Вчера
се отдадох на филмова терапия и изгледах два прекрасни филма, като днес искам
да ви разкажа за единия от тях. “Момчето, което можеше да бъде крал” е филм на
20 Century Fox и преплита нашия реален свят с легендите за крал Артур.
Преди
много време, когато Британия била разединена, а мечът Ескалибур бил
единственият път към обединение и само бъдещият крал, достоен да го извади от
камъка щял да победи злите сили. Крал Артур обединил враговете си, създал кодекс
на равенство и братство, воден от напътствията на магьосника Мерлин и рицарите
на Кръглата маса, заедно победили злата вещица Моргана, която можела да се
превръща в дракон. Тя, обаче успяла да отправи проклятие: Когато страната
отново стане нестабилна, тя ще се завърне, за да търси Ескалибур.
Александър Елиът е дванайсет годишно момче, което живее
заедно с майка си в Лондон. Баща му ги е изоставил, като е подарил на Алекс
книга с легендата за Крал Артур, посветена на сина му, бъдещият крал.
Момчето
трябва да се справя с това да бъде плячка в гимназията, в която учи, заедно с
най-добрия му приятел Бъдивер, биват тормозени от по-големите Ланс
и Кей. Един ден Алекс се опълчва срещу Ланс и се скрива в един строеж,
където открива меч, забит в камък. Какво прави момчето ли? Изважда меча и
проклятието започва да се сбъдва.
Мерлин
се събужда някъде, във формата на
тийнейджър и тръгва да помогне на новия крал, който има да научи много, да
събере рицари, защото до битката с Моргана остават само четири дни, а
всяка нощ тя става все по-силна.
Алекс,
Бъд, Ланс и Кей се обединяват, за да спасят целия си познат свят.
Филмът
е чудесен. Има достатъчно екшън (битки срещу огнени конници), драма (отношенията
между героите, търсенето на входа към затвора на Моргана), комедия (прекрасни
лафчета, прекрасен Мерлин) и фентъзи на една доста любима моя тема – свързана с
Авалон.
Героите
имат своите недостатъци, все пак всеки може да се уплаши, но и силни страни,
показвайки смелост и отдаденост. Изграждат здраво приятелство и научават ценни
уроци.
Посланието
на филма е много силно: В някои битки, ще бъдем сами, няма да имаме смели
рицари до нас или вълшебни оръжия, които да ни показват пътя, ще трябва да се
справяме с това, които имаме, вътре в нас и да разчитаме на собствените си
способности. Също така, че трябва да не се отказваме от мисията, да не
предаваме отбора и да обичаме близките си.
Сега
ще пусна няколко спойлъра, защото искам да кажа още няколко неща, така че, ако
не искате да си разваляте удоволствието от хубавото филмче, ви пожелавам хубав
ден, отивайте да го гледате! Заслужава си!
А,
за тези, които са останали:
Ами,
първа точка – Мерлин! Толкова харизматичен! И в образа си на тийнейджър, ядящ
пилешки крилца, със своите ярко жълти кецове и тениска с дъга, ИКОНА! Също и в
образа си на старец, който наставлява или в този на симпатична сова, в който се
блъска в прозорците!
Втора
точка – (Сър) Бъдивер – най-добрият приятел на Алекс. Готов да последва
приятелят си, дори и да е трудно, прекрасен образ.
(Сър)
Ланс(елот) и (Лейди) Кей – много ми се искаше да пламне искра между тези
двамата, може би това ми липсваше. Тя ми хареса, но Ланчо също се промени и от
гадняр, стана достоен рицар.
Майката
на Алекс – смела жена, която разбира се повярва на сина си!
И
не на последно място, светещият Ескалибур и Дамата от Езерото, неизменни
помощници на краля!
Доволна
съм от филма, заслужава си гледането, поне ще ви разсее за малко от скучното
ежедневие и кой знае може и вие да напишете някой сценарий, който да бъде
филмиран. (Това го знам от ревютo на Алекс от Цитаделата. Хвърлете едно оченце.)
Също
така, ако ви липсва вдъхновение погледнете поста на Ева!
А,
ако ви се гледа нещо корейско, цъкнете ТУК в блога на Руми, която се завърна
към писането, докато за нещо екзотично можете да видите в този мой пост.
Благодаря
ви, че стигнахте до финалната права на тази моя творба!
Всъщност
бях много вдъхновена и я написах за няколко часа. И десетте глави. Не мисля, че
са нещо кой знае какво, но са си нещо мое.
Надявам се, че са ви харесали!
Малко
се чудех дали да не променя финала, но в съня ми нещата се развиха по този
начин, така че реших да ги оставя такива.
Приятно
четене!
Глава 9
-
Господин Малфой, нужно ли е да говоря с директора? – Някой ме разтърсваше.
