(pics from: tumblr & pinterest)
Жозефин изтърва каната, от която налива вино в чашата ми и гъстата течност попива в тежкия килим изпъстрен със златно и бронзово. Прилича на кръв.
– Можеш да напуснеш замъка – гласът ми звучи заповеднически, но истината е, че искам да я успокоя.
– Но… – тя иска да ми противоречи, но страхът е по-силен. Сблъсъците на мечовете се чуват все по-близо. Вероятно вече са завладели и вторият етаж.
– Върви – нарушавам етикета и стискам ръката и. Очите и са пълни със сълзи и тя поема към тайното стълбище, следвана от Рене.
И двамата са едва на седемнадесет. Не искам да виждат повече кръв.
Марсел среща погледа ми и в тъмните му очи прочитам одобрение, преди отново да стисне дръжката на питака си и да изправи врат и рамене, заел позиция за атака. Той ръководи личната ми стража и е вторият най-доверен човек на Жул. Първият – в момента опитва да защити поданиците си.
– Искам да отстъпите – казвам, след като изправям падналата кана и поставям приборите си в чинията, както съм научена, откакто Жул ме избра за своя дукеса.
– Ще се борим до край – отговаря ми Марсел. Не се и съмнявам в това, нито в лоялността му.
– Това е най-добрият ход, с който разполагаме-
– Прости ми, Маргьорит – черните къдрици падат върху очите му и вените му изпъкват от напрежение, когато застава само на стъпка от мен. – Но няма да позволя да останеш сама с онова чудовище! – Оръжието му издрънчава зловещо. – Не и, докато съм на пост!
Усмихвам му се искрено. Давам му няколко мига в, които да прикрие емоциите, които го обливат, преди да произнеса вероятно последната си заповед:
– Марсел, искам ти и твоите хора да напуснете замъка, незабавно!
Дрънкащи оръжия и огнени погледи, вероятно ще ме преследват в Рая, но най-накрая си отдъхвам, оставайки сама в малката зала в кулата. Същата зала, която някога беше просто килер, но обикнах заради невероятната гледка, която се разкрива при залез слънце. Жул ме остави да я обзаведа по свой вкус и заедно прекарахме много дни и нощи в нея. Ако днес ми е писано да умра, ще бъде тук.
Вратата не е залостена и скоро враженските войни нахлуват през нея. Жул предупреди принца за техния предводител.
– Дукеса Маргьорит Кунте, замъкът Ви вече е мое владение!
– Барон Франсоа Дюранд, доколкото съм уведомена, земите на север от Лоара принадлежат на съпруга ми! – изправям се на крака, за да посрещна гостите си.
– Маркиз Дюранд – отвръща той, приглаждайки черния си мустак и дава заповед, да бъдем оставени насаме.
– Не знаех, че принцът-
– Кралят взе решение – отвръща ми той и ми показва жълтите си зъби. Тези, които са му останали след онази схватка, когато Жул му изби половината чене.
По дяволите, преди седем дни получих вест, че принцът е предупреден! Не вярвах, че баронът ще посмее да нападне земите ни!
– Настоявам незабавно да напуснете Льо Ман! – влагам цялата твърдост, която ми е останала след прекараните близо пет месеца в самота, но гласът ми потрепва.
– Настоявате! – бившият барон се разсмива и смехът ми би убил някоя беззащитна птичка, ако всичко живо не беше си тръгнало при преминаването им на реката. – Коя сте вие, да настоявате?
Той застава срещу мен и усещам гадния му дъх, който вони на смърт. Безмилостно изтръгва ножа, който държа скрит под покривката и пръстите на дясната ми ръка изпукват болезнено. Очите ми се пълнят със сълзи, когато кокалестата му длан стисва гръкляна ми.
– Настоявам… – знае, че не ми достига въздух. Не би ме убил. – … да се молиш за милост!
Зрението ми се замъглява, но отлично чувам думите му. Връщат ме преди пет години, когато кралските рицари нападнаха селото, където живеех. Тогава избиха цялото ми семейство. А Жул Кунте, тогава още барон – накара Франсоа Дюранд да се моли за милостта му, за да спаси живота си. След което се ожени за мен и ме направи своя баронеса.
– Никога! – успявам да отговоря и той ме дръпва в страстна прегръдка. Усещам острието, което пробива кожата ми. – Дори и аз да умра, Льо Ман няма да падне! – задъхвам се. – Защото от юг пътува дукът!
Свличам се на килима, когато той изкрещява и ме пуска на земята. Опитвам се да не припадна. Губя фокус и започвам да чувам все по-отдалеч виковете.
Последните слънчеви лъчи галят лицето ми. Обичам тази зала!
Още стъпки…
Не искам да умра със сведена глава…
Аз съм дукесата на Льо Ман!
Някой ме повдига и извлича от пода.
– Жул – прошепвам, когато ме отнасят.
Мярвам огнено-оранжево знаме, което означава само едно.
Жул си е у дома!
КРАЙ
.webp)
.jpg)
