Valencia mi amor, ¡Hola de nuevo!

 

Hola, Valencia! 

На Коледа ги заведох тук! Сега беше мой ред!

Обичам палми, обичам да говоря испански, обичам топлината!

5 любими места в Барселона

Parc de la Ciutadella

Палми, папагалчета, мандарини… какво повече му трябва на човек. Езеро, вода, слънце и много място за разходки

Maxo Gallery

Никога няма да ми омръзне да въздишам по чуждото изкуство, да се възхищавам на графитните рисунки и петната от боя из цялата галерия. 

Sagrada Familia 

Гауди е създал шедьовър. От цветните стъкла, витите стълби, всяко парче крещи и създава мащабна история! Може би най-величествената катедрала, която съм посещавала…

Camp Nou

Най-любимото ми място. Усещат се спокойствието и еуфорията, които само феновете на дадена общност са способни да носят със себе си. 

Razzmatazz

Танцуващи, прекрасни хора, които се забавляват в мига, чиста емоция!

Нова година в Аликанте!

Опитвам се да балансирам чаша шампанско, кенче бира, пакетче с гроздови зърна и телефон в двете си ръце. Чула съм песен на Кеведо, което ме кара да се чувствам комфортно. Около мен е пълно с хора. Стабилна тълпа. Всички са излезли да празнуват. Остават петнадесет минути от 2023-та година. 

Но нека се върнем няколко часа по-рано. 

Самозаблуждавам се, че нямам ангина. Намирам се в Аликанте, югоизточна Испания. Сама съм. 

Предстои ми да посрещна новата година, далеч от всичко познато. И някак си, това изобщо не ме притеснява. Денят ми започва с изкачване до средновековният замък, който се намира на един хълм в центъра на града. Разбирам испански и започвам и да го говоря, свободно.

Деля баня с непознати хора, но пък всичко ми е на максимум тридесет минути разстояние пеша. Отивам до исторически музей, където главна тема са двете велики империи – Китайската и Римската, които всъщност никога не са се сблъсквали през вековете. Аз има приятелка, която учи в Китай, преди доста години тя ми помогна за блога. Чувам се и с любима моя от България и двете си бъбрим, докато вървя по път, като излязъл от филмите. от едната страна има джунгла, а от другата скали. Не ме е страх. 

След още обикаляне из пъстрите улички идва време за празнична вечеря. Добре, че съм подготвена, защото едната ми резервация бива отказана в последния момент. Настанявам се четиридесет минути по-рано, сдобила се успешно с чифт светещи уши, най-добрите ми пет евро, похарчени някога! Наясно съм, че паелята за двама ще я ям и през следващите два дни.

2024-та я посрещам на площад с открит бар, вместо на този с фигурите на Светото семейство. Ям грозде, пожелавам си желания и прегръщам една жена. Благодарна съм на приятелите ми, които ми се обадиха, макар че при мен да не беше настъпила новата година още. И на семейството ми!

Вечерта продължава в бар. Учтиво се опитвам да обясня на един англичанин, че просто няма да му се получат свалките, след като е казал лоши думи по адрес на любимият ми футболен отбор. Отбор се подкрепя, до живот, дори и да губи!

Заспивам късно и следващият ден е просто слънце, море и палми. На последващият трябва да летя обратно. Въпреки че едвам преглъщам посещавам четири музея – на Модерното изкуство, на просото Изкуството, арена за корида и още един свързан с празника им, в който изгарят прекрасни фигури, за здраве.

О, Аликанте, бих се върнала... Защото имам още да те опознавам!

До скоро, Испания! В сърцето ми си вече повече от половин живот!

"Това се случи в Майорка" {Ема Страуб} // мини ревю

Здравейте! Как сте?

Днес ще ви разкажа малко повече за книгата от снимката, която определено заслужава 4/5 звезди, (5 давам главно на Бакман!) която доста ми хареса. Героите ни са членове на едно семейство, леко отдалечили се един от друг и допуснал грешки, но все пак семейната почивка ги събира и сплотява.

Защото, колко и да е трудно, роднините и най-близките приятели, винаги ще те защитят и подкрепят. В това е смисъла на семействата. Подкрепа, обич, съвети и още обич. 

Грешки се допускат, но когато искаш да се поправиш, ще намериш прошка. Почти във всички случаи. 

