“Тина и половина” от Юлка // размисли и мъдрости

 

Здравейте! Как сте?

Днес ще ви поговоря за една книжка, която съм я чела повече от десет пъти. Юлия Спиридонова или още Юлка е любима моя писателка още от детството ми, когато родителите ми, ми подариха първата и книга от трилогията за Страната за сънищата. Другата и поредица беше за тийнейджъри и, когато навлязох в този свят изядох буквално с кориците книгите и, начело с  “Тина и половина”.

Там се запознаваме с Тина, която е красиво и умно момиче, което тъкмо е влязло в гимназията. Самочувствието и е доста ниско, защото е доста пълна. С голяма доза хумор, Юлка ни пренася в главата на Тина, за да изживеем с нея приключението към промяната. Защото, когато искаш нещо силно, трябва да положиш доста усилия, за да го получиш. И героинята и прави точно това, бори се със себе си и успява.

Въпреки, че историята е за подрастващите, са засегнати теми, които са общо валидни, независимо от възрастта – това как изглеждаш и това да харесваш образа си в огледалото; училищната среда, където има доста жестокости; истинското приятелство и какво може да прости и други.

Книгата се чете на един дъх и вдъхновява!
Препоръчвам ви я, ако ви се чете нещо по-леко или имате нужда от мотивация.

До скоро!

"На север от сърцето" #2 // Авторско

 #1

Надписът беше написан с равни, прави букви на огледалото в мъжката тоалетна в бензиностанцията на изхода на Сънбърст. Целувам те. Първата дума беше с главни букви, а втората с малки, сякаш нямаше значение. Явно самото действие беше по-важно.

Спрях водата, изливаща се от кранчето и метнах раницата си през рамо. Не беше най-добрата идея да се застоявам повече на това място. В последните осем часа бях стискала, не можех да изчакам жената да освободи, затова нахълтах тук. Слава Богу, че нямаше никого. Нито, когато излизах. Бензиностанцията продължаваше да изглежда толкова самотна, и освен мен и момчето на касата, което беше с няколко години по-голямо от мен, нямаше никого друг. Той имаше русолява коса и се беше опитал да ме заговори, още когато слязох от втория си за деня автобус, но тогава просто не му обърнах внимание.

- Само капучиното ли? – попита ме, докато вадех портмонето от джоба на якето си.

- Да – отвърнах и изсумтях нервно, защото исках по-бързо да изляза на чист въздух и да напусна това пусто място, каквото беше и Сънбърст.

- Накъде пътуваш? Ако изчакаш час-два, мога да те закарам – грабнах картонената чашка и излязох от бензиностанцията почти на бяг.

Навън се изливаше порой.

Вмъкнах се под тясната козирка и вперих поглед в междущатски път I-15. Автобусът вече закъсняваше. Прегърнах раницата пред гърдите си и мислите ми отново се върнаха към надписа изписан с яркочервено червило на огледалото отпреди малко. Почеркът изглеждаше женски и просто не ми се вярваше да е дело на мъж. Те правиха други глупави неща, за които винаги намираха оправдания. Дали тя го беше написала в пристъп на радост? Например след страхотен секс в тоалетната, на път към Отава, където да прекарат празниците. Макар че до Коледа имаше повече от месец, червеното винаги го свързвах с празника.

Всъщност с всеки празник.

С хубавите моменти.

Например, когато той си рисуваше червен нос и си преправяше гласа, имитирайки клоуна от цирка, който бяхме посетили същата вечер. Или с червените рози, които ми подаряваше на всеки рожден ден откакто се помня. За да се почувствам като дама. Винаги на първи декември украсявахме цялата къща. Червени топки за елхата и сребърни гирлянди. И коледни бастунчета. Очаквах тази Коледа с нетърпение и вече бях планирала, че ще започнем украсата от кухнята и, че ще изпека тонове сладки. Даже реших да направя пробна доза. Беше преди девет дни. По пода имаше брашно, а мивката беше пълна с съдове, които разбира се щях да измия след като приключа с бисквитките. Бяха кръгли и рисувах с червена глазура сърца на едната, когато брат ми се прибра. Бях се съсредоточила върху бисквитата и рисувах третото сърце върху бялата глазура отгоре.