Премигнах
няколко пъти и се озовах лице в лице с господин Филч, който ме разтърсваше
грубо.
-
Всичко е наред, съжалявам за безпокойството.
-
Научи се да пиеш като хората, Малфой, преди да припарваш до малиново вино. Да
се въргаляш тук цяла нощ, засрами се! Отнемам двадесет точки от Слидерин. Изправих
се, олюлявайки се. Цяла нощ? Какво се беше случило. Последното нещо, което
помня... Беше Либа, говорех си с Либа. Отнесох се ужасно с нея!
…
Цял
следобед тичах из етажите, търсейки път към тайнственият коридор. Исках да
намеря Либа и да разбера какво по дяволите се случваше! Тя беше единственият ми
приятел през тази година! Съсредоточих мисълта си към нея. Тя беше толкова
обикновена, че не бих я забелязал.
Взех
да се изкачвам п поредното стълбище, когато чух, че то отново се премерва.
Какъв късмет това беше коридорът! Ето и нишата!
-
Либа? Либа, съжалявам… Ти? Какво правиш тук?
Луна
Лъвгууд стоеше срещу една отворена врата вляво. Блъснах я и нахълтах вътре.
Имаше купища неща. Познавах това място. Бях влизал само веднъж, но нямаше как
да сбъркам Нужната стая.
-
Какво по дяволите се случва тук? Къде е, Либа?
-
Седни, Драко – не се подчиних. Исках само да я видя. – Следя те от месеци. Искаше
ми се да знаех по-рано. Либа не е тук. – прошепна Луна. - Не мисля, че ще се върне...
Нещо
в мен сякаш се счупи, слушах и не исках да повярвам. Когато Лъвгууд, замлъкна
се изстрелях към Забранената гора.
Беше
почти тъмно. Може би дълбаех от часове. Не можех да повярвам на думите и. Либа
не беше мъртва. Сълзите се стичаха по лицето ми и отпуснах глава в калната
пръст. Не осъзнавах, кога е дошла бурята. Не чувствах дъжда. В главата ми
звучаха думите на Луна:
“Видял си призрак, Драко. В
миналото си имал среща със смъртта и за това си успял да я видиш.
Либа Брейн е била убита от
някой смъртожаден, в нощта на смъртта на Дъмбълдор. Била е довлечена в
Забранената гора, но най-лошото била е забравена, от всички.
А всъщност се е опитала да
предотврати гибелта на директора. Нужната стая била пред нея, но тя не я
отворила, за да се скрие. Свила се и зачела учебника си по пророкуване, като си
мислела, че никой няма да я забележи. Грешала.
В стаята бил скрит един от
хокурксите с парченце от душата на Волдемор. Тя дала живота си, за да не бъде
открит от злите сили. Последното и
желаене е било някой да я види, за да не бъде сама.
Не си виновен ти, Драко.
Направил си каквото можеш.
Колкото
повече биваме ограничавани, навън с маска, не е много приятно, толкова повече
умът ми иска да се пренесе на някое далечно кътче. Например в някое малко
градче на Карибите, с дъх на прясна риба и океан.
В “Фатално затишие” (Serenity)се пренасяме
точно на такова място.
На
остров Примът времето тече е еднаква скорост, прогнозата за времето е
идентична, подходяща за риболов навътре в яркосините води, с добра стръв
и малко късмет. Бейкър Дил (Матю Макконъли )осигурява първокласен
риболов на богатите туристи, но живее със своите демони под формата на огромна
риба-меч, която никога не успява да хване.
Идилията
бива нарушена, не само от човекът с костюм, вратовръзка и куфарче, който така и
не може да свари да поговори с нашия човек, а и от бившата му съпруга Карън (Ан Хатауей), която
се появява неочаквано с молба към Дил да убие съпруга и, който ще пристигне
след ден за доза жарко слънце, риболов и забавления.
Някъде
в картинката стои и Патрик, момче скрито зад компютъра си, също ловящо риба.
Всичко
се оказва свързано и на този остров, където всеки знае всичко за всекиго, може
би, никой не знае нищо или смисълът е не само в това “да хванеш голямата риба”.
Прекрасен
трилър, с приятна актьорска игра и смисъл, който оцених, макар и да успях да се
досетя за някои неща. Препоръчвам! Заслужава се,
жалко, че критиците не са го оценили подобаващо.
А, ако ви се гледа нещо
свързано с руската мафия, ФБР, на Люк Бесон, кликнете тук.
Ако
ви се чете фенфикшън в света на Хари Потър – тук.
Добре,
паникьосваш се излишно, Драко. Опитвах се да убедя себе си.