А няма нищо по-добро от това да смениш обстановката, дори и само за някой друг ден. Да се откажеш от токсични отношения или да дадеш нов шанс. 

Все пак всички си правим списъци с цели, които с помощта на Вселената, постигаме…

До скоро!

НА РЪБА

            

           Има филми, които остават дълго в съзнанието, след като прожекцията е приключила. Провокират въпроси, дискусии и оставят следа в нечия глава. 

“На ръба” е филм, който си заслужава да гледате, ако ви попадне във фестивалната програма в любимото ви кино. 

Три истории се преплитат в рамките на двадесет и четири часа. Различни хора, с различни съдби. 

Но най-важни остават посланията и смисъла зад всяка от брилянтните сцени.

Да бъдем добри. 

Да отстояваме позицията си. 

Да вярваме. 

Да не забравяме близките си. 

Да се борим за справедливост, дори и целия свят да е срещу нас. (А всъщност, никога не си сам!)

Да помагаме, когато можем. 

Да прощаваме. 

Да обичаме силно, колкото и да е трудно понякога. 

Защото Любовта е лудост. Най-смислената.

До скоро, приятели!

Испанска поезия и хоризонт

Здравейте! Как сте? 

Минавам да ви споделя няколко цитата от испанският поет Густаво Адолфо Бекър, които много ми допаднаха! 

“Може да няма поети, но поезия винаги ще има”

“Въздишките са въздух и отиват във въздуха. Сълзите са вода и отиват към морето, кажи ми жено, когато любовта е забравена, знаеш ли къде отива?”

“Самотата е империята на съзнанието”

“Любовта е лунен лъч”

“Който има въображение колко лесно може да нарисува свят от нищото”

“Самотата е много красива ... когато имаш на кого да разкажеш”

“За поглед, свят; за усмивка, небе; за целувка ... не знам какво бих ти дал за целувка!”

“Искате ли да запазим сладък спомен за тази любов? Е, нека се обичаме много днес и утре нека се сбогуваме!”

“Ако можеше да се направи дисекция на душите, колко мистериозни смъртни случаи биха били обяснени”

“Казвате, че имате сърце и го казвате само защото чувствате как бие; това не е сърце ... Това е машина, която се движи в ритъма, който вдига шум”

Манифествайте доброто и красивото! И то ще дойде при вас! 

Гледайте морето, плувайте. Прегръщайте, силно. Плачете. Обичайте. Лято е! 

И докато има слънчогледи, има и надежда!

До скоро!

Театър "Лунна светлина" представя: "Лекарят, артистът и трупът"

            

(art ->pinterest)

           Не ме питайте защо. 

Наречете го инстинкт. Интуиция. Дори и професионално изкривяване, макар че не мога да не се съглася, че приех обаждането с голяма доза любопитство. 

Помните ли онази игра с въпросите от детството, тестваща истинското приятелство, в която ви задават въпроса: “Ако най-добрият ви приятел се обади в три през нощта и ви каже, че е убил човек, какво ще направите?” 

Е, определено едва ли в топ отговорите ви стои това да зарежете топлото си легло, да хванете първата електрическа тротинетка и да отпрашите из нощна Барселона. Точно това направих аз. 

Минавам покрай осветената Саграда Фамалия, която дори и в този късен час е заобиколена от малки групички туристи или тийнейджъри след парти. 

Усилвам скоростта и скоро се озовавам пред малкия театър. 

– Той е мъртъв – това бяха думите, които ми каза Луз. 

– Сигурна ли си? – прекрасен отговор, знам! Нямах си и на идея кой може да е той, но мъжкият род и евентуалното съотношение едно към едно не ми се понрави. 

– Така мисля. Ти си лекарят! – отвърна ми някогашната ми най-добра приятелка преди да затвори. 

      Две неща, които трябва да уточня в този момент:

Първото е, че тепърва тази година ми предстои да завърша общият курс по медицина и да специализирам. 

Второто е, че си падам по Луз от около три години. От толкова време и не сме разговаряли лице в лице. 

Влизам внимателно като придържам високата дървена врата, за да не вдигна шум. Късият коридор води право към единствената зала, пълна със сини меки кресла, разположени на общо десет реда.

Луз стои в центъра на пътеката и се стряска, когато чува стъпките ми. Гримът и е размазан и рижавата и коса е почти напълно излязла от кока и. 