- Мади, трябва да говорим – каза той и просто трябваше да го погледна, но исках тази сладка да е перфекна и да му я набутам още сега. Трябваше ми още малко време. – Мади, чуваш ли ме? – изхъмках в отговор, ръката ми трепна и сърцето се развали. – Нещата са сериозни… - Защо трябваше да се развали точно, когато почти беше готова? - … Мадисън, по дяволите остави глупавата бисквита – изкрещя ми и аз се ядосах, защото винаги ме наричаше Мади и хвърлих сладката по него. Незасъхналият айсинг изцапа ризата му и очите му проблеснаха.

После ме удари през лицето.

Дъждът продължаваше да вали, а автобусът не се виждаше никакъв. Дали не го бях изпуснала? Нямаше начин, бях тук петнадесет минути по-рано. Зъбите ми скърцаха от студ и премигнах няколко пъти, за да прогоня напиращите сълзи в очите ми.

Нямаше връщане назад.

Брат ми никога не ми беше посягал. Разбирахме се добре и той на практика ме отглеждаше, след като навърши пълнолетие и спряхме да бъдем част от програмата с приемните семейства. Бяхме живели във всякакви условия и бяхме попадали на гадни хора, но той никога не позволяваше нещо лошо да ми се случи. Аз бях неговата принцеса, малката му сестричка, единственото му семейство. Той работеше откакто навърши тринадесет, а от мен се изискваше да си пиша домашните и да уча усърдно, защото той не можеше да отделя толкова време на ученето, защото мислеше за бъдещето, когато щяхме да живеем само двамата. Всичко се счупи, когато кръвта, течаща от устната се смеси с червената смес, с която украсявах бисквитите. После телефонът му иззвъня и той излезе от къщата.

Аз плаках, докато не заспах от умора. На другата сутрин намерих бележка на плота, че го командироват в Денвър за някаква международна среща, където щеше да сервира хапки на богаташи, които имаха всичко. Нямаше извинение. И колкото повече премислях ситуацията, толкова по-нередно ми се виждаше. На осмата вечер, когато празнувах и двадесет и първия си рожден ден, мъчейки се с някаква задача по физика ми излезе реклама на Университета в Анкъридж, Аляска. Ставаше дума за осеммесечен курс по графичен дизайн и имаше таймер, който изтичаше в края на този ден. Предпочитах творческите дисциплини пред тези, които изискваха логика, но рисуването не ми беше сила. По скоро литературата.

И все пак си попълних документите. В един от въпросите ме питаха за семейна среда. Написах, че съм абсолютно сама и ги подадох. После оставих задачата и се легнах. На сутринта ме очакваше имейл с одобрение и любезно ме канеха на информационен ден след три дни.

Пресметнах, че брат ми тъкмо щеше да се е прибрал. И не можеше да ме спре да замина, защото първото нещо след като видях писмото беше да отида до общината, където ми обясниха, че могат да ми изпратят новите документи във всеки щат. Или да ги пусна за експресна поръчка и да си ги взема на следващата сутрин. Прецених, че ще е по-добре да жертвам голяма част от спестените ми пари.

На сутринта си събрах багажа, изтеглих си останалите финанси, взех си новия паспорт и отидох и хванах първия възможен автобус до Солт Лейк Сити, откъдето се надявах че ще мога да си хвана друг до бъдещия ми дом. Е, оказа се че трябва да се прекача някъде в Монтана, защото ще преминавам граница. Сега стоя и премислям дали това решение е правилното. Университет покрива таксата за програмата и се надявам да осигуряват общежития, иначе не знам какво ще правя. В Аляска си е студено…

Чувам свиренето на клаксон и голям червен автобус влиза в отбивката на бензиностанцията.  Шофьорът слиза и се насочва към входа и аз го питам.

- Извинете, това ли е автобусът за Анкъридж? – той потвърдава и пита дали имам билет. Показах му го и той ми каза да се качвам натопло.

Очаквам да има повече хора, но имаше доста празни седалки. Не и тази, на която трябваше да седна. От вътрешната страна стоеше тъмнокосо момче, което рисуваше с пръст по запотеното стъкло.

