понеделник, 25 август 2025 г.

"Реч преди сбогуване" // Авторско

            

           Есенно листо в края на август не беше трагедия на фона на всичко случващо се в семейството на Тобиас, но когато момчето го видя в вчерашната локва пълна с кал си помисли, че няма нищо по-тъжно от това.



И, че е крайно време да поеме отговорност като един бъдещ мъж. Макар че още не беше навършил четиринадесет. За съжаление не беше лятно бебе. А да средата на ноември имаше още доста време. Което четиримата щяха да прекарат в двустаен апартамент в центъра на Меминген, както беше обещал брокера, на огледа, на който за жалост се наложи да присъстват и двамата са Маркъс, докато майка им хапеше устни и се опитваше да запомни всеки един подводен камък. Затворен комплекс, с басейн и трамплин в огромният двор, за който се грижеше частна цветарска агенция. Имаше също и частен домоуправител и дори портиер.

– Тоби, не с обувките! И може да започваш да си сваляш багажите в антрето! – момчето, което единствено майка му си позволяваше да нарича на галено име спря и се сабу по чорапи. 

Два еднакви на райета. Не можеше да си позволи да е небрежен, при положение революцията, който му предстоеше да извърши. Изкачи стълбите почти без да стъпва по дъските, отлично знаейки кои издават опасен скърцащ звук. Подмина собствената си стая, чиято врата беше оставил притворена и нахълта в стаята на брат си без да почука. 

Маркъс стоеше на геймърския стол, а багажът му – за разлика от този на Тобиас, беше разпръснат по пода и по всяка останала повърхност. Четири години беше разликата между двамата братя, но и двамата бяха взели сухата черна коса на баща им, макар че по-големият брат се опитваше да я стилизира с някакви продукти, които гаджето му Ейми, която караше курс по фризьорство и изпробваше върху него.

Сега той гледаше Тобиас с омраза, която момчето знаеше, че не насочена пряко към него самия, и въпреки това често избиваше отгоре му под формата на борба. Преди Маркъс да успее да се изправи от стола си, но вече свалил големите си слушалки, Тобиас започна речта си, която беше съчинил, още когато започнаха първите скандали на родителите им, по случай местенето на цялото семейство през половин Германия.

– Знам, че и ти обичаш Липщат, колкото и аз, макар че понякога казваш, че няма какво да се прави тук и с Ейми да стоите с часове тук – искрите в очите на Маркус бяха опасни и затова продължи по същество. – Само дето ти ще завършиш през пролетта и после ще запишеш университет в Дортмунд. Обаче си мисля, че е много тъпо и не-мъжко… – тук се поколеба, но вече беше стрелял – … да зарежеш Ейми със съобщение, както планираш да направиш, което ми каза снощи, когато ти отворих прозореца. – Всъщност беше ранна сутрин, когато Тобиас послушно инструктиран се събуди от звука на малки камъчета по стъклото и макар че майка му би изпаднала в ужас при мисълта за отворени дори и през лятото прозорци, сега по-големият брат бореше и солиден махмурлук, макар че очите му вече не бяха зачервени. – Тя е мила с мен и с мама. И с татко, когато го е виждала. И знаеш ли онзи ден, дори ме попита дали искам да се запиша на футбол в новото училище. Казах му, че ще си помисля. 

Маркус изсумтя, но не прекъсна Тобиас. Нямаше нужда да споменават забранената спортна тема. По-малкото момче, нямаше никаква физическа издръжливост и майка им изрично забрани думата спорт да се споменава. Като бивш футболист във Втора Бундеслига и настоящ футболен коментатор, баща им не успя да приеме втори пореден откъс, след като Маркус заряза любимата му игра и започна да се занимава с музика и сега бас китарата му, прилежно поставена на леглото изглеждаше като единствената вещ приготвена да смени дома си. 

Тобиас си пое въздух и продължи. Натякна нуждата на майка му, която страдаше от анемия шиеше ръчно от вкъщи да си намери нов приятелски кръг в Меминген, за да не бъде толкова нещастна от липсата на постоянно работещ съпруг. 

– Също така, смятам че е крайно време двамата с мама да започнат да прекарват поне по един уикенд заедно. Направил съм списък… — момчето напипа смачкания лист в джоба си и после го извади и показа на брат си. –... аз, надявах се, че с Блеър ще успеем да го изпълним поне наполовина преди заминаването, но това явно няма да се получи, защото утре тръгваме, по дяволите! – последното възклицание не беше включено в речта.

