Кай и Джаксън щяха да влязат със спортни стипендии, в Калгари и ние щяхме да ги последваме след две години.
В действителност, единствено най-добрата ми приятелка записа ветеринарна медицина тази есен.
– Извикала те е… – гласът ми звучи фалшиво и на фона на водопада от сълзи е цяло чудо, че Джаксън разбира думите ми.
– Дойдох по собствено желание, Мади! – момчето, по което си падах от години и, което ме заряза, когато имах най-голяма нужда от него, скъсява дистанцията помежду ни. – Кай липсва и на мен.
Това е краят.
Не издържам и отприщвам цялата ярост, която таях през месеците, в които живея в това, забравено от Бога градче, с население под седемстотин души. Не виждам абсолютно нищо, но отлично чувам бурята, която вилнее навън. Не е по-силна от тази в сърцето ми.
Джаксън ме държи, в началото колебливо, но затяга прегръдката си и не ме пуска, когато се разпадам на милиони парченца.„
Нищо не е същото, откакто Кай го няма.
Не знам, дали някога ще успея да преодолея паническите си пристъпи и да свикна да общувам с хората, както преди.
– Искам да се върне… – шепна, защото гласът ми е паднал.
Отпускам се в ръцете на най-добрият приятел на брат ми и увивам краката си, около тялото му.
Минават минути или часове. Вятърът спира да се опитва да пробие дограмата.
– Мади? – Джаксън гали косата ми. Пропускам поредните сълзи, защото Кай обожаваше косата ми.
– Ще останеш ли? – задавам третия си въпрос към него.
Този е най-важният. Ужасно се страхувам от отговора му, защото, ако е отрицателен, не знам какво ще правя…
– Разбира се, мъничето ми! – той се изправя и ми подава ръце.
Неволно се усмихвам, защото вече наистина си заслужавам прякора. Преди три години, с Джаксън бяхме на една и съща височина и Кай измисли този прякор, като го използваше срещу двама ни.
– Има нудли, можем да хапнем – предлагам и пръстите ми докосват неговите.
– Видях една самотна купичка, но не бих искал да унищожа вечерятата ти – казва Джаксън и също ми се усмихва.
– Има още едно пакетче в шкафа – отвръщам и му го показвам за доказателство.
– Ами, закуската? – пита той.
– Нека го решим утре – събирам косата си я връзвам на опашка.
– Звучи ми като добро режшение! – Джаксън грабва една чаша и изсипва нудлите в нея.
Изведнъж трите лампи в помещението премигват и токът спира.
– Ами-
– Знаеш ли, че миналият сезон за малко да победим Пингвините (3) при гостуване?
Сядаме отново на дивана и Джаксън ми разказва хронологично целия мач, минута по минута.
Навън продължава да трупа сняг, а бурята е отминала…
КРАЙ
(1) Ашен, англ. Ashern е градска общност, разположена в централната част на Канада.
(2) Ottawa Senators – хокеен отбор от Отава, Канада
(3) Pittsburgh Penguins – хокеен отбор от Питсбърг, Пенсилвания
Мерси, че (ме) четете! <3