– Благодаря ти, че дойде – прошепва ми, докато аз се опитвам да си поемам ритмично дъх, след неочакваната прегръдка, която получавам. Тя буквално се хвърля в ръцете ми и прегръща кръста ми, защото съм с цяла глава по-висок от нея. 

– Покажи ми – отвръщам и пръстите и остават преплетени с моите, когато ме повежда към сцената. Дланта и е ледена. 

Не ми се иска да я пускам, но трябва да изпълня лекарските си задължения и да огледам пациента. Той лежи с лице на пода, а задната половина на главата му плува в кръв. Не е първият труп, който виждам, но за първи път виждам лилава кръв. 

– Мъртъв е – констатирам вече очевидното, но не мога да не забележа полуотворената метална кутия със наситено синя боя, която се е търкулнала почти под първия ред от кресла. 

Бих използвал медицинската терминология, която вече знам и насън, но вместо това стисвам треперещите си пръсти в юмруци. 

– Той падна – прошепва Луз и гласът и се разнася из цялата зала.

– Познаваш ли го? – питам я, като най-накрая срещам погледа и.

Тя прави въртеливо движение с глава, което може да означава и “да” и “не”.

Това ме жегва дълбоко, защото този мъж, който изглежда поне с двадесет години по-възрастен от нас е изпълнил всичките ми фантазии, които аз така и успях да осъществя. 

Познавам Луз от цяла вечност. Със сигурност броят на годините ни приятелство е двуцифрено число. Тя винаги е била човек на изкуството. Не се изненадах, когато заряза медицината още през втората година, за да си отвори свой театър. В него тя е сценарист, създател на декорите и костюмите, и главен и единствен разпоредител. Пиесите на двете постоянни трупи са доста успешни, защото билетите свършват още в първите два дни в продажба. Присъствах на откриването и на първата постановка. Това наистина е нейното нещо! 

– Какво ще правиш? – въпросът и ме връща в реалността, в която в Барселона вали пороен дъжд, а в театъра на Луз сме ние двамата и един труп. 

– Не знам – отвръщам и потривам слепоочието си. 

Когато и признах чувствата си, тя тъкмо се беше договорила с първата трупа артисти. Не беше готова да и отнема токущо придобитата свобода. Затова продължих да залягам върху учебниците и да уча, защото това е нещото, в което ме бива! Станах първенец в групата, а после и във випуска. Дори ме канеха да присъствам на частни операции. Една от тях не премина по план. Вината не беше моя, но е трудно да загубиш човешки живот, над който все пак си имал някакво влияние. Тогава Луз беше човекът, на който се обадих и плаках, разговаряйки чак до настъпването на изгрева. 

Година по-късно се изкачваме до единствения балкон, разположен вдясно и сме сякаш на една ръка разстояние от черно-синият таван, репрезентиращ нощно небе, завършен почти изцяло. 

– Красиво е! – Луз среща очите ми, но в тях не мога да прочета нищо, защото на лицето и грее широка усмивка, такава, която не знаех колко ми е липсвала. – Въпреки красотата на деня, с теб винаги сме предпочитали светлината на нощта.

– Трябва да съобщим в полицията – казвам, а думите ми излизат трудно през пресъхналото ми гърло. Знам че линейката няма да помогне в този случай. Усещам напиращи сълзи, които замъгляват всичко за момент и звездите по тавана сякаш танцуват. 

– Когато живеете достатъчно дълго, виждате, че всяка победа рано или късно се превръща в поражение! – Луз цитира Симон дьо Бовоар, любимата и писателка, споменавайки и моето име.

И двамата плачем и искам да и кажа, че няма дори и четвърт век и не заслужава всичко това, което и двамата знаем, че и предстои. 

– Мога да-

– Така е правилно! – тя ме прекъсва и изкарва отнякъде кофа и стирка. 

Слизам пред нея, защото се боя да не падне по стълбите. Луз започва да бърше пода, с ритмични движения и бавно ме изтласква към вратата. 

– Вината не е твоя! – забивам пети на изхода от залата.

– А чия друга? – тя се разсмива. – Върви си, Вик! Желая ти успех! 

Избягвам от китния театър, който има представления всеки четвъртък и събота. Усещам силна болка в гърдите и съм сигурен, че кръвното ми е ужасно високо. Изваждам телефона от джоба си и набирам спешния номер. 

Луз означава светлина на родния ми език. 

– Здравейте, искам да съобщя за инцидент… 

Правя необходимото. 

Не ме питайте защо.

