"... ако ти се говори, тук съм"

 

Отварям очи и знам, че няма смисъл да се опитвам да заспя.

Излизам от топлото легло и отварям балконската врата. Виждам светлините на пристанището и казиното. Монте Карло е толкова красив през деня и толкова магичен през нощта. Чувам преминаващите автомобили, но ми липсват определени звуци. Сама съм.

- Гледката е прекрасна – чувам глас вдясно и се обгръщам към съседния балкон. Момче с черни къдрици и топли очи ми се усмихва. Изглежда на моята възраст или с някоя година по-малък или по-голям. – Марти – представя ми се.

Казвам името си. И после нещо в него ме кара да отворя сърцето си и да му разкажа, за някои от демоните. За онази вечер и за борбата с любими книги. Беше си същински бой. А аз бях толкова засрамена. За човека, в който бях толкова влюбена, с месеци. За целувката ни, толкова нежна… за нощта в дома му, в леглото му, когато просто заспахме прегърнати. И за погледа му, когато си тръгвах. Разбиращ? Съчувстващ?

- Така и не разбрах… – усмихвам се на Марти.

- Животът е пълен със загадки, чиито отговор не ни е писано да научим – той вдига чашата си за наздраве и аз отпивам от просекото. Има вкус на пролет, далеч от целия лукс тук.

- Как успяваш да се държиш? – питам го и това го разсмива.

- Изобщо не съм толкова силен, скъпа. Мога да се разпадна, но гледам да си подбирам хората. Разбираш ли?

Разбирам.

И после му разказвам за едно звездно момче и всичко някак си си идва на мястото.

Събуждам се по светло, в леглото си, без да имам спомен как съм стигнала до него. На масата ме чака рум сървиз, който съм убедена, че Марти е платил. Хапвам безумно вкусни неща, стягам багажа си и се насочвам към изхода. Завъртам се покрай рецепцията, но в крайна сметка се отказвам. Нещо, вътрешно ми казва, че няма да открия Марти тук.

Затова благодаря на портиера, който ми отваря вратата и излизам навън.

Април е.

 

 

 

КРАЙ

*Авторски текст*

Veni, vidi, vici – планината & аз

 

Veni - Дойдох

Това уж беше лесната част. Бях взела решението. Ще отида на това пътуване. Ще си изкарам хубаво. И да, в крайна сметка стана така, но пътят не беше лесен. С раница на гърба и толкова много емоционален багаж, доста зор си беше. Успях да стигна целта.

Vidi - Видях

О, Стара планина е прекрасна! Величествена, страшна и си заслужава всяка крачка нагоре. Хижа Рай е най-уютна та хижа, която съм посещавала, а вр. Ботев е предизвикателство, чиито печат си струва, заради чистия въздух, конете, кравите и гледките.

Да гледаш в перспектива е различно. Всяко огледала дава различно отражение. И все пак, винаги твоите очи те срещат там.

Vici - Победих

Не и планината. Тя не може да бъде победена. Природата винаги е по-силна от човека. По-скоро покорих. С доста усилия и воля. И съм повече от доволна.

Победих на друг фронт. Където гореше огън, който не знаех колко още ще гори. Поплаках си, недостатъчно. Макар че, явно е било достатъчно. Защото тук, победих и продължих. И, чуй ме, горда съм, адски горда съм, сърце.

П.п. Благодаря за най-добрия съвет, който ми даде и на тези, които ме изслушаха. Обичам ви! ♥

“Барнабо от планината” от Дино Будзати // Ревю – за търсенето и намирането

Здравейте!

Днес ще си говорим за една малка книжка, която променя. Отново сме на италианска вълна, макар че до средата на книгата бях убедена, че авторът е испанец. Като усещане, което ми носи е близко до това, което усетих, четейки “Спасителят в ръжта” на Селинджър. В по-малко от двеста страници е описана човешка история за търсенето. Защото човек търси, първо себе си, после всичко останало, докато е жив. И, когато се намери, няма по-хубаво чувство!

