"Ти си изкуство" // Vic & Damiano – Måneskin ∙ Oneshot ∙

 

Част: Първа

 

Гърбът и скоро ще опре картина от 19-ти век. Тя пристъпва крачка напред и оглежда хората, които се възхищават на изкуството и на Париж.

Иска и се и тя да се чувства така, да се смее и да поеме цялата красота на Лувъра, защото едва ли ще и се отвори възможност скоро да го посети отново. Обаче цялата трепери, може би заради чорапогащника и тънката рокля, а може би заради онази целувка насред Вечния град.

Разделихме се, каза им той на генералната репетиция преди концерта в техния Рим. Градът, в който създадоха групата и приятелството си. Момчетата задаваха въпроси, но тя замълча, защото знае какво е. Дамиано щеше да им разкаже повече, когато се почувстваше готов. И може би Вик, усещаше че нещата са по-различни на този концерт. Той пееше с толкова много емоция. И после, точно по време на финалните акорди на Chosen той се приближи до нея и просто я целуна. Пред десет хилядите фенове, които крещяха в екстаз. Томас я покри, защото пръстите и застинаха на струните.

Вик искаше да се разплаче и благодари на Бог, че това беше последната им песен за вечерта. Помаха на публиката и първа се скри зад сцената. Изчака момчета да слязат и се разкрещя на Дамиано. А той не и каза нищо, просто мълчеше и я гледаше в очите. И тя не издържа и избяга в съблекалнята, където се заключи и плака няколко часа, докато Томас стоеше на вратата и и разказваше истории. Етан спаси ситуацията, като им предложи да отидат до Париж за няколко дни, за да разпуснат. И четиримата харесаха Града на Любовта, в който бяха изнесли концерт преди две години. Тогава видяха Айфеловата кула и Триумфалната Арка, но не им остана време да посетят музеите.

Така че, Вик с най-голямо удоволствие се впусна да разглежда Лувъра.

Само че, влюбената двойка, които се опитват да репрезентират известната картина на Каролус Дуран, я дразни. И тя решава, че е време да се прибере. Ще си вземе вана в четворната стая, която е изцяло нейна, понеже нямаше свободни по-малки и ще почете. Вик излиза от залата и следва табелите за изход, а картините покрай нея се превръщат в цветни петна. Тя не осъзнава, че плаче, докато не избърсва носа си с ръка. Флаето е пълно и тя спира, за да не се блъска в тълпата. Но хората не мърдат. Защото навън се излива същински порой.

Вик посяга да бръкне в чантата си, макар че отлично знае че няма чадър, но лакътя и се удря в някого. Тя вдига очи и се извинява на италиански и английски и не може да прикрие изненадата си, защото човекът към който се обръща е този, който най-малко и се иска да срещне.

- Какво правиш тук? – пита Вик.

- Дойдох да разгледам – отвръща Дамиано, но всъщност иска да и каже, че търси нея.

- Приятно разглеждане, аз тъкмо си приключих – тя откъсва очи от неговите, загръща се с горнището си и поема към изхода.

Дамиано вижда учудването и, но после и гнева, който извира от погледа и.

Въобще не е гледал прогнозата за времето и дъжда е изненада. Той се обръща към господин с елегантно боне и костюм и прочиства гърлото си:

- Извинете господине, плащам петдесет евро за чадъра ви.

Част: Втора

 

Още, докато слиза по стълбите Вик се измокря цялата. И все пак си казва, че нещата можеха да са много по-зле. Макар че, все още не е отваряла да чете какво се е писало в пресата за тях. Защото няма никакво тях. Не е имало нищо, не и по нейна вина…

- Ще се разболееш, а това не бих си го простил! – чува глас и широк черен чадър спира дъжда, който я полива.

- Следиш ли ме, Дамиано? – пита тя, скръстила ръце пред гърдите си.

- Да – отвръща, а тя вдига вежди. – Вървях след теб, на зала разстояние. Не исках да те притеснявам.

- Не можеш просто-

Той я хваща за ръката и я повежда нанякъде, като държи чадъра, стараейки се да я пази от дъжда. В една локва тя мярва неонов надпис, а Дамиано отваря стъклена врата и двамата влизат в кафене, с тапицирани кресла и красиви бронзови, кръгли масички.

- Преоблечи се, аз ще поръчам нещо за пиене – казва и, събличайки дългото си палто, което и подава.