КРАЙ

Посвещава се на творците, които не се страхуват да рискуват и мечтаят, дори по новолуние!

Педри – от Тенерифе до Олимпийски финал!

             

           Педро Гонзалес Лопес.

Познат на повечето като Педри.

Запомнете това име.

Защото осмицата на Барселона е само на двадесет години и вече е постигнал страшно много! 

Нека започнем оттам, че отива на проби, за да влезе в Реал Мадрид. И бива отрязан. След време подписва с Барселона и сбъдва мечтите си с отбора. Играе заедно с Лео Меси и Сурхио Бускетс – настоящият капитан на клуба. Взема наградата Golden Boy за 2021 година, за най-добър млад футболист в Европа.

Извикан е в състава на Луис Енрике за ЕВРО 2020, където става най-младият играч на Испания на Европейско първенство на 18 години, 6 месеца и 18 дни в мача срещу Швеция. И единственият испанец, който попада в идеалният отбор на първенството. 

На клубно ниво записва мач номер 100 в Ла Лига с екипите на Лас Палмас и понастоящем с този на Барселона на 28 януари 2023 г. срещу Хирона и отбелязва единственото попадение в срещата. Печели купата на Краля през сезон 2020/21 и Суперкупата на Испания през настоящия. Предстои и битката за Лига Европа. 

Световната титла е съизмерима само с трофей от Шампионската лига, а а такива смятам че му предстоят. 

           Но нека се върнем към Олимпийските игри в Токио, които се проведоха през лятото на 2021 г. Знаете ли, че във футболният турнир участват само 16 нации от целия свят? И, че играят главно футболисти до 23 години, (с някои изключения). Испания се класира успешно и печели сребърен медал в мач срещу Бразилия на финала. 

Това е Олимпийски медал! Мечтата на всеки спортист, сигурна съм!

Та, Педри. Днес играе с легендарният номер осем, носен от неговият идол Андрес Иниеста. Идващ от малко градче на Канарските острови, за да превземе терена! 

           Благодарение на невероятната му игра и потенциал Барселона води с осем точки на Реал Мадрид в Испания и ще играе полуфинали за Купата на краля срещу Los Blancos!

Нямам търпение да видя как ще се развива това момче!

Вичи + футбол!

   

         Здравейте! Как сте?

Днес ще си говорим за футбол! 

Близо месец след финала на Световното първенство в Катар, където Меси най-сетне вдигна световната купа в луд мач срещу Гризман, Мбапе и компания аз продължавам да се влюбвам в този величествен спорт и в отбори и футболисти…

Но нека започнем от самото начало. Евро 2012. Или още по-рано, колко много мачове съм изгледала, заедно с дядовците ми, фенове на Черно море, Спартак Варна и Манчестър Юнайтед, (оттогава недолюбва Даволите!)

Но сърцето ми запрепуска лудо през лятото на 2010 г., по-време на финала между Испания и Нидерландия. Тогава просто избрах да викам за по-слънчевата страна, може би и знамето и ми хареса повече! Та Испания победи след гол в продълженията – дело на Андрес Иниеста и ставаха Световен шампион за първи път! (Това си е нещо голямо, но не съм го осъзнавала по това време…)

Евро 2012 – повратната за мен точка. Едно от най-любимите ми лета, когато заедно с приятелите ми ритахме футбол на близката площадка и подкрепяхме различните отбори, които играеха в Полша и Украйна. Имаше фенове на Англия, Франция и Германия, но превес вземаше Испания, и аз се зарибих. Луд финал срещу Италия, които ми предстои да обикна след близо десетилетие, но тогава всичко в мен крещеше Испания. Фернандо Торес – любимият ми футболист! Тогава играч на Челси – любимият ми отбор!

Започнах да следя клубен футбол. Освен Хлапето, обожавах и Оскар Ембоаба, Лукас Пиазон и Рикардо Кака. Братовчедка ми беше луд фен на Кристиано Роналдо, Давид Луиз и разбира се Реал Мадрид. (още един не любим отбор!)

Май 2013 – казвам ви честно, за малко да кандидатствам в гимназия с немски, заради Борусия Дортмунд! Абсолютно блестящ отбор по това време, в който се влюбих. Триото Ройс-Гьотце-Левандовски! От, които само Марко Ройс остана в Борусия. (После как да харесвам Байерн Мюнхен!)