“Барнабо от планината” е издадена през 1933 година – преди цели 88 години и е актуална и днес.

Сред Доломитите е сгушено малкото градче на име Св. Никола. Около него има гори, скали и планини. Нашите герои са горските, пазители на склада с амуниции, даващи смени из близките върхове и била. Спокойната обстановка е нарушена, когато водачът им Дел Конте бива убит от незнаен враг. Дружината, които живеят заедно в горска къщурка и по са приятели приемат по различен начин ситуацията. Някои като Бертон, са готови да изследват и да намерят убийците, а Марден, който поема командването е готов за отмъщение.

Останалите мълчат, осветени от мъжделивата електрическа крушка. Отвън, на тротоара от време на време отекват стъпки. Нейдве в сградата се трясва врата. Часовникът тиктака. Дават си сметка, че всички вечери са еднакви: все същото кафе, все същите лица, все същите думи.

Главният ни герой – Барбано се появява плавно на сцената. Не можем да го заобичаме веднага, но можем да го разберем. Защото младата му душа търси. И това е нещото, с което лично печели мен. И с разни други качества – като съмнение и страх. Чисто човешки – анти добродетели, но кажете ми кой не ги изпитва? Харесвам страстта му, защото в тези стотина страници виждаме образ, който пораства, но се връща там, където му е мястото – в планината!

Защото, понякога просто знаеш, че това е твоето нещо. И въпреки всички усилия стигаш до там. И намираш мир. Със себе си. Най-големият ти опонент.

Навън тишината е дивна, а плътно забуленото небе бледо сияе. Планината е скрита, ала се усеща близостта и – неподвижни и самотни зъбери, потънали в облаците. 

Препоръчвам ви “Барнабо от планината” от Дино Будзати, защото има много смисъл и много любов в тази книга.

Моята оценка опредено е 5/5, като много високо вдигам летвата и заради послеписа на преводачката, който придава абсолютна съвършеност на това издание!

Софийско, зимно приключение // Ден 1 и 2 – Червена писта; Здравей, Вятър!

 

Здравейте! Как сте?

Имам нужда да пътувам и може би трябваше отново да дойда до София, за да ви разкажа за зимното ми приключение през февруари. Настанете се удобно, ще бъде интересно!

Великите идеи стават истински, но първо трябва да излязат. Най-често под формата на думи. “Ще ходя в София” – не мои думи, както си мислите. На приятел са, след което приятелка възкликва “О, и аз искам”. Включвам се, заедно с още едно момиче. Можем да отидем на ски. Въпросът и отговорът са спонтанни – “Искате ли да отидем на ски?” – Да!

Избрали сме си датите, сформирали сме групата – три момичета и две момчета, купи ли сме си билети за 8-ми декемв… пардон, февруари и сме готови за това приключение!

Планът е следния: пътуваме в понеделник сутринта, три дни се качваме на Витоша с кабинковия лифт и караме ски и в петък се прибираме към Варна.

Във влака, всички сме в приповдигнато настроение, правим си снимки, хапваме сандвичи, играем белот, разказваме си истории, планираме, също така поспиваме малко. Седем часа и половина път, не са малко, в хубава компания минават бързо!

След като пристигаме се разделяме за малко, за да може всички да се настаним. За да нямам проблеми, после с моите хора, няма да им изписвам целите имена – те отлично знаят кои са. Но за ваше улеснение ще кажа, че момичета сме аз – Вичи, С. и Ж., а момчетата са Т. и Н.

Последва разходка по любимата Витошка, снимки през НДК (и пред всеки интересен обект) и аз отидох да се видя с моите любими братовчедки. До тук, всичко върви по план, Но….

1.     Стигнах си до хотела и се оказа, че не мога да вляза. :D До този момент, не си бяхме взели втория ключ и, ами рецепцията беше затворена, а Н. не ми вдигаше. След известно количество нерви от моя страна, добре де бях бясна, успяхме да се свържем и се оказа, че:

2.     Телефонът на Н. или по-точно батерията му, беше била отбой… и той реално нямаше телефон. (Тук си признавам, ако бях аз нямаше да оцелея. Щеше да е голяма драма, да не мога да си отворя Инстаграм, хаха).