Вик иска да протестира, но е твърде мокра, затова просто поема дрехата и отива в тоалетните. Палтото и стига до коленете и тя съблича роклята и горнището, които прибира в една торба, която случайно открива в чантата си и после излиза.

Дамиано и махва от една масичка, до прозорците. На нея стои димящ чайник и чинийка с френски макарони.

- Как си? – пита я, когато тя се настанява в креслото срещу него.

- Добре, а ти?

- Аз не съм добре… - тя го поглежда, но той не среща погледа и. – Дължа ти обяснение, за всичко.

- Чудесно – Вик издишва шумно и той вдига очи. – Искаш ли да хапнем, първо?

Двамата си поръчват сандвичи и се опитват да си хвърлят погледи, само че винаги се засичат. Дъждът спира след двадесетина минути, точно когато са приключили с храната.

- Какво ще кажеш да се прибираме? – пита тя.

- Да, разбира се – отвръща и Дамиано и поръчва такси до хотела.

Вик зяпа през прозореца, но не пропуска да отбележи факта, че той моли шофьора да увеличи парното, когато тя потръпва, след като таксито потегля. Тя също иска да говорят. Но не може да си представи да бъде в това кафене, което е пълно с още хора, които може да ги разпознаят. Не иска повече скандали пред публика.

Влиза в стаята си и се сеща, че палтото е на Дамиано и трябва да го върне. Но все пак първо иска да си вземе душ. Изритва кубинките си и събува чорапогащника си. Тогава някой почуква на вратата.

- Спешно ли е? – пита, защото си имат кодекс и винаги си отговарят.

- Да – казва и гласът и тя се загръща с палтото, което е най-близката дреха до нея.

- Влизай – и притежателят на дрехата влиза и затваря вратата зад себе си.

- Дамиано…

- Вик, трябва да говорим. Трябва да ти кажа.

- Да ми кажеш какво? Че съжаляваш за целувката в Рим и,че не означава нищо, защото ще се сдобриш с нея. Че е било детинско?

- Няма да се сдобрим. Ние приключихме. Всъщност, тя. И не е важна причината, а факта че ние с нея сме минало – той си поема дълбоко дъх. – Не съжалявам за целувката. Признавам, беше детинско да бъде насред толкова много хора. Трябваше да бъде специално… - Дамиано спира, а Вик го гледа с огромни очи.

- К-какво искаш да кажеш? – прошепва. Той се приближава към нея и махва един кичур от очите и.

- Искам да кажа. Казвам. Обичам те, Вики – след което я придърпва и я целува нежно.

Тя го прегръща силно и дълго.

- И аз те обичам, Дамиано!

 

Част: Трета

 

В стаята се спуска мрак, а двамата лежат в леглото и.

- Ти си изкуство, Вики – шепти Дамиано в кожата и.

  

Част: Четвърта

 

Томас и Етан се прибират с изгрева. Прекарали са си чудесно в онзи бар, скрит под земята, в който се влиза през една винена изба. Стаята си стои както са я оставили на тръгване. Което е знак, че Дамиано не се е прибирал. Решават да проверят Виктория. Почукват, няколко пъти, но никой не отговаря.

- Може би просто спи – казва Етан.

- По-добре да сме сигурни – отвръща Томас и тихо натиска дръжката.

            Първото, което виждат са чифт кубинки на пода и черно палто, което определено им е познато.

- Това не е ли…? – пита Етан, а Томас му прави някакви знаци с пръсти, но барабанистът пристъпва на пръсти в стаята. – О, Томас, ела да видиш!

Вик и Дамиано спят прегърнати, а на лицата им греят усмивки.

- Етан, идвай! – шепне Томас и дръпва другото момче за рамото.

- Казах ти, че Париж ще оправи нещата! – казва Етан, затваряйки вратата.

- Не, аз ти казах, че имат нужда да говорят.

- Не ми изглежда, само да са говорили – двамата се разсмиват.

- Искаш ли да прочетем какво пише пресата и за нас? – пита Томас.

- Не, благодаря. Имам нужда от сън. Сигурен съм, че тези двамата скоро ще се събудят и ще имат много нови идеи за музика. И познай, кой ще покрива Виктория, ако се разсее! – той сочи с пръст, басиста.

- Да, вървим да хапнем нещо, първо. Как ти звучи кроасан и кафе?

- Еспресо.

- Еспресо, звучи чудесно.

 

 

Край

 

 

Здравейте!