Не
бях виждал Либа от Коледа. Тя беше просто едно самотно момиче, почти
незабележимо. Може би за това не можех да я улуча в Голямата зала. Реших да
вложа усилията си в нещо продуктивно. Уроците и без това бяха трудни,
последната година, а и ми предстояха сериозни изпити.
Три
месеца минаха неусетно и пролетта беше на път да настъпи.
Само
че в последният ден на март падна пресен сняг. Вървях си към часа пори професор
Макгонагъл, когато проклетото стълбище ме прати право при коридорът на Либа.
Нишата и коридорчето бяха празни.
Е,
значи не стои тук по всяко време. Обърнах се с намерението да се тръгна, когато
чух звук от отваряща се врата. Вляво, точно, където изобщо нямаше врата
предните пъти. Познах жълто-черният шал, преди да видя лицето и.
-
Драко!
Извадих
пръчката си и я насочих към нея.
-
Сега е мой ред да питам. Познаваш ли Седрик Дигъри?
-
Познавах го. Бяхме в един дом. Но сред Тримагическият турнир…
-
Защо не влезе в Орденът на Феникса.?
-
Не успях да намеря Нужната стая.
-
Това звучи толкова жалко, но както и да е. На чия страна беше в Битката срещу
Волдемор?
-
Не произнасяй името му! – изписка тя.
-
Отговори ми!
-
На ничия! Не съм участвала! Аз просто исках да ме намерят! – тя ме гледаше с
огромна омраза. – Мислех, че можем да бъдем приятели! - Изкрещя и сноб светлина
ме блъсна.
Аз
съм добре, готвя и имам още малко седмични неща покрай университета и въпреки
това имам доста време за четене. А напоследък съм станала доста претенциозен
читател. Не е хубаво да се пропускат изречения и параграфи. Но го правя. Но,
когато взема да прескачам цели страници, ами явно отново не съм случила на
книга. И опирам до книгите, които съм оставила недочетени. Преди година и
половина се сдобих с трилогията „История за български чудеса” на Искра Урумова
и бях убедена, че ще ми хареса. Самодиви, български привкус, щипка любов, уви…
Първата книга – “Откраднато” ми вървеше адски бавно. Да имаше интересни моменти,
но и страшно много описания, които не ми трябваха и не ми помагаха. Та оставих
я, разбира се прочетох си и финала.
Преди
няколко дни, обаче реших да дам нов шанс на тези книги.
Започнах
“Обречено” и ми хареса.
Оттук
надолу ще има спойлери за сюжета, така че ако не сте чели първата книга
спрете до тук.
Аз
все пак ви приканвам да дадете шанс на тези красоти, които не са големи тухли,
а събират в себе си малко история, щипка магия и са прекрасни и ще стоплят
българските ви сърца, дори и да сте извън Родината!
В
първата книга Ковчежето, което всеки сезон т.е. на всеки 4 години преминава
между самодивите и овчарите, остана във вторите. Марко (внук на един от Старите, глави при овчарите)спаси
косата и живота на Неда, която подготвяха за следващата Пазителка (втора в йерархията на самодивите, след Юдите). Накрая се срещнаха за малко на едно летище и се
разделиха с обещанието да се срещнат отново.
Четири
години по-късно Неда, спаси Марко и дядо си. И с Марко сключиха сделка да се
оженят наужким, за да заблудят другите. Избягаха в Австралия, имаха красив
романс и Неда се върна в България. И двамата бяха излъгани, че любимият им го
няма. И така завърши книга две.
“Опазено” вървеше най-динамично, понеже видяхме и заговорите на
самодивите в лицето на една от Пазителките. Също и действията на Старите и Юдите.
Съдбата,
обаче си знае работата и тези, на които им беше отредено отново се срещнаха,
защото имаха какво да опазват. И те трябваше да жертват всичко, за да спасят
света си и живота на невинни, които щяха да пострадат при нарушеният баланс в
природата.
Опредено
харесвам книга номер три най-много. Имаше повече гледни точки. Свикнах и с
факта, че главите от името на Неда се водят от първо лице. Харесвам всички
билки, които използва самодивата. Харесвам, че не е готова да се предаде,
въпреки всичко. В Марко, (освен името му), харесвам това, че винаги има резервен вариант и
грижата към семейството му.
Надявам
се, че в бъдеще отделя отделен пост на двамата главни герои, но определено
много харесвам историята им. Също така съм много доволна от финала.
Бих
ли прочела още истории в този толкова магичен свят, сред малките селца, изворна
вода, в контраст с дивните кътчета по цял свят?
Да,
с удоволствие!
А,
едно чудесно ревю на трилогията може да прочетете тук в блога на Петър.
А
Нина, с която четем сходни истории, също е направила три, искрени ревюта, които
обожавам. Вижте ги Тук, Тук и Тук.