Както и да е… Торес премина в Милан, малко ми бяха симпатични! Все пак Милано. После и в Атлетико Мадрид, които не обичах твърде много, защото напукаха Челси с 4:1, но пък вече си харесвах Антоан Гризман. (По това време блесна и Хамес Родригес, който за мое съжаление пое към испанската Столица и Бернабео…)

А и да не забравяме триумфа на Германия (все пак Марко и Марио са германци, на Световното през 2014!)

Виках и все още викам за Лудогорец от българските отбори!

Та Евро 2016 - голямата ми болка. Португалия с контузеният Кристиано Роналдо, който харесвам като човек, но не и като футболист спечелиха насред Париж и срещу Франция! Голям рев ударих. 

Но пък франсетета спечелиха Световното през 2018 и така симпатичните ми белгийци (с братята Азар) станаха трети. А финала с Хърватия! Истинска приказка!

Евро 2020(1), тогава видях отбора на Италия и си казах, мамка му, този отбор има потенциала да е финалист! Познайте и за кого виках! А и колко ревах на полуфинала им срещу Испания! И познах частично, защото Италия станаха Европейски шампиони. Николо Барела – новата ми любов, играч на Интер, ами познайте за кой от двата италиански гранда ще викам утре! ;)

Дойде и вече миналогодишното Световно първенство. Усещах и виждах една попроменена Испания, пълна с млади таланти, които блестят и са готови за победа! Гави играе с номер 9 - този на Торес. А в отбора има и друг с тази фамилия! И тия пусти дузпи срещу Мароко – сензацията на Мондиала!  След като преживях загубата на ⅛ финалите нямах много претенции, кой от четирите отбори стигнали до полуфиналите ще спечели. И все пак се радвам от крайния резултат! Лео заслужава! 

Къде съм сега? Все още си подкрепям Челси и Борусия Дортмунд – винаги ще го правя. Дали ме притеснява факта, че играят един срещу друг в осмина финалите? Поне единият ще се класира! С това се утешавам! Сега искам Челси да издрапат от дупката и да се развилнеят из Англия! 

А до тогава ще следя Барселона! Винаги съм ги предпочитала пред Реал Мадрид! А Гави и Педри са ми просто новите любимци! нищо по-малко! 

И чашата на Барселона подарена ми от маминка ми, преди сумати години, най-сетне намира предназначение!

Обичайте играта! Подкрепяйте отборите си! Не мразете! Най-малкото, защото не можете да бягате 90+ минути. 

До скоро! 

А кои отбори подкрепяте вие?

"Новината" – Fanfiction inspirated { Pablo Gavi }

Барселона 17-ти Септември 2022г. 

Градът осъмва с новината. Има десетки репортери, които са на по няколко кафета и са спали прекалено малко предишната седмица, но това не им пречи да завземат двора в иначе спокойния квартал. Пипа Рикес е облечена с долнище на пижама и бял потник. Рижавата и коса изглежда токущо сресана, но слънчеви очила скриват очите и. Не биха помогнали срещу медиите, само ще насочат вниманието в тази посока. Или може би това е нейното желание.

– Без коментар - казва тя и скръства ръце пред гърдите си.

Подпряла се е на рамката на вратата и не позволява операторите да насочат камерите към вътрешността на дома и. Именно там, вероятно се намира момичето, което цяла Испания не е спряла да обсъжда, близо година.

 Най-добрата и приятелка. Ана Перес.

– Можете да се обърнете към адвоката ми! - Пипа тръшва вратата, защото един нахален журналист почти навира микрофона в косата и. 

Но новината е факт. И нищо не е същото. 

Севиля 15-ти Май 2020г.

Момчето държи момичето в прегръдките си. Лежат в леглото му. Слънцето залязва. Днес е последният му ден в този дом. После ще се премести в Академията на Барселона. 

– Обичам те! - той шепне в косата и. После я обръща по гръб и я целува нежно. 

– И аз те обичам! - тя погалва лицето му, докато той избърсва сълзите и. 

Годината не беше лека до тук. Тя изгуби близки, заради вируса. Той се контузи. Скъсан ахилес. Но любовта им им помогна да разцъфнат отново. 

Барселона 9-ти Октомври 2021г.

Дневникът на Ана 

Толкова съм щастлива! Не съм виждала Пабло от седем седмици и нямам търпение за тази вечер. Обзалагам се, че лицето му ще светне, когато му кажа, че се местя в Барселона! 