Пише ми се, но не мога да се събера и да седна. И затова вече сте прочели тази история, всъщност първата ми за любимите ми италианци.

Надявам се да ви е харесала!

+ История за групата / Eurovision 2021 - малко по dark - тук

+ One shot (concert Maneskin cute) - тук 

До скоро, amici!

Сърцати // ЕВРО 2021

 

Здравейте! Как сте?

Когато всичко стане пълна каша, футболът е спасение. Да живее Европейското! Три години без голям футболен форум си бяха мъчение. Но ЕВРО 2021 е тук!

Ще си говорим за групата на Смъртта, в която трябваше да сме ние. За билетите, които не си купих. И отново не си сбъднах мечтата да отида на Европейско, но след още 4 години току виж се сбъднала. За италианците, в които се влюбих, заради стила им на игра, не заради Манескин. Цялата експресивност и чувство, което влагат. За онзи мач между Дания и Финландия, който си мислех, че ще бъде пълна скука. За Кристиансен и обединения, футболен свят. За постъпката на капитана на датчаните, за това колко сърцато играха финландците и съжалявам, че не се класираха като някой от третите отбори.

За Германия и Хърватия, които се бореха със зъби и нокти. За осмина финалите с толкова много голове. За отпадането на Португалия от Белгия, малкият Азар е прекрасен! За германците и нагласеното лесно класиране на Англия. За таланта на Роналдо, за хъса на шахматистите, но и стратегията на Испания с подаванията, която проработва, мамка му! За тегавия мач на Италия, който измъкнаха в продълженията срещу Австрия. За чехите, които летят и за феноменалния гол на Патрик Ших! За вчерашният трилър между Франция и Швейцария, за факта, колко много мразя дузпите, защото са си чист късмет, а аз му нямам вяра. За Мпапе и Мюлер към съблекалнята. За радостта на Джака. Толкова много емоция, а тепърва предстоят ужасни мачове между любимите ми отбори и хич не ми се мисли!

Затова ще ходя да гледам последния осминафинал между Швеция и Украйна. За сините съм.

До скоро!

 

 

“Нощният цирк” – Ерин Моргънстърн // Ревю

 

Здравейте!

Днес ще ви разкажа за “Нощният цирк”, книга която много обичам, заради магията на думите.

Малко предистория – взех си я от Алеята на книгата във варна преди около 5 години. Прочетох я и много ми хареса, но после може би съм я дала на някого и се изгуби. До тази година, когато любимите ми хора ми хора ми я подариха. Прочетох я отново, в момент, в който само книгите помагат.

А всъщност историята е толкова увлекателна, защото всичко започва с един облог. Състезание, което се провежда много пъти през годините между възпитаниците на двама магьосници.

Тук арената е цирк. Но не какъв да е. Циркът на Мечтите е специален. Защото представленията започват по залез слънце и приключват с изгрева. Във всяка палатка има различен номер, акробати, гадател, различни артисти, събрани, по-точно дошли при мосю Лефевр, който е директорът на Le Cirque des Reves.

Двамата опоненти, които са избрани за предизвикателството са Силия и Марко. Илюзионистката, която премества шатрите от град в град и помощникът, който се грижи за целостта чрез Белия огън, който гори, запален в центъра на паважа. На двамата им отнема време да осъзнаят мащабите на играта, а дотогава всеки създава магия в различните палатки.

Освен тези герои имаме и кръга от петте човека, стоящи зад замисъла на цирка. Те също водят своите битки, опитвайки се да разберат своята истина.

Любими образи са ми близнаците Уиджит и Попет. Тя вижда в бъдещето, а той разказва истории. И двамата са важни за изхода от предизвикателството. А също и бейли, който на пръв поглед е само едно обикновено момче, погълнато от магията, която е цирка. Мечтател. Като много други, но и специален.

Защото в история пропита с магия, един мечтател би я разбрал най-добре! Препоръчвам ви книгата на Ерин Моргънстърн, защото ще намерите късче истина и надежда из страниците и. Заслужавате го, приятели!

Ще завърша с любим мой цитат:

До скоро!

Change of plan - >

До човека, който ми каза да бъда по-спонтанна. Почти заминах със следващия влак, днес. 

Обаче, обстоятелства и хора.

Стоя си зад твърдението, че е по-добре да имаш 10 плана, 9 от които ще се развалят, а последният ще се промени, отколкото да стоиш пред сивотата на неизвестното.