Нито пък Блеър. Затова Тобиас вдигна поглед от земята, където лежеше списъкът с петдесет и две точки, от които бяха изпълнени само три и след като не получи шамар се завъртя на пети и излезе от стаята на Маркъс и се затвори във своята, която продължаваше да бъде боядисана в бебешко жълто, компромисен вариант спрямо розовото, след като семейство Щнайзер се сдобило с второ момче, вместо с бленуваната от майка им дъщеря. 

Блеър обича розовото.

С тази мисъл Тобиас изкара половината пътуване. Когато спряха да си починат двете момчета останаха сами в колата и за голяма изненада Маркус, който говореше единствено с майка им се обърна към по-малкия си брат и каза:

– Съжалявам, че не сте успели да изпълните списъка ти, Тоби, но ще се погрижа да стигне до мама. Това семейство има нужда да се държи като такова. Ейми ти праща поздрави. Ще се опитаме да поддържаме връзка дистанционно, колко пък да е трудно – Тобиас не можа да устои и се разсмя заедно с брат си. – И със сигурен, че Блеър е много специална. 

– Такъв е… – прошепна по-малкото момче и затисна с ръка устата си, но за щастие в този момент родителите им се върнаха в колата, а Маркъс не изглеждаше като да го е чул. 

Блеър наистина беше специален. Най-вече защото накара и Тобиас да се чувства такъв. Беше израстнал във ферма за понита в Шотландия. След това беше учил в пансион в Северен Уелс преди да се пермести в Липщат заедно със сестра му която учеше магистратура в Дюселдорф. Блеър разполагаше със собствен апартамент, но най-вече показа на Тобиас, какво и истинска любов дори и за малко.

Когато по-малкият брат излезе от банята в новата му стая, която споделяше с Маркъс се оказа сам. Отдъхна си, докато се обличаше. Стаята му у дома наистина щеше да му липсва. За своя изненада установи, че част от багажа на брат му вече беше разтоварен, само китарата липсваше, което най-вероятно означаваше, че тази вечер щеше да спи сам. Надяваше се само да го е споменал на майка им. 

Тобиас се зае да разопакова част от прилежно сгънатите си дрехи, а в едно от чекмеджетата намери някаква хартийка. Замалко да я хвърли, но изплашено я изтърва на пода. Когато успя да вдигне стикера, оттам го гледаше дъга, а на гърба и пишеше с познат почерк:

“Не затваряй прозореца и не ме чакай днес! Но може да те взема да посвирим, скоро! М.”


петък, 22 август 2025 г.

Кехлибар, аквамарин и някакви други камъни...

     Синьо. Като онова малтийското, където най-вероятно плуват русалки. Крепости и крепостни стени. Остров, замък, тесни улички, пълни с изкуство. Смях, любов и някое разбито сърце. Пожелавам си да (си се/те)се върна!


четвъртък, 21 август 2025 г.

Sziget '25

Пепко

SPAR

Суши

Чорапогащник

Трамвай

Вода

Светещи цветя

Послания

Рисуване

Психично здраве

Радост

Кокили

Родни усмивки

Bella Ciao

Приятелство

Изкуство

Музика

Сърце

Конфети

Обещание








Догодина отново!


четвъртък, 14 август 2025 г.

plava


Здрасти! Честит август! 

Как си? Газиш ли в дълбокото синьо? Оставаш ли без дъх в чужда страна, но където сърцето ти не спира да трепти?

Разбиваш ли сигурността, рутината, мисленето? 

Планираш ли? Разказваш ли с много жестове и пъстри думи? Твориш ли, извън главата си? 

Вдъхновяваш ли? Вдъхновен/а.

Има бели конфети, уморени крака, лепенки и блясък. Там пак е блестяло. Целувки и топли думи. Винаги там. Чуват те. Слушат те. Вярват(в теб).

Какво е разбито сърце, когато никога не си бил мой? 

Беше. А може би и някога ще бъдеш.
Само нека да си събера душата, макар че вече знам колко тежи десет килограмов куфар.

Не ми липсва. Което е странно за емпат. 

Може би е просто мястото…

Как да не се влюбиш в каменни улички, крепостни стени, стълби, палми и синьо? 