Хотелът е огромен. Има червен килим и охрана на всяка крачка. Проверяват пропуска ми и претърсват раницата ми сигурно десетина пъти преди да ме допуснат до лобито. Рецепционистката ми ми подава сгънато на четири, розово лепящо листче. На него има изписан норем.

Усещам пеперуди в стомаха ми, пабло знае, че розовото е любимият ми цвят! Качвам се в асансьора и пускам косата си от опашката. Стигам до етажа и почуквам на вратата. Вратата се отваря и се мятам на врата му.

– Липсваше ми ужасно много! - казвам, когато най-накрая успявам да проговоря, спирайки целувките му. 

– Здравей и на теб! - Пабло ми се усмихва и после продължава да ме целува. 

Устните, брадичката, врата… ох.

– Спри - казвам, когато усещам че повдига тениската ми. - Пабло, спри! 

Той се отдръпва от мен и сяда на леглото. 

– Мислех, че съм ти липсвал - той е с гръб към мен.

Настъпва оглушителна тишина, която никога не сме имали помежду ни. 

– Хей - прокарвам пръсти по гърба му. Усещам напрегнатите му мускули. -  Вече няма да се налага да пътуваме! 

– Какво искаш да кажеш? - Пабло се извръща към мен. 

– Записах се да уча в един колеж тук. Започвам в понеделник! 

Пабло ме прегръща, но това не е реакцията, която очаквах. Той плясва с ръце и лампите угасват.

– Не се ли радваш? - питам и съм готова да се разплача, защото мразя тъмнината. 

– О, Ана! Нямаш си на идея колко съм щастлив! - устните ни се сливат за пореден път. – Какво ще кажеш да пробваме басейна? - пита ме и ми се струва че все пак нещата са си наред. 

По-късно лежа будна в леглото. Никой от нас не си е теглил душ и двамата миришем на хлор. Телефонът на Пабло вибрира настойчиво.

Виждам, че е непознат номер, но просто не мога да се накарам да го събудя. Все пак играе за юношеския отбор на Барселона? За какво толкова, може някой да му звънни в два през нощта??

Барселона 18-ти Септември 2022г. 

Клубът излиза с официално изявление по случая. Футболистът им подписа това лято и заигра в Примера Дивисион. Не могат да си позволят скандал, при положение, че звездата им тъкмо е навършила пълнолетие.

Никакви съдилища, никакви интервюта. Нещата ще се уредят по частен път. 

– Идиоти - Пипа хвърля вестника на пода в трапезарията. - Така ми липсва слънцето - въздъхва и отива да стопли обяда.

Откакто Ана се появи в къщата и, баща и я посъветва да облепи всички прозорци с черно фолио, за да не могат да проникнат журналистите. Също така и нае денонощна охрана, която да прибира и поръчаната от момичетата храна. Не, че Ана е яла нещо през последния ден и половина. Само няколко боровинки и едно протеиново барче с шоколад. Пипа обаче се грижи да поема достатъчно вода и да ходи редовно до тоалетната. 

– Съжалявам - казва най-добрата и приятелка, която зае първи път влиза собственоръчно в кухнята. 

– Искаш ли пържола?  - пита я Пипа, но вместо това иска да и каже, че абсолютно не е виновна за нищо.

Ана клати глава. Издърпва с доста усилия един от дървените столове и сяда на него, като забива поглед в земята. 

– Имам малко китайско, някаква салата- - рижокоската заравя глава в хладилника, за да не и се налага да гледа най-добрата си приятелка или това, което е останало от нея.
Защото срещу нея стои призрак. Има сенки от плач и русата и коса е сплъстена на кичури. 

– Благодаря ти, Пипа - Ана вдига глава. - не съм гладна.

– Тогава… - най-добрите приятелки трябва да ударят по болното. Защото са именно това - най-добри приятелки. - … искаш ли да ми разкажеш какво се случи, онази вечер?

Ана се разсмива нервно и после се разплаква. 

Севиля 29-ти Ноември 2020г.

            Пабло е подготвял изненадата от месеци. наред с тренировките и мачовете, не е спирал да мисли за своето момиче, което обожава. Плюшената мечка е по-голяма от нея, а розите са цял камион. Без да преувеличава. но всичко си заслужава, когато вижда радостта в очите и.

  – Честита ни трета годишнина, любов! - усмихва и се и отваря ръце, за да я хване. 