Има планове, от които не си доволен. И после ставаш още по-недоволен. Ама все пак намираш нещо, позитивно, мечта или идея, за която да се хванеш.

Има и такива, независещи от теб, за които просто научаваш и те боли. Може би е по-добре, че се е случило, знанието е дошло в точно този момент. Можеш да изплачеш болката и да продължиш.

Разбира се, има и планове, които не очакваш. Предизвикват ги обикновено телефонните обаждания, защото все още сме в тази романтични души, които си звъним, с близките ни хора.

Мога да планирам. Не водя планери, но мога да измисля до детайли нещо за след 9 месеца. Но понякога не мога да си планирам и следващия ден. Зависи. А и плановете се променят.

Така че, грабете от щастието, когато ви навести и не мислете за утре. Защото имаме само сега. Всичко останало е вече минало. :)

"Проклятието" // Måneskin (Eurovison 2021) ∙ Story – Част 5 ФИНАЛ

 

Отварям очи и първото нещо, което фокусирам е Виктория, която ми се усмихва. Обхождам я от горе до долу и пак се връщам към усмивката и. Виктория, която е жива и здрава.

- Ей сега се връщам – прошепва ми, така че само аз да я чуя и се обръща с гръб.

Разтърквам очите си и се оглеждам. Намирам се във флаето, виждам инструментите на групата и китарата на басистката, която е подпряна на един стол до краката ми.

- Донесете и моя триъгълник! – казва Барбара. – Обещавам, че с него не мога да объркам ритъма – обръща се към Етан и подава палките за барабаните.

Какво се случва?

Иска ми се да изкрещя, но времето ми изтича. Томас излиза от кухнята с кексче в ръка.

- Олеле, тези кексчета са божествени-

Затичвам се към стълбището. Виждам Катерина и Виктория, които тъкмо се появяват на площадката на втория етаж и махват на групата долу. Но виждам и блясъка в очите на украинката, която престъпва към другото момиче. Вземам стъпалата по няколко, без да гледам къде стъпвам.

Единствената ми мисъл, е че трябва да стигна до Виктория.

Катерина протяга ръка към басистката и аз изкрещявам името и.

Изблъсквам Виктория към стаите и се озовавам срещу духа.

Ако очите ми можеха да говорят, щяха да крещят онези толкова трудни за произнасяни думи:

- Моля те! – обаче, не мога да кажа нищо, защото нямам останал въздух в дробовете ми.

Катерина ми се усмихва и мога да усетя с цялата си същност, че тази усмивка е искрена. Кимва ми с глава е ме блъска през парапета.

 

Ако не бях дух, вероятно щях да съм умрял. Не разбирам единствено защо трябва да боли толкова. Надигам се, но главата ми се замайва и пак лягам на каменния под.

- Дамиано – писък раздира тишината и звукът се връща.

Чувам гласове, но все още не мога да отворя очи и да се изправя срещу тях.

- Господи, жив е!

- Мамка му! Диша ли?

- Дамиано, отвори очи! – този глас преминава в рев и усещам сълзи, които се стичат по лицето ми. – Моля те, моля те, моля те!

Това е достатъчно.

Виждам разтревожените лица на Томас и Етан и Виктория, която хлипа над мен.

- Добре ли си? – питам я. Тя се хвърля на врата ми и ме прегръща.

- Жив си! - аз също я прегръщам. – Божичко, жив си!

Минават минути или часове, не съм сигурен и ние просто стоим така. Отдъхвам си, защото тя също е добре. Ужасно уплашена, но не е пострадала…

- Дамиано? – Томас се обръща към мен. – Какво си спомняш? Да извикаме ли спешна помощ?

- Аз… - не знам какво да отговоря на този въпрос. Огледах се за останалите, но сме само аз и групата. – Не си спомням какво точно се случи, преди падането. Но съм добре, знам кои сте.

- Вик отиде да донесе китарата ти и ти се втурна да и помогнеш да я намери – Етан ме гледа сериозно, а аз му кимвам в отговор. А момичето, се отлепя от мен, но продължава да държи ръцете ми.

- Ти се спъна и после… - тя подсмърква – падна.

- О – успявам да кажа. Това не съвпада със спомените, които скоростно се завръщат в съзнанието ми.

- Хайде да си тръгнем – казва Виктория и стисва пръстите ми лекичко, за да привлече вниманието ми. Очите ми срещат нейните и си казвам, че сега е момента да прокарам ръка през нейната. Само че, стисвам китката и. – Ела с нас! – предлага ми.