- Извинявай, мисля че това е моето място – казах и той веднага махна раницата си и я пусна в краката си, за да освободи седалката до пътеката. – Харесва ми – посочих към рисунката.

- Благодаря – той ми се усмихна, но аз не му отвърнах. Не исках да насочвам вниманието му върху себе си.

- Мисля, че това… момче търси нещо – не мога да откъсна очи от скицата на автобуса и фигурката, която гледа на север, отбелязал е посоката и тя съвпада и с пътя, по който продължава да се движи нашия автобус. – и нещо ми подсказва, че ще го намери – този път му се усмихвам, защото в главата ми виждам история, която нямам на кого да разкажа.

- Добро предположение – той изглежда изненадан, но не се отдръпва, а ми подава ръка. – Конър – името му е хубаво. Прилича ми на Конър.

- Мади – чуквам юмрук и вече съм сигурна, че ситуацията е крайно нелепа.

- До къде пътуваш – пита ме почти веднага.

Мога да го излъжа, обаче не ми се иска го правя, затова му казвам истината.

- Към Северното сияние – разсмивам се и се сещам как прекарахме две седмици в едно семейство обсебени от Аврора, които за съжаление нямаха идея как да се грижат за деца. – чувал ли си легендата за духовете на светлинките, които…

  

КРАЙ

 

 #3

 

Привет! Явно с Конър и Мади не сме приключили! Надявам се да ви харесва!

До скоро! ♥

"На север от сърцето" #1 // Авторско

 

Автобусът се движеше по междущатски път I-15, а аз стоях от лявата страна и търсех хоризонта с поглед. Навън валеше проливен дъжд, придружен от градушка. Ледените късчета бяха с размерите на бобени зърна. До Коледа оставаха четиридесет и четири дни и за първи път щях да я прекарам далеч от вкъщи. Музиката ми рязко спря и отлепих лицето си от прозореца. Нямах обхват. Чудесно. Раздвижих схванатото си тяло на седалката. Бях благодарен, че седалката до моята беше празна. Не ми се говореше, с никого, още повече с непознати, които непременно щяха да ме заговорят, заради онова дяволско нещо, наречено чар. Дори и след купони до сутринта, в кампуса на университета, когато косата ми хвърчеше на всички страни и очите ми бяха мътни, заради бирата, винаги се появяваше някой, който ме заговаряше с усмивка на лице.

Така се запознах и с Чейс. Русата му коса блестеше от слънцето и равните му бели зъби бяха подредени идеално, оформящи усмивка, която щеше да плени всяко момиче. Не бях имунизиран срещу това. А на него не му пукаше как изглеждам, дори и, когато се издокарвах за пред него с прясно изгладена риза и папийонка. Не знам защо реших да го поканя у дома за миналата Коледа. Може би, защото сподели, че няма място, което да чувства като свой дом. Защото със семейството му се местили в девет различни щата, преди да влезе в Щатския в Монтана със стипендия по приложна химия. Беше с две години по голям от мен, а аз определено се нуждаех от приятел,защото не бях свикнал да съм далеч от вкъщи. Дори не бях напускал щата. Другата причина поради, която си отворих устата и го поканих за празниците беше, че най-сетне бях по-блестящото дете. Учех в мечтания университет с пълна стипендия - графичен дизайн. От дете обожавах да рисувам, а когато получих първия си графичен таблет – подарък от сестра ми за шестнадесетия рожден ден, бях толкова щастлив.

Ако знаех, че нещата щяха да се развият по този начин бих се отказал от устройството и всяка една рисунка, която бях създал на него.

