"Геометрия с палачинки" {Авторско}

        Мия знае списъка наизуст. Родителите им се погрижиха във всяка стая да има по едно копие, което да стои скрито от погледа най-големия и брат, който вперва сините си очи в нея.

– Искаш ли помощ? – Мия поглежда към учебника по математика отворен на кухненската маса пред нея. – Може да се пробвам…

Крис оставя книгата, която чете на дивана и отива при сестра си. И двамата се взират в окръжностите, но никой няма идея как се решава задачата.

– Какво четеш? – пита Мия, преди мълчанието да завземе стаята. 

Макар че, като деца и тримата си мълчаха доста комфотно. Преди Крис да изчезне.

Сега най-големият и брат отива до дивана, за да погледне заглавието на книгата, което не е останало в съзнанието му. Мия знае, че не трябва да пита, особено, ако никой от родителите или Макс не е наоколо. Но в моменти като този, усеща че Крис сякаш иска да говори. 

– Как беше там? – тя рязко слага ръка пред лицето си, но брат и потупва мястото до себе си на огромния диван и Мия сяда до него.

Крис се усмихва и погалва косата на сестра си, търсейки думи, с които да опише онзи Ад. Двамата с Кло имат споразумение, че няма да разказват за ужасите през, които преминаха пред никого. Че ще оставят това в миналото. Затова той вдишва и издишва няколко пъти преди думите му да се формулират в изречение.

– Беше тъмно, Мия. – той я изчаква да постави глава в скута му, както обича да прави от дете. – Беше ужасно тъмно. Затова и не спирам да нося тези! – той докосва слънчевите очила на главата си.

Двамата чуват отварянето на външната врата и си разменят бързо погледи. Не са родителите им, а съдейки по рязкото и бърсо събуване на ботуши това може да бъде само средното дете в семейството. Макс нахлува в дневната и оставя огромната си професионална камера на масата.

– Какво правите? – пита и се настанява от другата страна на Мия. 

– Учим по математика – отговаря веднага Крис и братята се разсмиват. 

– Някога геометрията ти беше сила! – Макс осъзнава какво е казал, но тихото отваряне на вратата на къщата прекъсва неудобството, което коментарът предизвиква, макар и неумишлено.

След няколко мига Кло пристъпва в просторната дневна с кухненски плот на семейството и се усмихва на двамата братя и сестрата, които са се подредили на дивана. Мия е копие на бащата с русолява коса и сини очи, докато Макс прилича изцяло на майката – тъмна коса и кестеняви очи. Крис от своя страна е взел цвета на очите и косата от баща си, но пък формата на очите от майка си – присвити, като на представител от монголоидната раса, макар че всички те са европейци.

Съзнанието на Кло започва да си задава логичните въпроси, на които тя няма отговори. Например откъде е? Или как ли изглеждат нейните братя и сестри, ако изобщо има такива? Или…

Тя премигва объркано, защото изведнъж се озовава на дивана в ръцете на Крис, който е заровил носа си в шията и и по този начин и дава възможност да избегне очен контакт с брат му и сестра му. Кло целува бузата му и се усмихва към тях.

– Здравейте! – Мия и се усмихва в отговор.

– Хей, Кло! Успя ли да се качиш до замъка? – пита Макс, докато тя се обръща, за да види Крис. 

Двамата си дават безмълвно знак, че всичко е наред и тя се обръща с лице към тях.

– Всъщност не, но мисля че си намерих работа! – Кло усеща отлично, че най-любимият и човек се напряга до нея, но тя не иска нещата да стават по-сложни, затова продължава да говори. – В една пекарна, всъщност е доста близо до тук. Видях бележка на вратата и реших да попитам.

– О, да не е Сладост-Радост? – Мия е сигурна, че и Макс е усетил промяната в Крис, чието дишане се е учестено и стиска почти панически пръстите на Кло. – Там правят страхотни кифлички, може да отидем някой път?

– Да, как сте в събота? – най– сетне стопля по-малкият брат. – Оф, аз май не мога в събота.

– Виена – Крис сякаш излиза от транс. – В събота мислим да отскочим до Виена, нали Кло?

Сега е нейн ред да стисне ръката му. Той и беше споменал тази идея, но не го бяха обсъждали като нещо сигурно.

– Ами-

– Мен едва ли ще ме пуснат – казва Мия и веднага добавя. – Имам класно по математика в понеделник и наистина не знам как ще се справя с тези радиоси!

– Хм, може ли да погледна? – пита Кло, а Крис прибира кичур коса зад ухото и и четиримата се скупчват около кухненската маса. – Може пък да ми върви? – всички се разсмиват.

Часове по-късно цялата къща продължава да свети, но всеки се е прибрал по стаята си. Крис приплъзва чехлите си по дървения под, за да издаде звук, преди да приближи Кло и да я прегърне през раменете. Тя се е загледала в нощта, както всяка вечер и стои с лице към прозореца.

– Виена? – тя се обръща към Крис и го целува дълго и нежно.

– Виена – прошепва тя и му кимва в отговор. – Сигурно ще е забавно. 

– Може да хванем автобус или влак – той и връща целувката.

Разстоянието може да бъде взето и със самолет, но това ще отвори прекалено много спомени, които и двамата копнеят да оставят в миналото.

На сутринта майката на Крис, Макс и Мия е приготвила палачинки и изчаква семейството им да се събере за семейна закуска. Съпругът и я прегръща и и кимва, за да я успокои. Знае, че почти не е спала. Може би единствено средното им по големина дете е успяло да спи. Мия прекара половината нощ между тях, докато къщата се огласяше от писъците на Крис и приятелката му. Този път поне не се наложи да събуди най-голямото си дете.

Кло сяда на мястото си между двамата братя и дори не си прави труда да попие сълзите си. След кошмарите винаги се чувства по равно изплашена и виновна. Не може повече да понесе да унищожава това семейство.

– Извинявайте – започва тя, но родителите се опитват да я прекъснат. 

– Мамо, татко! – Крис им ръкомаха, за да спрат и поглежда към Мия. – Някой ме попита как беше там…, но смятам че дължа обяснение единствено на теб – той хваща ръката на Кло и целува кокалчетата и.

– Крис… – очите и най-сетне намират бряг. 

Момчето срещу нея отдавна е нейната котва.

– Кло… – той и се усмихва с онази усмивка, която и казва, че всичко ще се нереди. 

Виждала я е в най-големия мрак, там сред болката и кръвта. Никой освен тях двамата не знае какво са преживели. Но са оцелели. Заедно. Затова сега си разменят погледи и си обещават, че ще продължат да се борят и ще започнат да живеят.

– Ъ, някой може ли да ми подаде кленовия сироп, моля? – този път Макс спасява положението.

И Мия се чувства като най-гордата малка сестра на света.