А, аз я пускам, защото това не може да се случва. Отпускам се назад и знам, че мога да потъна в пода, съвсем мъничко, така че дрехите ми да го прикриват. Само, че удрям главата си.

- Мисля, че все пак трябва да извикаме лекар – Етан поглежда към Томас и Виктория.

- Аз, имам нужда малко да остана сам – казвам и се изправям на крака. Затичвам се към стълбището.

- Внимателно! – чувам Томас и все пак се хващам за парапета.

Нахлувам в спалнята на Барбара, а после и в тази на Джион. Но те са празни. После ми хрумва да мина през една стена, но напразно се блъкам в нея. След третия опит, чувам глас зад себе си.

- Мисля че вратата е малко по надясно – обръщам се и зяпвам. Барбара стои на около половин метър от земята и е почти прозрачна.

- Какво се случи? – питам я.

- Ти използва своя шанс. Както и всеки от нас.

- Какво искаш да кажеш?

- О, Дамиано – Джион се появява от стената и минава през мен. Усещам странно трептене, а тялото ми си остава същото, докато неговото е също толкова прозрачно, колкото и на французойката. – Вече няма проклятие, поне за теб. – гледам го невярващо и той се плесва по челото, но ръката му преминава и се появява зад гърба му. – Хм, това можехме ли го преди? – не мога да намеря каквито и да е думи в речника си, защото някакси свързвам парчетата от пъзела, само че това не може да е истина… - Нека Барб да ти го обясни, тя винаги се справя най-добре с тези неща.

- Проклятие има– Само, че то не важи за теб. Онзи миг, който си си пожелал, беше прекъснат, когато спаси Виктория. А, Катерина обърна нещата, като те бутна. И понеже загина ти, всъщност си върна предишното аз – на устните и цъфва щастлива усмивка. – Имаш да живееш живот, Дамиано!

Хващам главата си с ръце.

- Искаш да кажеш, че аз… аз съм човек?

- Да, глупчо – Джион отново минава през мен.

- Ами, Катерина? – поглеждам Барбара, а тя ми се усмихва тъжно.

- Това си беше нейният избор – след, което се завърта и се гмурва към стаята си.

- Чакай! Това означава, че тя няма да може да се освободи!

- Често правим жертви, когато обичаме – Джион прелита над мен и ме оставя сам.

CR

Колената ми се подгъват и сядам на пода. Заплаквам истински за първи път от много, много време и усещам сълзите по кожата си.

Така ме открива Виктория, която просто сяда до мен и ме прегръща.

- Хайде да си лягаме – повежда ме надолу, а аз се оставям да ме води.

- Не мисля, че ще мога да заспя някога, но когато докосвам чаршафите и потъвам в дълбок сън.

Сънувам зелена гора, сред която се разхождам, а слънцето прониква през короните на дърветата.

 

Когато се събуждам, минава обяд и моля Томас и Етан за услуга, докато са на пазар в града. Виктория остава с мен, за да почистим и съберем багажите. Нямам какво да взема, освен онези песни, написани на листи в кабинета ми. Събирам ги на купчинка и затварям вратата на стаята ми.

- Хей, готов ли си? – пита ме момичето, когато излизам във флаето, което е пълно с чанти и куфари. – О, само това ли е? – торбата в ръката ми. Ами китарата?

- Тя е развалена – не искам да я лъжа, но искам да я оставя на Барбара. – Пък и ще станем много басисти – тя се разсмива. – Имаш ли нужда от помощ?

- Не, всичко е прибрано, кексчетата са на масата в кухнята. Дано собственика да ги хареса! Чакаме само момчетата – и в този момент Етан и

Томас се появяват, всеки носейки по две сандъчета с пръст в ръцете си.

- Дамиано, сигурен ли си, че собственичката ще се зарадва на тези цветя? – пита Етан.

- Тези ще цъфнат чак през зимата! – допълва Томас.

- Аз си мислех, че е мъж – басистката се обръща към мен.

- Те са семейство – казвам и вземам багажа от ръцете на Виктория. – Мисля, че таксито ни е отвън.

Групата бързо се организира и започват да изнасят куфарите.

Когато целият, багаж е натоварен, заключвам металната врата и заравям ключа в една от саксиите в градината. Настанявам се до Виктория и колата потегля. Преди да изгубя къщата от поглед ми се струва, че от един прозорец на последния етаж, виждам някакво движение. Но може би е просто вятъра…

- Към следващото приключение! – казва Томас!