Сестра ми беше колкото Чейс и с приятеля с, когото щяха да се женят се бяха разделили след шестгодишна връзка. Разбира се, че аз научих това чак след семейната вечеря на двадесет и трети, когато двамата пристигнахме. Мама и Зоуи се затвориха в кухнята след като измиха чиниите и татко ме дръпна страна преди да избягам да видя дали Чейс харесва стаята ми, която му отстъпих. Татко ми каза да съм по-внимателен със Зоуи и да не правя мръсни шеги. Не, че ги правех, но все пак семейството ми не ме бяха виждали от началото на септември. Исках да разпитам сестра ми, но тя беше толкова щастлива, че съм си вкъщи и настоя да и разкажа всичко за университета. Заспахме по някое време и станахме доста трудно на другата сутрин, когато всички се натоварихме в семейния пикап и отидохме да изберем елха. Стоях в средата межди Чейс и Зоуи. Те пееха коледни песни и се смееха на коледните скечове, които вървяха по радиостанцията. Преди да украсим елхата следваше Голямото готвене, в което всички се включвахме. Аз и мама поехме основното, татко взе гарнитурите, салатите и сосовете, а Зоуи се зае с десерта – любимият ми ябълков пай. Чейс искаше да помогне, макар че всички се опитвахме да го убедим, че той е наш гост. Накрая сестра ми го извика да и помогне със сметаната за украсата на пая. Вечерта беше прекрасна, както и Коледа.

Гледахме филми, ядохме бонбони и играхме настолни игри. Чейс и Зоуи се конкурираха за това кой ще победи повече пъти на Монополи, докато аз играех само за спорта, защото след първите четири игри нямах шанс да обърна резултата. Най-добрият ми приятел предложи да отскочим до Коледния базар в центъра и остави сестра ми да спечели, тъй като имаше по-голямо имущество. Видях се с почти целия ми клас от гимназията и оставих Зоуи да разведе Чейс из сергиите. Върнах се след полунощ и заспах с дрехите. На сутринта видях Зоуи да се измъква от стаята ми и нещо ме жегна. По късно Чейс ми обясни, че съм бил заел цялото легло, а и не искали да ме будят. После ми подари коледният подарък. Акварелни моливи, които струваха по сто долара бройката, за които си мечтаех от дете. Бях му споделил това, но не мислех че е запомнил. Прегърнах го и забравих за случката със спането.

През следващите дни тримата обикаляхме из околността и си припомняхме старите спомени. Чейс изглеждаше щастлив и аз бях горд , че съм част от това. Още през ноември го попитах, дали е проблем да му подаря подаръка в първия ден от новата година и той само вдигна вежда, но се съгласи без да пита. Истината беше, че подготвях дневника, пълен с наши снимки, рисунки и истории още от октомври, когато се влюбих в Чейс и възнамерявах да му го дам на първи януари след новогодишната ни целувка, за която събирах смелост.

Купонът щеше да бъде в дома на Стив, моя вярна дружка, който беше капитан на отбора футболна Койотите от Северна Дакота, а иначе учеше право. Цялата улица светеше и повечето съседи се бяха изнесли, защото Стив, винаги беше домакин на новогодишните купони, преди разбира се да поеме тази традиция от брат си Майкъл. Не очаквах, че Зоуи ще дойде с мен и Чейс, но тя се въодушеви и нямаше как да и откажа, особено заради строгия поглед, който татко ми хвърли.

И така, тримата се озовахме на партито на живота ми. Бях решил, че ще пия само пунш, не исках да съм твърде пиян, когато настъпва новата година. Танцувах и се забавлявах истински и няколко момичета ми хвърляха привлекателни усмивки, но аз мислех само за Чейс. Когато тръгнах да го търся си припявах онази песен на Марая Кели, “… Всичко, което искам за Коледа си ти… винаги съм искал теб…”

И после, нямаше гръм. Имаше само Чейс, който целуваше сестра ми, чиито гръб беше опрян на една страна. Чувах обратното броене. Но за мен то спря на числото осем, когато ги видях. Новата година настъпи и, аз успях да отлепя краката си преди да видя Зоуи да ми краде онази целувка.

Излязох навън, където валеше сняг. Седнах на верандата и повърнах. Явно съм заспал там. Събудих се зъзнещ от студ. Чейс ме разтърсваше и ми подаваше якето си.

- Прибрах Зоуи към два, после се върнах за теб. Но не те намерих. Обиколих цялата къща, шест пъти, а ти си бил тук. Облечи го, Конър и да се прибираме вкъщи – той ме гледаше с големите си сини очи и понечи да наметне якето на раменете ми.