До скоро, приятели! 





сряда, 18 юни 2025 г.

Писмо до теб и мен! #1

Здравейте! Как сте?
Вече е лято! ❤️
Тия дни си мисля, колко съм благодарна, че имам най-чудесните хора, около мен!
Вълнувам се за пътуванията ми, някога исках да живея в този град!
Готова съм за промяна, иначе няма как да вървят нещата!
Пожелавам ви слънце, море, силна музика, още по-силен смях и много щастие!
До скоро! 

неделя, 1 юни 2025 г.

Muzika za decu



Здравей и честит празник!

Продължавай да пееш любимите си песни, да танцуваш с повече хъс, отколкото умения!

Да мечтаеш и да сбъдваш!

Да планираш рай и да го създаваш!

Да се радваш на дъги, цветя, хубаво време, чуждата любов и за чуждото щастие! 

Да пишеш, да твориш и да четеш хубави книги!

Да вярваш на вътрешното си чувство, на Вселената и да си избираш пъстри по душа и пълни със сърца хора! 

До скоро!

П.п. Тя е горда и те обожава!




четвъртък, 22 май 2025 г.

Берлин


Берлин е утопия.

Звуци, цветове, характери.

Мръсно техно, стръмни стълби, смях, глъчка, крясъци.

Горещ шоколад, студена бира, останки от миналото и на две крачки в бъдещето. 

Ако имаш синя коса, на никого няма да му пука, ако хълцаш на перона, защото си си изпуснал влака – също.

Изкуство навсякъде. Стари галерии, пъстри графити, керамика, порцелан и скулптура. 

Арт кафенета, брънч и пощенски картички по хостелите.

Берлин е убежище.

Очаква те!























понеделник, 12 май 2025 г.

Евровизия 2025 - Първи полуфинал ^любими изпълнители

Здравейте, как сте?



В този вторник, в който варненските температури наподобяват мартенските, вместо да са майски, се вдъхнових да се включа. Знаете ли, че днес е първият полуфинал на Евровизия!

Ето и песните и държавите, на които ще стискам палци днес:









А тази година ще посрещна и победителя, докато самата аз пътувам! А кой знае може догодина най-сетне да стигна и до конкурсът за песен на Европа!

Очаквам лятото с нетърпение! Залези, партита, фестивали, плаж..., но сега нека се порадваме на май!

Кои са вашите любимци?

До скоро, приятели!



четвъртък, 1 май 2025 г.

Междинна станция „Кенгуру“ от Къртис Чен // Ревю



Здравейте! Как сте?

Днес ще си говорим за книга, която ме впечатли и ми хареса от – до!

Пренасяме се на пътническия кораб “Деджа Торис”, по направление: Земя – Марс. Гледаме през очите на Кенгуру, който е нещо като таен агент – в отпуск! Да, това е кодово име и да, дори и тук е под прикритие. Започват да се случват странни неща, пътници биват намерени, не много живи и кашата вече е станала!



Манджата, която ни е спретнал Къртис Чен е пълна с обрати и с любопитни и прекрасно изградени/да се чете: плътни/ образи.

Имаме абсолютно чаровен, скромен, деен и забъркващ се в неприятности главен герой, който дори и да не броим специалата играчка, с която си идва, то може да изкара само с хумора си! Ами, обожавам този тип!

Второстепенните персонажи имат своите истории и мотиви са симпатични по свое му!

Засегнатите житейски избори и чудните описания,(неинжинерите ще ме разберат) допълват историята и правят света пълнокръвен. 

Затегнете коланите, защото Рожджърс и компания имат много работа за вършене, за да достигне космическия круиз крайната си точка… по един или по друг начин!
Приятно четене и до скоро!

понеделник, 21 април 2025 г.

Chase Atlanic - Lost in Köln

Здравей!

Как да ти опиша чувството, когато се изправил прав в пълна до горе зала, някъде над двадесет хиляди сме и пред теб имаш само стръмни, голи стълби - може би като магия!

Първата ми арена беше в Краков. Тогава видях за малко приказната Прага и вълнувах се по същия начин.