- Какво ще кажете за Исландия, никога не сме били там? – пита Етан. – А и Виктория ще ни превежда!
- Аз знам датски!

- Е, не са ли сходни?

- Има само един начин да разберем – включвам се и всички се разсмиваме.

 

 

КРАЙ

 

Здравейте!

Щастлива съм, с тази история, чиито край не бях предвидила от самото начало, както обикновено се случва, когато пиша.

Наистина се надявам да ви е хареса!

Очаквайте още мои творения скоро!

Черешов пай + Life update

Здравейте! Как сте?

Надявам се, че имате прекрасен уикенд, а аз смятам да ви разкажа малко как протичат моите дни.

Но първо, нека се съобразим със заглавието – ще ви дам рецептата за черешов пай, който направих три пъти за две седмици и се получи! Та, когато едно нещо работи, го действаш до откат, а и… супер вкусен е!

Необходими продукти:

3 яйца

1 чаша захар

3 бр. ванилия

80-100 гр. масло

3-4 супени лъжици кисело мляко

една ч.л. сода бикарбонат + оцет

брашно – около 200 гр.

череши – една шепа или колкото ви душа иска

Начин на приготвяне:

Първо, много важно пускате си фурната да загрее на макс.

Аз работя по мързеливия начин, без миксер. С вилица разбърквам яйцата със захарта и ванилията. Много бъркане, бройте до 246 примерно. Стопявам маслото на микровълнова, може и на котлон, ваша воля и го добавям. Содата я разреждам с оцет, става реакция, бам и нея. После киселото мляко, винаги ми се намира някое из хладилника, което е надъното, така че ми върши чудесна работа.  И накрая прибавям брашното, така да стане рядко тесто, но все пак тесто и да не ви лепне много на пръстите.

После следва касапския процес, така де приготвянето на черешите. Моите нерви стигат да обезкостилча една, стабилна шепа, но ако ви харесва с повече, давайте! Добавяте ги към сместа и бъркате финално.

Опъвате хартия за печене върху тавата, все пак не ви се занимава да търкате тава после и изсипвате сместа и я разстилате.

Намаляте фурната на 180 градуса и оставате пая вътре. Пече се към 35-45 минути, като можете да го проверите дали е готов с помощта на клечка за зъби!

Ако нямате череши, предполагам че и други плодове като ябълки и круши, биха ви свършили работа. Видът не е като на Мастършеф ястие, а по-скоро е като кекса на баба, но пък е ужасно вкусен!

Ще се радвам, ако някой ми пробва рецептата да ми драсне после да каже как му се е получило!

Та, какво друго? Я, ами че Елит излезе в петък! Честно казано нямам търпение да изгледам сезона, но искам да ви разкажа малко за късите истории. Тук можете да прочетете за първата, която ми хареса най-много от четирите. Втората пък – за Надя и Гусман най-малко ми допадна.

Третата – за Андер, Омар и Алекси, беше най-тежката и имаше два много силни момента, особено, при положение че ставаше дума за смъртта. Андер си ми е любим, заради характера си.  

В последната – тази за Карла и Саму – ами беше сладка, не мога да го отрека! Самуел си ми е любимец още от началото, но връзката му с маркизата беше… ами нямаше бъдеще, колкото и на него да му се искаше. И все пак опитаха и беше много миличко! От новия сезон очаквам много драма, готини песни и емоция, каквато имаше в последните два сезона!

Рагнарок също е сериал, чиито втори сезон съм изгледала наполовина. И страшно много ми харесва! Летвата е вдигната в този сезон и ми харесва дори още повече от първи. Появата на нови герои и приоритети, сякаш това е цялостната картинка, защото в сезон 1 силите тепърва се оформяха! И си знаех за Локи! Още от началото! Ще ви разкажа малко повече за норвежката продукция на Нетфликс, в някой друг пост, обещавам!

Европейското си тече и днес започват финалните мачове от груповата фаза! Италианците са новата ми любов, играят прекрасно, също симпатизирам и на чехите. Ще бъде много интересно и ще има много рев в преките сблъсъци, знам си го!

МАНЕСКИН! Ами, да натиснах си капслока, ама и с право! Защото определено тази група си е новата ми страст, така де, нали, ако някой случайно не е разбрал! :D Те ще ходят по разни фестивали, а на мен ми се очертава работно лято.

