"УРОК ПО СЪДБА" - Част 1 // Draco Malfoy Fanfiction by Me

Здравейте! Представям ви първата част от моят първи фенфикшън във Вселената на Хари Поър и изобщо! Надявам се, че ще ви хареса!

УРОК ПО СЪДБА

(Art from here)

Глава 1

Хогуортс изглеждаше същият, но  знаех, че не беше. Връщах се за последната ми година там. Мама ме подкрепи както винаги, но баща ми беше бесен. Каза ми, че не било на хора, с нашето положение да се връщат в тази дупка, гъмжаща от нечистокръвни. Споменах му, че след падението на Волдемор, ние бяхме тези в неблагоприятното положение.

Повечето магазинчета по Диагонали се бяха възстановили. Набавих си учебници и необходимите материали и поех към перона. Имах два избора да заобиколя и да рискувам да сваря влака почти пълен или да мина напряко и да си заема купе. Избрах вторият вариант, който за съжаление минаваше покрай магазина на Уизли. Знаех, че единият от близнаците e починал. Тях не ги различавах, но очаквах магазина им да бъде малко по-шумен. Беше отрупан с цветни лентички и отвътре се чуваше тиха музика. Застоях за миг, загледан в прашното стъкло, но после отминах. Нямаше какво да направя за тях.

Влакът ме чакаше и учениците тепърва бяха започнали да се качват. Нахълтах в първото празно купе и понечих да наглася куфара си, когато чух недобре прикрито ахване. Обърнах се стиснал пръчката си, а срещу мен стоеше малко момче със тъмна, разрошена коса и големи очи, които скоро щяха да изскочат.

- Аз… - хлапето направи крачка назад. – Извинявай, мислех че е свободно. – празно, имах предвид. След, което с няколко бързи движения си събрах нещата и излязох от купето. Коридорът вече се пълнеше с ученици, които търсеха своите приятели. Поех към задните вагони. Щеше да е прекрасно, ако просто се разминавахме с останалите и всеки си продължаваше лутането, вместо да спират и да ми зяпат, правейки ми път. Страхувайки се от мен. Обзе ме чувство на вина, което отключи и ярост, затова почти прибягвах между вагоните. Ненадейно се блъснах в някого и чух падане на неща, около мен. Вдигнах глава, готов да се извиня, когато срещнах очите на…

- Малфой. Каква изненада – констатира тя.

- Грейнджой…

Тя ловко ме размина и продължи по пътя си. Не беше добре. Трябваше бързо да си намеря купе, не ми се искаше да се срещам с Потър. Тъкмо отварях вратата на вагона, когато чух ясният глас на грифиндорката.

- Деца, пазете се от него. Мисля, че всички знаете кой е и какво е направил. 
Треснах вратата и се озовах в последният вагон. Мерлин, благодаря, последното купе беше свободно.
Да семейството ми се присъедини към Черният лорд. Но аз самият, не направих почти нищо.

Бях решил, че във влака ще е идеално да помисля и да си съставя план за напред, но неусетно заспах. Събудих се от друсане, предвещаващо пристигането ни. Беше сумрак, а замъкът се извисяваше на няколко мили от нас. Огледах се и установих, че явно за мен няма каляска. Не, че щеше да ми навреди да походя. Но след няколко крачки, забелязах, че всички се движат пеша. Промените започваха още оттук.

Голямата зала беше препостроена след разрушенията нанесени от смъртножадните. Тази година масите бяха уедрели, понеже родителите се страхуваха и предпочитаха да обучават децата си вкъщи. Седнах на обичайното си място, а най-близкият човек стоеше на три стола от мен. Кимнах му, но момчето насочи поглед към подиума.

Професор Маггонагъл, се изправи за своята реч, като директор на училището.

- Скъпи ученици, благодарим ви, че избрахте да се учите в Хогуъртс! Благодарим за даренията от Министерството на Магията и частните дарители! Сега бих искала да дам думата на нашите герои! Моля, заповядайте при мен. – Потър, Уизли, Грейнджър, Лъгботън, Лъвгууд.

Отказах се да слушам и се замислих, че може би ще е добре да си сменя мястото в залата. Нашата маса беше една от вътрешните, така че щяха да ме виждат отвсякъде. А усещах как ме гледаха. Със страх, но повечето с омраза. По-близо до подиума, означаваше осъдителният поглед на учителите, за това отпадаше като вариант. За това реших, че ще сядам по-близо до вратата на залата, хем щях да мога да излизам по-бързо.

-… и нека бъдем по-добри! – завърши Джини Уизли.

- Смелост. Имахме достатъчно, за да се изправим срещу злото! Сега нека бъдем честни и да следваме заръките, оставени ни от Албус Дъмбълдор! – продължи Невил Лънгботън.

- И нека да не забравяме светлината, която грее във всеки от нас! – Луна Лъвгууд, зашари със странните си светли очи из залата. Погледът и се спря върху мен за секунда и ми се усмихна леко.

Достатъчно. Обърнах глава в обратна посока. Половината маса на Слидерин ме зяпаше.

Част 2 →