Снощи чакахме на опашката за напитки, когато подгряващият изпълнител излезе на сцената, а после дори не стоях на собственото си място. Всъщност изобщо не стояхме двете с Руми, когато момчетата от Chase Atlantic превзеха най-голямата си арена в Германия.
По-рано през деня сборихме яйцата, хапнах ме домашен козунак и кекс, за да тръгнем от Варна, да минем през Дортмунд, където Борусия е победила Мюнхенгладбах с 3:2, сигурно сме им били на късмет!
В Кьолн ни посрещнаха наченки на дъжд, но и Кьонската Катедрала, която се извисява с цялото си великолепие в центъра на града. Хотелът ни беше на топ местоположение спрямо ЖП гарата и всички видове транспорт, на една спирка от мечтаното събитие, което реших, че ще осъществявам през декември, и планувам от февруари.

Разбира се, с компания е по-любимо!

След малко кроасани, пътували в раниците ни, желирани мечета и малко блясък хванахме метро и изживяхме тези повече от три часа и този концерт на връх Великден!


Имаше църква, хиляди светлинки, крещене почти до прегракване, лилави сърца и много усмивки!

После танцувахме на регетон, поп и немска музика, спахме някой друг час и отидохме чак до Хамбург, а докато пиша този пост, сме на път да кацнем в София. Където хващаме поредния влак и всяка поема към дома.
С много снимки в телефона, един плакат, готов да краси любимата ми стена и спомени за цял живот!
Така че YOLO* и до скоро!
П.п. Руми, благодаря ти, най-прекрасното ми концертно другарче си!
*You Only Live Once - Веднъж се живее!

сряда, 9 април 2025 г.

От Сигет до Сигет

          На унгарският остров всичко беше излязло като от приказките! Цветове, звуци – магия! След като бях преживяла най-любимия ми ден в годината, който си представях с месеци, не се поколебах да се хвърля надълбоко! И ми хареса страшно много! 


Но преди да е настъпил момента, да се потопя отново в дебрите на Сигет, трябваше да:

Отлетя Сицилия, където май за последно си починах истински!          Прекрасната Виена, през септември в един петък след работа за дълъг уикенд с приятелка, където да танцувахме на регетон, да пихме бири и да гонихме фликс бус!

После с маминка ми кацнахме в Париж! Сбъдвам мечти, а октомври е именно за това! Беше невероятно! 

В най-малко любимият ми месец от годината си счупих ръката на две места, по супер нелеп начин и още се възстановявам! 

Затова пък открих декември в Скопие, умирайки от жажда, но пееща любимите ми песни на любимите ми словенци! Добре че имах най-яката компания, която да ми помага за всичко, защото с гипсирана ръка е трудно!

Една операция и една Коледа по-късно с тати отидохме в Колмар – още едно приказно кътче и после до Лион. 

Новата година посрещнахме в любим град с любими хора, с абсолютно унищожен план. 

Януари видях любимите ми пънкари, за последно заедно като група и честна дума, беше красиво! 

Февруари празнувах рожден ден в Амалфи и Неапол със семейството ми! А през март скочих до Вроцлав, за да видя още един любим човек!

През април отивам да слушам Chase Atlantic и се вълнувам страшно много!

До Сигет има още месеци, но знам посоката! И следвам пътя, колкото и да е трудно, понякога…

До скоро!

П.п. не забравям и слънчевото Търново и селото, където си бях цяла през есента! Ама нали е пролет!


сряда, 2 април 2025 г.

"Цветът на мечтите" // Авторско


Въздухът ухае на череши. Слънцето грее жарко, а в градчето се носи летен бриз. Морето е на стотици километри. Пред една от къщите с цветни стени играят момиче и момче. Съдбата ще ги срещне отново след години. Единият ще е станал архитект, научил се е да проектира мечтите си, а другият е останал там и ги продава под формата на ръчно рисувани, пъстроцветни грънци. Където е горяло, може пак да пламне. Двамата ще говорят общо пет езика и ще се привличат на всеки от тях. По време на карнавала, когато нощите са най-къси, сред клоните на смокинята, те ще споделят всичко. Тревоги, страхове, копнежи…

Черешите ще са изгубили листата си, когато ще се появи и новия живот. Февруари, обикновено не е толкова жесток. Обаче тази година ще има бури. В един мрачен ден ще започне един нов живот.

Десетилетия по-късно сред хауса на Неапол тя ще си поплаче и после ще си купи билет за родното градче. Наследила е дарбата да рисува и да смята точно. 