3.     И сега ще си кажете, донякъде сте се справили, донякъде, обаче тогава Ж. се обади, защото имаше проблем с мястото, където трябваше да спи…, разбира се че я приютихме при нас! Знаете, колкото повече, толкова по-добре!

С това приключи ден едно, но приключенията тепърва започваха.

Както и ден втори, който започна доста рано, защото трябваше да хванем метро за три спирки, след което да си хванем автобус до долната станция на лифта, който щеше да ни качи на хижа Алеко. Само искам да си ни представите в осем сутринта, във вторник, с пълно бойно снаряжение – ски екипи, шапки, каски и в метрото. Много яко беше! Не, че ни пукаше, отивахме да караме ски и сноуборд! Срещата ни с другите другарчета беше на лифта в 9ч. Успяхме всички навреме и БАМ:

1.     Лифта не отвори.

2.     Точно така, правилно прочетохте. Просто лифта не отвори този ден и като цяло през целия ни престой, защото имаше много силен вятър.

3.     Ами, да ви кажа, когато няма лифт и не разполагате с кола, автобусът ви остава като вариант. Проблемът е, че той минава три пъти на ден. И се хваща от другия край на града. Т. – нашият магьосник, успя да намери таски, което a) нямаше да ни вземе, колкото на германци от Златни Пясъци до Варна и б) ами да води разговор с шофьора през целия път нагоре някакви си четиридесет минути с завои в планината. Беше приключение!

(В очакване на таксито)

Но хей, успяхме! Качихме се!

Тук е момента, в който искам да ви обясня набързо кой на какво ниво е с в карането на ски, защото е важно за историята по-нататък. Аз до този момент бях карала три пъти все на зелени писти. (Пистите по сложност са – зелени, за начинаещи, сини – за понаучили се вече, червени – за напреднали и черни – за професионалисти). С. беше карала веднъж – на зелена и после на червена писта. Ж. беше карала веднъж, като дете и имаше нужда да започне отначало с обяснения и всичко. Момчетата от своя страна, бяха доста по напреднали – Т. спокойно си кара по червени писти, а Н. и по черни. Та, всички си взехме ски, само Н. реши да пробва със сноуборд.

И ето ни, стъпили на ските, купили си карти за влековете, а вятърът си вее и не спира. След кратък урок за Ж., ами Т. ни предложи да се спуснем по червената писта. ( Важно уточнение, че в този ден работеха три сини, червената писта и общо взето това е. Като не броя зелената писта, която си е пътека, пресичаща ги перпендикулярно в горната им част). Та Ж. остана близо до хижата, а ние, решихме че ще караме по червената писта.

Та вместо от зелената пътечка, по едно пътче излизаме на пистата. Ами,огромна е, първо. А, наклонът… е много наклонен. Така де, достраша ме. Но се сетих, тати ми е казвал, че мога да пускам коя да е писта хоризонтално – от единия – до другия край и така. Така и започваме – момчетата тръгват от дясно – наляво, след това правят леко спускане и пак са вдясно. С. стига до лявата част, наглася ските и пада надолу. Т. успява да я спре, а аз през това време вече, съм стигнала до лявата част, където беше тя и съм се убедила, че няма да я пусна тази писта. Просто ще се убия и ме е адски страх. Решавам да си събуя ските, да си ги метна на рамо и да се върна отново в дясно. Колко му е – да прекося пистата хоризонтално! Разбира се, на около втората крачка се хлъзвам и както обичам да разказвам тази история: краката ми са във въздуха, аз съм по гръб, щеки и ски летят и аз просто падам и пищя. Мозъкът не преви връзка с крайниците или с каквото и да е.