Вкъщи. Тази дума ме накара рязко да се изправя на крака. Бях се схванал, но не ми пукаше. Метнах якето му обратно и се усмихнах.

- Радвам се, че откри дом, Чейс – после побягнах и го оставих завинаги.

Родителите ми още не се бяха прибрали от тяхното парти, затова набързо си събрах нещата и изхвърчах към спирката.

Чейс се опитваше да се свърже с мен през следващите три месеца, но аз го отбягвах. Мама и татко мислеха, че не одобрявам връзката му с Зоуи. Нямаше как да им кажа истината, затова ги оставих да вярват в това. Сестра ми ми пращаше есемеси и имейли през няколко дни. Беше настоятелна, но аз я игнорирах. Не съвсем, но и отговарях с едносрични изречения.

Нямаше как да прекарам следващата Коледа вкъщи, затова кандидаствах по една програма за обмен и в момента пътувах към Анкъридж, Аляска. Дъждът се превърнал в сняг, а обхватът беше дошъл, защото телефонът вибрираше от получените съобщения. Имах пропуснати обаждания от мама и татко и няколко есемеса от Зоуи.

Зоуи: Моля те, обади се на мама, когато пристигнеш.

Зоуи: Не съм им казала. Когато ти решиш.

Зоуи: Кон, липсваш ми.

Беше ми сестра и нямаше как да я виня за случилото се. Любовта просто идва и те връхлита като лавина. Или те помита или те затрупва. Мен ме беше затрупала, но не можех да се сърдя на най-близкия ми човек в семейството. Бях и казал за обмена, просто, за да знае къде съм, за всеки случай. Чейс се отнасяше страхотно с нея и я обичаше истински. Зоуи го заслужаваше…

- Извинявай, мисля че това е моето място – момиче с лилави слушалки на врата и какаови очи посочва към раницата. Дръпвам я и тя сяда до мен – харесва ми – тя посочва рисунката на стъклото, която съм нарисувал с пръст.

- Благодаря – отвръщам и и се усмихвам. Изражението и оставя сериозно.

- Мисля, че това момче търси нещо – поглеждам набързо към рисунката на автобуса, на чиито прозорец се вижда малка фигурка, пътуваща към север. – И нещо ми подсказва, че ще го намери – тя ми се усмихва.

- Добро предположение – подавам и ръка. – Конър.

- Мади – тя свива юмрук и го чуква в дланта ми.

- До къде пътуваш? – питам я.

          - Към Северното сияние – тя се разсмива – чувал ли си легендата за духовете на светлинките, които…

 

 

Край

 #2

Здравейте!

Нова история от мен! Ще се радвам да ми споделите, дали ви е харесала!

Пожелавам ви хубава вечер!

Giveaway + вдъхновение

 

Здравейте! Как сте?

Аз съм добре и днес искам да ви споделя за няколко неща.

Блогът ми вече си има своя фейсбук страница, която можете да откриете, като кликнете тук.

По този случай организирам и Раздаванка – един от вас ще спечели книжна кутия, за да участвате трябва да сте харесали страницата и да се запишете тук. Ще изтегя победителя във вторник – 16-ти Ноември. Имате време до тогава, до 15:30ч.

А сега нека ви разкажа за филм, които ме вдъхнови в последно време!

Cars 3

Последният филм за Макуин Светкавицата е поредния прекрасен филм на Pixar! Всъщност идеята, че най-бързата ни позната кола, остарява и започва да губи състезания и трябва да смени подхода, за да се конкурира със останалите ми е много позната. Защото в блогърското общество също съществува този проблем и трябва да сме доста креативни и да не губим мотивация и фокус, което понякога не е лесно. Но трябва да се започне отнякъде и това е добро начало!

Филмът е изпълнен с послания, валидни да всички възрасти и все пак създава усещането за уют и ме връща към детските ми спомени, когато гледах първата част на Колите!

До скоро! Очаквайте интересни статии и Blogmas през декември!

Цитати - Алис Келен // “Всичко, което сме заедно” - Вичи

 

Здравейте! Как сте?

