И, че е крайно време да поеме отговорност като един бъдещ мъж. Макар че още не беше навършил четиринадесет. За съжаление не беше лятно бебе. А да средата на ноември имаше още доста време. Което четиримата щяха да прекарат в двустаен апартамент в центъра на Меминген, както беше обещал брокера, на огледа, на който за жалост се наложи да присъстват и двамата са Маркъс, докато майка им хапеше устни и се опитваше да запомни всеки един подводен камък. Затворен комплекс, с басейн и трамплин в огромният двор, за който се грижеше частна цветарска агенция. Имаше също и частен домоуправител и дори портиер.
– Тоби, не с обувките! И може да започваш да си сваляш багажите в антрето! – момчето, което единствено майка му си позволяваше да нарича на галено име спря и се сабу по чорапи.
Два еднакви на райета. Не можеше да си позволи да е небрежен, при положение революцията, който му предстоеше да извърши. Изкачи стълбите почти без да стъпва по дъските, отлично знаейки кои издават опасен скърцащ звук. Подмина собствената си стая, чиято врата беше оставил притворена и нахълта в стаята на брат си без да почука.
Маркъс стоеше на геймърския стол, а багажът му – за разлика от този на Тобиас, беше разпръснат по пода и по всяка останала повърхност. Четири години беше разликата между двамата братя, но и двамата бяха взели сухата черна коса на баща им, макар че по-големият брат се опитваше да я стилизира с някакви продукти, които гаджето му Ейми, която караше курс по фризьорство и изпробваше върху него.
Сега той гледаше Тобиас с омраза, която момчето знаеше, че не насочена пряко към него самия, и въпреки това често избиваше отгоре му под формата на борба. Преди Маркъс да успее да се изправи от стола си, но вече свалил големите си слушалки, Тобиас започна речта си, която беше съчинил, още когато започнаха първите скандали на родителите им, по случай местенето на цялото семейство през половин Германия.
– Знам, че и ти обичаш Липщат, колкото и аз, макар че понякога казваш, че няма какво да се прави тук и с Ейми да стоите с часове тук – искрите в очите на Маркус бяха опасни и затова продължи по същество. – Само дето ти ще завършиш през пролетта и после ще запишеш университет в Дортмунд. Обаче си мисля, че е много тъпо и не-мъжко… – тук се поколеба, но вече беше стрелял – … да зарежеш Ейми със съобщение, както планираш да направиш, което ми каза снощи, когато ти отворих прозореца. – Всъщност беше ранна сутрин, когато Тобиас послушно инструктиран се събуди от звука на малки камъчета по стъклото и макар че майка му би изпаднала в ужас при мисълта за отворени дори и през лятото прозорци, сега по-големият брат бореше и солиден махмурлук, макар че очите му вече не бяха зачервени. – Тя е мила с мен и с мама. И с татко, когато го е виждала. И знаеш ли онзи ден, дори ме попита дали искам да се запиша на футбол в новото училище. Казах му, че ще си помисля.
Маркус изсумтя, но не прекъсна Тобиас. Нямаше нужда да споменават забранената спортна тема. По-малкото момче, нямаше никаква физическа издръжливост и майка им изрично забрани думата спорт да се споменава. Като бивш футболист във Втора Бундеслига и настоящ футболен коментатор, баща им не успя да приеме втори пореден откъс, след като Маркус заряза любимата му игра и започна да се занимава с музика и сега бас китарата му, прилежно поставена на леглото изглеждаше като единствената вещ приготвена да смени дома си.
Тобиас си пое въздух и продължи. Натякна нуждата на майка му, която страдаше от анемия шиеше ръчно от вкъщи да си намери нов приятелски кръг в Меминген, за да не бъде толкова нещастна от липсата на постоянно работещ съпруг.
– Също така, смятам че е крайно време двамата с мама да започнат да прекарват поне по един уикенд заедно. Направил съм списък… — момчето напипа смачкания лист в джоба си и после го извади и показа на брат си. –... аз, надявах се, че с Блеър ще успеем да го изпълним поне наполовина преди заминаването, но това явно няма да се получи, защото утре тръгваме, по дяволите! – последното възклицание не беше включено в речта.
Нито пък Блеър. Затова Тобиас вдигна поглед от земята, където лежеше списъкът с петдесет и две точки, от които бяха изпълнени само три и след като не получи шамар се завъртя на пети и излезе от стаята на Маркъс и се затвори във своята, която продължаваше да бъде боядисана в бебешко жълто, компромисен вариант спрямо розовото, след като семейство Щнайзер се сдобило с второ момче, вместо с бленуваната от майка им дъщеря.
Блеър обича розовото.
С тази мисъл Тобиас изкара половината пътуване. Когато спряха да си починат двете момчета останаха сами в колата и за голяма изненада Маркус, който говореше единствено с майка им се обърна към по-малкия си брат и каза:
– Съжалявам, че не сте успели да изпълните списъка ти, Тоби, но ще се погрижа да стигне до мама. Това семейство има нужда да се държи като такова. Ейми ти праща поздрави. Ще се опитаме да поддържаме връзка дистанционно, колко пък да е трудно – Тобиас не можа да устои и се разсмя заедно с брат си. – И със сигурен, че Блеър е много специална.
– Такъв е… – прошепна по-малкото момче и затисна с ръка устата си, но за щастие в този момент родителите им се върнаха в колата, а Маркъс не изглеждаше като да го е чул.
Блеър наистина беше специален. Най-вече защото накара и Тобиас да се чувства такъв. Беше израстнал във ферма за понита в Шотландия. След това беше учил в пансион в Северен Уелс преди да се пермести в Липщат заедно със сестра му която учеше магистратура в Дюселдорф. Блеър разполагаше със собствен апартамент, но най-вече показа на Тобиас, какво и истинска любов дори и за малко.
Когато по-малкият брат излезе от банята в новата му стая, която споделяше с Маркъс се оказа сам. Отдъхна си, докато се обличаше. Стаята му у дома наистина щеше да му липсва. За своя изненада установи, че част от багажа на брат му вече беше разтоварен, само китарата липсваше, което най-вероятно означаваше, че тази вечер щеше да спи сам. Надяваше се само да го е споменал на майка им.
Тобиас се зае да разопакова част от прилежно сгънатите си дрехи, а в едно от чекмеджетата намери някаква хартийка. Замалко да я хвърли, но изплашено я изтърва на пода. Когато успя да вдигне стикера, оттам го гледаше дъга, а на гърба и пишеше с познат почерк:
“Не затваряй прозореца и не ме чакай днес! Но може да те взема да посвирим, скоро! М.”
.png)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)