Общността ще е там. Почти изгубена.

И Колория, кръстена на къщичките с остри покриви и на една обречена любов ще се върне към корените си.

Нищо чудно да отгледа череша.





понеделник, 17 март 2025 г.

К.

 

От просто нотни листи – на пода разпиляни

До хиляди сърца в залата събрани

През радости, тъга, любов и страх

през тежко дишане на мръсен прах

виелици и бури най-ужасни

и спомени от вчера, все тъй ясни

Акорд, китара, мощен бас

и после удар, следва глас

Светкавици и светлинките греят

И ето вече всички пеят...






вечен концерт...

 Здравейте!

Днес съм тъжна, заради трагедията, случила се в Кочани, в която загинаха 59 души, а над 150 бяха ранени.

Като човек, ходещ на концерти, емпат до дъното на съществото си, не знам дали имам достатъчно думи, но ми се говори!

Когато отиваш на концерт или някакво събитие, което очакваш от дни, месеци или години, не отиваш с мисълта, че може да бъде опасно. Абсолютно всички концерти и фестивали, на които съм присъствала в съзнателния ми живот и съм плащала адекватен вход, са имали усилени проверки на багажите и високо ниво на обезопасяване.

Била съм в зала с 20 000… и в така в 200 човека. Паниката може да бъде една и съща!

Точно в Македония бях на концерт на любимата ми група, с гипсирана ръка и трябваше с лакти да се боря за личното си пространство, не бях на барикадата.



Ами изпълнителите? Те също са част от загиналите. И те, като всички са се борили да спасят чужди животи… 

Идеята ми е, че трябва да има проверки! На оборудването, на терена, на багажа, на всичко! За да се избегнат такива трагедии.

Утре в България е обявен национален траур. А аз мога само да се помоля на Вселената да спаси тези по болниците!



неделя, 2 март 2025 г.

"Момичето-кралица"

 

(CR)

В първата нощ на управлението си Аделайн Благородната уби сухия белобрад старец с брадва. 

Ако изобщо, някой, някога се сетеше за мъжа, който беше викал заедно с всичко останали при възкачването на трона на забравената кралица, едва ли пък щеше да си спомня пророческите му думи:

"В теб не тече синя кръв!"

Които всъщност са самата истина. Преди години, когато хората бяха почти забравили за убитото кралско семейство, защото от доста време насам си живееха прекрасно и без да бъдат управлявани от някого, едно момиче проследи едно момче на Големия пазар. А после му повярва и се превърна в кралица. 

Аделайн Благородната, която някога се казваше Елоиз избра мира. Своя. Затова управляваше справедливо, доверявайки се единствено на своя верен съветник, който за нея беше и приятел – Пир.

Една пролет, твърде рано задуха вятър от юг, а оттам се върна и един бивш дук. Той беше бродил надалеч из континента, за да се увери, че не е останал жив потомък на кралската династия. Завръщането му предизвика шепот и скришни разговори, тайни само за малцина. Един от тях се оказа и момичето, носещо корона.

Научих тази история от моята баба, която умееше да разказва приказки. Обичах да се представям как Пир е помогнал на Елоиз да избяга и да си върне предишния живот, макар че в любимия ми нощен разказ, кръвта винаги побеждаваше любовта.

Затова и, когато през онова знойно лято, се оказах насред един бивш кралски замък в Португалия не ми се стори странно да си спомня приказките, които баба ми разказваше, преди да заспя. Баба също така знаеше френски и може би мечтаеше да посети Франция. Само дето осъмнах доста по на югозапад и останах там.

– Тате, разкажи ми приказка! – четиригодишната ми дъщеря говори на смесен португалско-испански.

Изчаквам я да се настани в леглото, да завие Бъни – любимата и плюшена костенурка, да пие за трети път от чашата с вода, която пълних вече два пъти и да ми обърне пълно внимание. Четиригодишните имат много енергия за изхабяване, докато моите очи вече се затварят. Усмивката и ме разбужда и си поемам дълбоко дъх преди да започна да разказвам.

– Имало едно време едно момиче на име Елоиз…

Когато приключвам с приказката Деа е заспала, а аз съм променил края и, защото като разказвач имам правото да променя всяка история, която разказвам.

И в тази Аделайн управлява дълго и носи с гордост прякора си, а Пир е редом до нея чак до сетни старини.