Аз вече слушам коледни песни и мечтая за предстоящите празници! Тези дни във Варна, обаче е същинско лято и по този повод искам да ви споделя цитати от една лятна история, в две части, която много харесах! В този пост ще видите любими изречения от втората книга на Алис Келен – “Всичко, което сме заедно”.

Enjoy!

        

Времето не лекува всичко.Успокоява, омекотява и заобля най-острите краища, но не прави така, че да изчезнат.

 

- Все още ли я обичаш? След толкова много време?

…

- Аз ще я обичам цял живот, по дяволите.

 

Защото хората идват и си отиват през цялото врем. Някой излиза от твоя свят и повече не ти вдига телефона, но какво се случва с всичко, което не може да се отнеме? Спомените, чувстват, миговете… Могат ли да изчезнат и да се превърнат в прах?

Къде остават?

 

Не знаех, че една прегръдка може да е по-голяма от една целувка, повече от което и да е признание, повече от секса, повече от всичко.Онази прегръдка обаче беше точно такава.

 

Мисля че това е магията на литературата, на музиката, на рисуването и на което и да е друго изкуство – преоткриваш себе си в онова, което някой друг е създал.

 

Дори нямах ютия, защото не ми се струваше нужно. В кой момент хората са решили да си усложняват живота и са приели, че намачканото не е хубаво?

 

-         Значи, в крайна сметка ще го направиш. Всичко, което си искала.

-         Дори не съм много сигурнакакво точно съм искала – признах.

-         Не е ли това? Да живееш от рисуването?

-         Да предполагам. Но никога не съм имала конкретна мечта, просто исках да рисувам…

-         Аз например исках да имам кафене. Няма големи или малки мечти, Лия.

-         Имаш право. – Свалих престилката, докато излизахме от кухнята. – А и винаги мога да проверя какво точно търся по пътя.

И няма значение колко бягате, защото не можете да избягате от това, което сте били, освен ако не възнамерявате да изтриете част от себе си.

 

Надявах се, че с времето чувствата ще се успокоят и че ти и аз ще можем да продължим да бъдем приятели, но ече дори и за това не съм сигурна. Защото продължава да боли. И да бъде сложно. И продължавам да не разбирам какво мисля през по-голямата част на деня.

До скоро!

ИЗЛЕЗ САМ/А

 

Здравейте!

Днес ще ви дам съвет: излезте навън.

Каквито и емоции да изпитвате една разходка из познатия град ще потуши почти всеки огън в сърцата ви. Само че този път изострете сетивата си. Без слушалки в ушите. Без музика или аудио книга. Но с включен звук. Усетете слънчевите лъчи, насладете се на топлината, защото есента е тук, но скоро ще отстъпи място на зимата. И двете са красавици. Само че сега е златокосата. Стъпвайте в падналите листа и просто слушайте. И гледайте. Хора, животни, наблюдавайте и оставете съзнанието си, съсредоточете се върху крайната точка на маршрута. И просто вървете натам. 

Когато мислите започнат да навързват нишка, хванете я и създайте нещо прекрасно!

“Двор от сребърни пламъци” – Сара Дж. Маас // ревю; какво ми хареса и какво не ми

Здравейте! Как сте?

Аз съм добре, в почивката между лекциите искам да си поговорим за “Двор от сребърни пламъци” от Сара Дж. Маас. Това е първата книга от втората и поредица за Дворовете, всъщност това е поредицата, с която опознах Сара. След като прочетох Стъкленият Трон, твърдях че определено тя е по-мащабната и по-добрата и част от творчеството и това може би се дължи на факта, че харесах страшно много ACOTAR и ACOMAF, докато очаквах малко повече от ACOWAR. После дойде и новелата, която има специално място в сърцето ми и може да си я препрочета тази зима.

И ето че ACOSF или на български “Двор от сребърни пламъци” излезе и.. си казах, че няма да я чета. Защото не харесвам Неста. Определено ми беше най-антипатичната от трите сестри и след като прочетох маса ревюта и мнения за книгата очакванията ми бяха под нулата, което не ми се случва често. И искам да ви кажа, че прочетох книгата за около 2 седмици, а тя си е 900+ страници и ми хареса толкова много! Да прочетеш книга, която си планирал, че ще ти хареса и това наистина да е така е чудно, но да останеш доволен от книга, която е доста недолюбвана. Може би просто съм попадала на такива мнения.

