Приказка

Видях те онзи ден, когато вървях към магазина. Слънцето блестеше в очите ми и ме заслепяваше, но не можех да сбъркам фигурата ти. Казах си, ще погледна към теб, само за секунда, докато преминавам. Беше си същия. И ти ме погледна. Нещо в мен се счупи, краката ми продължаваха да вървят, но умът ми не беше с мен. Влязох в магазина, забравила какво имам да купувам. Излязах с празни ръце и сърце.
Срещвах те отново днес. Отново печеше слънце. Знаех, че си ти. И пропаднах в бездната. Демоните ме разкъсваха.
- Госпожице, добре ли сте? - попита ме ти.
- Да, всичко е наред - излъгах аз. - Не съм си изпила кафето - отново лъжа, не обичах кафе.
Заведе ме в близкото кафене. Поръчах си късо кафе, без захар. Беше ужасно горчиво, но се насилих да преглътна.
- Изглеждате ми странно позната - каза ти. - Дали не сме се срещали някъде?
Загледах се в лицето ти. Имаше брада, добре оформена, а очите ти... те не бяха неговите очи. Тях, не можех да ги сбъркам. Но ето, че отново го направих.
Ти ме попита за име. Казах първото, което ми дойде на ума. Не беше моето.
- Интересно име. Не е типично българско - усмихна ми се.
Не беше. Така исках да се казвам, когато бях на десет. После заобичах името си.
- Довечера има театър с Блатечки, искаш ли да отидем? - опита се да докоснеш ръката ми, но аз се дръпнах и бутнах чашата с кафе.
Мълчахме.
- Не обичам театри - пророних. Неистина, разбира се. - Но пък по кината дават един филм на Тим Бъртън, който бих гледала с удоволствие.
- Аз не си падам по такива страхотии - отвърна ти.
Разговорът беше приключил. Плати ми кафето и се разделихме.
Беше фувруари, а слънцето печеше безжалостно. Ти така и не ми разказа приказката. А аз обичах приказки.
Надявам се да си щастлив, където и да си.
А аз ще бъда тук.