Майко мила, ами онова клипче от снощи, когато Дамиано спаси Вик, от един скутер, който щеше да я блъсне! После защо пиша истории??

        Ако ви се чете, тук имам one shot, а тук цяла история, чиято финална част ще напиша тези дни!

Ами, следващите дни ми се очертават лятната ваканция, буквално! Так че ще ги използвам на макс! Ще си изгледам епизодите на сериалите, ще гледам мачовете, ще излизам, ще чета книги и най-вече ще пиша!

До скоро, amigos!

Беше удоволствие!

П.п. снимка от купона снощи! Love ‘em!

"Проклятието" // Måneskin (Eurovison 2021) ∙ Story – Част 4

 

Всичко потъва в мрак. И после отварям очи и фокусирам пода, който се люлее. Вдигам глава и погледа ми засича руси коси, а нещо червено се стича към мен. Пръстите ми се потапят в течността, която е лепкава и студена. Оглеждам дланите си и отскачам, изправяйки се на крака.

Ако не бях дух щях да съм повърнал. Чувам ужасяващ звук и нещо тежко полита и се приземява с трясъка центъра на помещението. Пиано.

- Те изчезват, Барбара! – казва познат писклив глас и се озъртам нагоре, виждайки Джион който лети надолу.

- Може би така е по-добре за тях – думите на французойката са почти като шепот. Та стои в единия ъгъл, вдясно от мен. По стената зад нея се виждат пукнатини.

Премигвам няколко пъти и се стрелвам към Виктория. На крачка съм от нея, протегнал окървавените си ръце, но тя просто не е там. Озъртам се объркано, но не виждам и никой от момчетата. Затова пък Катерина лежи,  в началото на стълбището, а зад нея стената липсва. Последните слънчеви лъчи се промъкват през дупката с човешки размери.

- Дали е добре? – Джион и аз прелитам към нея. – Искам да кажа, дали е жива! – той се изпречва на пътя ми.

- Веднага се махнете оттам! - крещи Барбара, но ярката светлина ме заслепява и някаква сила ме натиска към пода, опитвайки се да ме зарине в камъка.

(I saved this picture some days ago and I cant find it again, so credit to the artist)

- Мислиш, че след като си виновен за всичко това, ще имаш шанс за щастие? – Катерина се разсмива и този смях стърже по тъпанчетата ми. – Мислиш, че ще ти го позволя? – Тъмни сенки ме удрят през лицето. – След като съсипа живота ми? – Тя се спуска към мен, събрала целия мрак от всички нощи.

Ноктите и могат да извадят очите ми, но съумявам да се претърколя на една страна и да ги измъкна.

- Ти я блъсна! – крещя в отговор. – Къде са те? – оглеждам флаето, като избягвам кинжалите летящи към мен. Сякаш са направени от чист мрак, защото с всеки, който се забива, независимо къде, в къщата става по-тъмно.

- Дамиано – чувам името си и се завъртам с надежда, но виждам само Барбара, която поема ръката на Джион и се изправя. – Тук сме само ние. Ти изпя тон, който ни изхвърли и ни прехвърли тук.

- Къде е това, тук? – питам я, а Катерина успява да забие кинжал в крака ми и изревавам от болка.

- Мястото е същото, но сме само духовете-

- И трябва да победим мрака – довършва Джион. – преди да е паднала нощта.

- Не разбирам! – казвам, а болката е толкова силна и над очите ми запчват да се спускат черни петна.

Мисля си, за всичките години, прекарани тук, за гостите ни, които дойдоха тук и не ни отхвърлиха. Защото не са първите, които идват, но бяха първите, които останаха. Мисля си за очите на Виктория, които блестяха толкова ярки след онзи танц.

И събирам сили да отворя очи.

Катерина стои надвесена над мен и е толкова ужасяваща, защото не мога да различа нищо човешко в нея.

- Дамиано – този път е Джион. – Направи каквото е нужно! И помни, ще имаш само един шанс!

След, което Катерина протяга ръка и докосва бузата ми. Очаквам пръстите и да са студени, но усещам топлина. Която ме изгаря изцяло.

 

Имало едно време, което обичало да пее по улиците на Рим.

То посрещнало един изгрев и си пожелало, този момент никога да не приключва.

По същото време, само че далеч на изток, едно момиче си пожелало да умре, пеейки любимата си песен.