Както и да е. ще започна оттам, че всъщност да уж никой не разбира Неста, обаче реално Касиан си я защитава и е готов винаги да и подава ръка, демек да и помага още от глава 1. И от книга две май. Та нашата героиня, която е злобна и зла, но всъщност таи много болка и сили в сърцето си, бива заточена в Дома, където трябва да тренира с Касиан и да помага в Библиотеката. Не толкова сурово наказание? Поне според мен. После се започва търсенето на Кошмарните реликви и още други неща. Ще следват яко СПОЙЛЕРИ, така че ако не сте чели книгата, ами какво чакате? Все пак говорим за Сара Дж. Маас. Вървете!

Ще отбележа нещата, които силно ми допаднаха в “Двор от сребърни пламъци”:

1. Касиан (и другарската му връзка)

Значи, добре факта че той не се отказа от нея. Нямаше как де – нали са другари. Но тя го нараняваше, доста повече… и на него му се случваше. Но той винаги е там за нея. Ревах на сцената, когато си обещаха да си бъдат само свои. После и, когато най-накрая Касиан и призна, че са другари. Много силни са и двамата, горди, огнени и съм толкова доволна, че Сара ги събра. Не, че не правиха секс преди това. Но любовта си е друго!

2. Неста и смелостта и да се изправи срещу себе си и силата си

Тотално ми се преобърна мнението за нея, защото Неста се оказа, адски смела и ранима… запазила е доста човешки емоции и направи правилните избори, въпреки силата, която си взе от Котела. Избори, които доказа че не само е силен персонаж, но и действащ по ум и душа. Което е хубаво.

3. Фейра, Рис и крилатото бебе… и цялата драма там

Ами, самата Сара, стана майка на момченце, а и още в ACOWAR Фейра видя бъдещия си син. Малко в стил LOTR и Арвен, ама да не издребняваме. Факта, че двамата си бяха дали клетва, че ще умрат заедно, цялата грижа на Рис, накефих се да чета сцените им. А финалната, при раждането… емоционална и браво, Сарче!

4. Приятелството на Неста с Гуин и Емъри -  Неста успя да се сприятели с две много силни жени, които са преминали през ужасни неща, но продължават да се борят – също като самата нея. Всички моменти, които споделиха, Кървавият ритуал – връхната точка е – абсолютно доволна съм и от тази линия.

5. Кошмарните реликви – човешката кралица, в съюз с Кошей и дворът на Есента и отдавна изгубените магически предмети – Короната, Маската и Арфата. Отново добър похват на Сара, идеята ще се развива и за напред. Екшън – имаше, предателства – също.

Ерис – абсолютно образ, който ми е много интересен.

Доволна съм.

Ето, обаче и неща,  които не ми допаднаха толкова, заради които леко спада оценката ми:

1. Секс сцените

Какво да ви кажа тук, може би повечето ще сте съгласни. Твърде дълги, разбира се необходими, но можеха да се поспестят част от тях.

2. Мориган

Тя е герой, който адски много харесвам. И имаше прекалено малко за нея. Плюс, че така и не се разбра дали Ерис наистина я е изоставил в оная гора. Дано в следващата книга да научим.

3. Илейн

Ами ето – нещата се обръщат. Харесвах я повече от Неста, но тук претърпя тотална метаморфоза – от ревящото момиче, което отказваше да се храни, ами и тя си показа рогата и сякаш ми беше излишна в цялата картинка и дразнеше. Да триъгълника между нея, Люсиен и Азриел ще е интересен, но и двамата ги обожавам. Та няма да простя на Сара, ако Азриел страда още. Стига. И все пак дано с Гуин да стане нещо… ще видим.

Като цяло крайната ми оценка е 4/5, защото ми хареса, приятели. Виждам прогреса на Сара, като писател и определено е красиво! Така че, дайте шанс на Неста и на “Двор от сребърни пламъци”!

До скоро!