Лято 85 беше филм, който нямах търпение да изгледам, още когато видях първите снимки. Малко се притеснявах, да нямам дежа вю, защото намирах някои прилики с шедьовъра Назови ме с твоето име, който обра доста награди, на за съжаление не ми хареса толкова, колкото очаквах.
И останах приятно очарована, все пак това си е френско кино, изненадващо, красиво и болезнено.
Впечатлена
съм от атмосферата, която е създадена, Нормандия през 80-те, горещо лято,
светлините, дрехите, настроението – определено на много високо ниво!
Във
филма става въпрос любовта. Онази чистата, първата, която винаги остава отпечатък.
Която изгаря и ни оформя.
Героите
ни действат импулсивно, водени от емоцията. Опиянени от лятото, свободата на
младостта те обичат и нараняват с еднакъв интензитет.
Публиката
не е пожалена, защото още в началото научаваме за трагедията, и после ни остава
само да стоим на тръни, докато ни трепери под лъжичката, знаейки че ще се
случи, а в главите ни остават само десетките въпроси, как и защо се стига до
нея.
Действието
се движи доста бързо, може би е похват, а може би е чист реализъм. Животът не
чака да се съвземеш от преминалата ситуация, а веднага те поставя в следващата.
Много
харесвам това, че главният герой Алексис се изразява най-добре чрез писане.
Харесвам сцените пред пишещата машина, а също и тези с Давид на панаира и в
дискотеката.
Филмът
на Франсоа Озон носи сладостта на лятото и соления вкус
на последствията от действията ни. Нищо ново.
Но
разказано по един прекрасен начин.
#LoveisLove!
Няма коментари:
Публикуване на коментар