Ана скача с писък в ръцете му. 

Барселона 27-ми Декември 2021г.

Дневникът на Ана

Барселона губи от Реал Мадрид с 0:3. Трибуните са притихнали и усещам тъгата. Съдията свири края на мача и би трябвало всичко е е наред, но не е. Увила съм се в шала и замръзвам. Фланелката с номера на Пабло, изобщо не топли.

Изчаквам, докато охраната не ми прави знак, че е безопасно да изляза от трибуната. Докато излизам от стадиона виждам хвърлени плакати. Но един привлича вниманието ми.

“Омъжи се за мен, Пабло” е изписано с ярко червило

 Ядосвам се и свивам в тоалетните за персонала. Отварям съобщенията си, но нямам нови от него. Преглеждам чата от последните няколко седмици и ми става още по-криво, защото аз съм активната. Сякаш съм просто фен. А, на Коледа дори не се видяхме. Защото имаше извънредна тренировка! И отказа предложението ми да празнуваме, заедно с баба и дядо, които толкова го харесват. 

На излизане почти се блъскам в едно момиче, облечено в маслинено зелено, което напълно отива на рижавата и коса. 

Пабло може да има всяка. 

Тази мисъл ме пробожда като с нож. навеждам се и повръщам в най-близката мивка.

– Хей, всичко е наред - непознатото момиче държи косата ми и ми подава хартиена салфетка, след като се измивам. – Имаш ли планове за тази вечер? - пита и вероятно трябва да се усъмня, но нямам сили. 

– Нямам – заключвам телефона си и и подавам суха ръка. - Ана. 

– Пипа - отвръща ми. - Ще ходя да избирам меню за новогодишната вечеря. Може да дойдеш - изпреварва въпроса ми. - поканата важи за двама. - кимва ми гледайки ме ужасно сериозно и аз се разсмивам. 

Излизаме от стадиона заедно, а навън завалява сняг. 

Барселона 19-ти Септември 2022г. 

– Няма реална заплаха, но трябва да го разпитат. 

– За какво? - Пабло скача от стола си и документите на масичката пред него се разхвърчават. - Не съм я докоснал!

Адвокатът е имам подобни случаи в кариерата си и залага на сигурно. Иска да изчисти името на младия талант.

– Пресата казва друго - той вдига произволен вестник и лицето на младежа губи цвета си.

– Това е долна лъжа, Анхел! Не съм я изнасилил! 

Барселона 5-ти юни 2022г. 

Дневникът на Ана

Годината ми започна на партито на Пипа, където Пабло ми обеща винаги да бъдем заедно. Затова си мислех, че няма нищо нередно в това да чета съобщенията му. Вярвах му. Разбира се, че му вярвах. Но, кой не искаше да спи с най-успешната футболна звезда за този сезон на Барселона?

Аз не исках.

Не и, докато не съм готова. 

Барселона 23-ти Септември 2022г. 

Пабло и Ана седят на върха на домакинската трибуна на Ноу Камп.

Срещата им е неизбежна

Пет години са ужасно много време. Особено, когато обичаш. Време, в което можеш да започнеш да се съмняваш в другия или да търсиш нещо, което не получаваш у друг. Не са нужни думи, а сълзите излизат толкова лесно. 

Пабло целува Ана по главата. Сложно е. Това е сбогуване, точно толкова, колкото и не е. 

– Съжалявам, че те нараних - прошепва тя и той повтаря думите и. 

Днес момичето свали обвиненията за изнасилване. Защото такова не е имало.

Пабло заминава за родния си град, за няколко седмици, докато скандала се уталожи.

Ана знае, че е по-добре да бъдат разделени за известно време. Иска да даде шанс, колкото на себе си, толкова и на него. Защото изневяра също не е имало. 

С Пипа ще попътуват из Франция, защото приятелката и иска да записва моден дизайн в Марсилия. Или пък в Париж. Още не е решила. Но това ще бъде момичешкото пътуване, от което и двете имат нужда преди последната им година в гимназията да е навлязла в решаващата си част. 

По стадионите ще продължат да викат неговото име, защото е най-добрият халф за Барселона през сезона.

А утре, градът може би ще осъмне с някоя по-щастлива новина…

КРАЙ

Вдъхновение: https://www.instagram.com/reel/CikmoPIqnuC/?igshid=MDJmNzVkMjY%3D - това видео!!