Т. ме хваща и мен и ме избутва в лявата част в дълбокия сняг, около пистата. Дава ми щеките и ми казва, до се качвам нагоре и да си събера ските, а те ще пуснат пистата и ще дойдат после да ми помогнат, ако не съм се справила.

Снегът там, където съм е дълбок до кръста на места. Но проблема е вятърът, който не позволява да се изправиш прав. Подпирам се на щеките, хващам се за случайни, щастливи клончета и драпам нагоре. А, същевременно чакам някой да пусне пистата, за да го помоля да ми подаде ските, които са централно на нея и не виждам как ще си ги взема сама.

След известно време, един скиор се спуска и аз му махам възторжено. Той ми казва, че тази писта не е за мен. Потвърждавам. Казва ми също, че и лифта към нея ще затвори скоро. Не, че мен ме топли това, така или иначе няма да я спусна. Помага ми, като ми събира и дава ските и ми казва, че зелената пътечка е на няколко осветителни стълба разстояние. Звучи, страхотно, но ските тежат и честно казано малко се паникьосвам. Звъня на моите хора по пистата, обхвата ми бяга, а те не вдигат. Звъня на Ж. – същата работа. Реве ми се. Сякаш това изкачване няма край. Но, знаете ли – по някакъв чист късмет имам мобилни данни и успявам да намеря номера на хората от лифта към пистата.

Звъня им, три пъти им обяснявам къде съм и цялата ситуация. Жената търпеливо ми казва, че изобщо не може да ме разбере къде съм и предлага да звъни на спасител. Тогава се обажда достойнството и съзнанието ми на възрастен, които просто виждат бъдещото конско и любезно и казвам, че ще пробвам още веднъж да се свържа с моите приятели.

(Просто Витоша)

Даже, те ми звънват и ми казват, ами да викам помощ. Защото и те, катерят пистата, но още по-отдолу. Звъня на Ж., която ми казва, че се е прибрала в ски гардероба. Умно решение, при положение, че ски групите, си тръгват. Значи положението е кофти. Е, вече го удрям на сълзи. Но, продължавам да драпам, вече имам мисия, има хора, които са в по-гадно положение от моето. И са мои хора.

Лъчът-светлина, надежда или както още искайте го наричайте са две деца, със светлоотразителни жилетки, които спокойно си ходят над мен. Което значи, че съм близо до зелената писта. Събирам сили и успявам да се изкача до нея и после бързо към ски-гардероба! Междувременно, С. и Т. също се изкачват, но ПРОБЛЕМ, Н. не е с тях. Паникьосвам се, честно, защото знам, че той няма телефон и е сам, а в главата ми започват да се сформират сценарии какво може да се случва в момента.

Тръгвам обратно към червената пистата и някъде поп пътя се срещам с Н., Слава Богу нищо му няма! Отиваме да посрещнем С. и Т., накрая успяваме всички да се съберем и сядаме да пием чай и да обсъдим събитията. Доста уплаха, стрес, малко сълзи, но все пак всички сме добре. Определено после ще го разказваме с усмивки на лицата. След хапване и подгряване с по няколко чая, се разделяме отново, с като С. и Т., отиват да пробват една от сините писти. А ние с Н. се спускаме по едно склонче, което същност е края на една червена писта, така че извода е, че все пак съм се спускала и по червена писта не само съм падала по нея.

Хващаме си последния автобус, който ни сваля до мол Парадайс. Следва още час пътуване с метрото и след два часа сме общо сме си до хотела. Следват, баня, почивка и разходка до друг мол, за да си напазарим за вечеря.

Ден втори – край.

Следва продължение…

 

Зимна Рила

 

            Рила е най-високата планина в България и на Балканския полуостров. Върхът – първенец е Мусала, висок 2925м.

        Наричана е още “Водната планина”, заради изобилието от езера, рекички и чешми. 

        Красавица през лятото, но прекрасна и през зимата! 

Снимките са правени от мен през декември 2019г. по пътя за хижа Мальовица, Боровец и с. Бели Искър. 

Пожелавам ви усмихнат ден!