Друго момче си пожелало всички, да бъдат толкова самотни, колкото то.

А друго момиче си пожелало нощта да продължи, докато слънцето не изгрее от запад.

 

Първото нещо, което усещам е гласа, който иска да излезе от гърлото ми. И запявам.

Думите идват сами в съзнанието ми, макар че никога не съм ги навързвал по този начин. Но песента се излива, толкова сладка и жива!

Изпълва празните пространства и кара въздуха да вибрира.

Толкова е хубаво!

Не съм се чувствал толкова пълен от…

Звук.

Не е глас. А нота. После още една. И още една. Пианото свири. Макар, че няма никой пред него.

И после глас. По-висок. И толкова мелодичен. Красив глас, който, абче ме заглушава. Затова запявам още по-силно, но този път една от хилядите песни, които съм написал през тези години. Усещам натиск в главата ми, сякаш някой се опитва да ме пренастрои. Но, се съсредоточавам и  отпускам гласа си.

- Трябва да ме победиш! – изпято е нежно, като милувка. Но, достига до мен.

Виждам Джион, който се е превърнал в черна сянка, обсипана със сребро. Мярвам собственото си отражение, в един кинжал, който се е близо до крака ми и е опръскан с кръв. Черна сянка, със няколко ситни, почти незабележими златни точици.

CR

Насочвам песента си срещу него, но той събира нотите и всички гласни букви и оформя щит, около себе си. Песента продължава да се лее от тялото му.

- Трябва да ме победиш, а после да победиш и нея – казва той и запраща нежната мелодия към мен. Тя се сблъсква с шума в главата ми и губя равновесие. Виждам, че няколко от златните точици загасват.

- Как – питам себе си, но шумът става още по-оглушителен. Главата ми ще се пръсне и пеенето ми става фалшиво. – Млъкни! – опитвам се да си поема въздух и да успокоя съзнанието си.

Ушите ми кървят, заради шума, който замъглява и зрението ми. Докосвам кръвта и там, където тя се опира в ръката ми, кожата ми връща нормалния си цвят, а самата течност изсветлява.

Докато песента ми се опитва да пробие щита нещо, преминава през накъсаните ми мисли, които се борят със звука и огъня в мен. Не е идея, а мимолетен спомен, от времето, когато бях човек.

 

- Искаш ли да опиташ? – подавам китарата на червенокоската.

- Не искам да се излагам – тя са засмива и прикрива усмивката си с ръце.

Хващам ръката и и оглеждам дългите и, изящни пръсти.

- Тези ръце са създадени за музикант – казвам без да свалям поглед от лицето и.

- Искам ли да ти кажа една тайна? – пита и се навежда към мен. Опира устни до ухото ми и прошепва. – Понякога се упражнявам на старото пиано на баба.

- Марлена! – някой я извиква по име…

 

И споменът изчезва, също толкова внезапно, колкото и се е появил. Но аз знам какво трябва да направя. Поемам си дълбоко дъх, прекъсвайки накъсаните ми опити за песен и запявам с ясен глас и насочвам цялата ми останала енергия към бялото пиано.

Песента на Джион секва и музикалният инструмент се разпада на малки, сребърни снежинки, които успокояват болката в главата ми.

Търся с очи, Барбара. Защото тя ми каза, че ще имам един шанс и не искам да го пропилея.

Една чисто черна сянка, се отделя и скрива дупката в стената, от която почти е изгряла нощта.

- А сега, какво? – питам я.

- Всички ни е страх от смъртта – отвръща тя. – Дори и нея – казва сочейки ме с пръст.

- Катерина е в мен? – въпросът е глупав, защото истината е, че го знаех през цялото време, докато пеех.

Посягам и вдигам стъкления кинжал, но той е разпада в ръцете ми на малки парченца мрак, които литват из цялата стая. Едно от тях се доближава до Барбара и ръката и се превръща в сноп светлина.

Cr

- Знаеш какво да направиш! – изпява тя. – Побързай!

Отварям шепата си и виждам кръвта, която се стича по кожата ми. Вдигам ръката си, към лицето ми и я усещам тежка, като олово.

- Благодаря – казвам на Барбара, която лекичко ми кимва. След, което забивам късчето тъмнина в бузата си.

А Барбара избухва в сноп светлина.

 

 

Край на четвърта част!

 

Очаквайте финала много скоро!

Надявам се да ви харесва, историята!

Можете да ми споделите мнение тук или в коментарите!
До скоро!