В ранният следобед на двадесет и седми август хиляда деветстотин седемдесет и пета година, термометърът в пикапа ми показва тридесет и четири градуса, когато преминаваме през Голдфийлд, Невада. Планираме да караме поне до началото на Долината на Смъртта преди да спрем да обядваме и Калъм тъкмо отваря бутилка кока кола, която да си поделим, когато виждам момичето, по средата на платното.
Набивам рязко спирачката и безалкохолното се разлива в купето на колата. Спътникът ми изпсува звучно и излиза навън. Прокарвам пръсти през сплъстената си коса и се оставям на жегата, която сякаш полепва по тялото ми и започвам да се потя преди Калъм да е довършил ругатнята си към момичето, чиято кестенява коса се спуска по голите и рамене. Вдигам поглед през белите и гуменки, през лятната рокля на розово-червени цветя чак до очите и, които определено са вперени в мен.
– Става ли да ме закарате до Гората от коли? – гласът и звънни в ушите ми.
– Кучко, благодари се, че не те прегазихме… – примигвам няколко пъти и се намесвам, защото Калъм е всичко друго но не и мил, както по принцип се опитва да се представя.
– Качвай се! – сядам отново зад волана и наблюдам момичето, което се настанява отзад.
– Ще се наложи да се върнем! – изстрелва русото момче, като се взира в мен.
– Само няколко мили – отвръщам и запалвам автомобила.
Пикапът на баща ми завива в обратна посока, за да може да се отправим отново към Голдфийлд, който бих казал че е пред умиране. Едва ли в него живеят повече от петстотин души. Пътуваме мълчаливо и паркирам пред гробището за автомобили, забити в пясъка насред нищото.
– За къде пътувате? – пита ме момичето, но Калъм е този, който и отговаря развълнувано.
– Ванденберг, Калифорния! – тя просто кимва любезно. – Утре изстрелят ракетата!
Момичето не задоволява потребностите на спътника ми да говори постоянно за изстрелването на сателита за фоторазузнаване в земната орбита и просто слиза от колата.
– Тази е пълна откачалка! – казва русокоското и двамата я наблюдаваме как уверено крачи към първия наполовина заровен в пустинята ретро автомобил.
За това поне сме на едно мнение. Може да изглежда на нашата възраст, но защо за бога и трябва да стигне до старо автомобилно гробище?
– По дяволите! – Калъм сумти, само дето аз вече премислям възможножните ни варианти, защото пикапът на татко просто отказва да запали.
Отиваме пеш до покрайнините на Голдфийлд, където един слаб брадат мъж, държащ гребло ни каза, че до петък, никой няма да може да ни изтегли. Днес е вторник.
Оставяме го да оре сухата почва и се връщаме в автомобилното гробище.
Слънцето е на път да залезе, когато русото момче, което прибрах от един паркинг в Охайдо решава да ни зареже.
– Ако трябва ще вървя пеш до Калифорния! – отсича и поема по пустия път, по който в близките часове сме единствените, които сме минали.
С Мишел си поделяме сандвич и се излягаме в ремаркето на пикапа. Тя не задава излишни въпроси. Всъщност не задава никакви и това ми носи някакво спокойствие, макар и да бях свикнал с постоянното бърборене на Калъм.
– Може ли? – чувствам редно да попитам, когато ръцете ми обгръщат тялото и.
И после остават само хилядите звезди и шоколадовите и очи, които ме пронизват в мрака.
На сутринта Лудия Уили ме събужда, ръгайки ме с греблото.
– Не бива да оставаш сам момче! Носи му се лоша слава на това място. – мъжът, всъщност побелял старец ме откарва в пустия град, негов дом и после вика полиция. – Какво момиче? Обикалям всеки ден района, сигурен съм, че ти и русият ти приятел сте единствените хора минали оттук.
Мозъкът ми опитва да разбере случилото се. Защото кожата ми продължава да мирише на морска сол, а океанът е толкова далечен, колкото и споменът за Мишел, който продължава да ме събужда някои нощи през летните месеци всяка година.
На двадесет и осми август хиляда деветстотин седемдесет и пета година е изстрелян сателит електрооптично разузнаване, кодово име DRAGON, който претърпява неуспешен полет и се разбива в Тихия океан.
Аз проспивам събитието. И без това се намирам на повече от четиристотин мили от мястото на събитието, което Калъм, толкова много мечтаеше да види на живо.
Оттогава са минали тридесет години, дъщеря ми ще се жени през пролетта, а аз карам към семейната къща в Санта Моника, с поръчка от съпругата ми Шарлот да полея орхидеите и. На входната врата виждам залепен лист хартия, с логото на НАСА и това привлича вниманието ми.
Мислите ми се връщат към приключението на живота ми от родния ми Минеаполис до Калифорния, където се установих, четейки писмото от единствения ми най-добър приятел, който никога не ме осъди, заради Вярата ми. И към въпросите, чиито отговор продължавам да търся и до днес:
“Скъпи Седрик,
Щастлив съм да науча, че някой толкова отдаден е решил да поеме управлението на Международната автомобилна гора! Църквата изглежда прекрасно! Потвърдено, крушата не пада по далеч от дървото! Поздрави от звездното небе!
П.п. Какво се случи с онова момиче?”
Отдъхвам си, след десетилетия, защото в ръцете си държа доказателството, че не съм единствения срещнал Мишел, която изчезна, също толкова внезапно, колкото и се появи…
