Justice League Dark: Apokolips War // Филмово Ревю

Здравейте! Как сте?

Аз съм добре, очаквам с нетърпение следващите дни, а снощи изгледах съвсем пресния Justice League Dark: Apokolips War. Предопреждавам, следват спойлери! Оценявам филма с 10/10, така че това е показателно – хареса ми ужасно много!

Излязъл преди около месец, новата пълнометражна анимация на DC поставя една доста висока летва, но определено не бих я нарекла детски филм. Бих я категоризирала поне с D(16+), даже и с R(18+), защото си е откровено брутална. Разбирайте кървища и смърт. Защото Лигата на справедливостта, начело с Кент Кларк/Супермен се изправят срещу Darkseid и предадени от Киборг биват унищожени. Самото решене да бъде нападнат злодея, който ще нападне Земята след известно време не е от най-правилните, но как да спорим със Супермен. Доста герои загиват и родната ни планета все пак е нападната.

Ще си поговорим малко за Джон Константин, който за мен е напълно нов герой. Владеещ магията и един от оцелелите. Заедно с своя приятел Демона Етриган са адски забавно дуло и доста могъщи. Джон Константин ме впечатли със своето чувство за хумор и това да изкаже мнение.

Определено ще изгледам и самостоятелния му филм ако ми попадне.

Деймиън Уейн, a.k.a. почти Робин, синът на Батман, познавам го от Teen Titans: The Judas Contract. Смел, хаплив, прекрасен. Тогава историята му с Рейчъл Рот/Рейвън не се разви напълно и нямах търпение за общите им моменти. Ужасно сладки, нова любима двойка. Готовността и на двамата да се защитават взаимно. Нека отбележим, че Рейвън се бореше със своите демони – баща и, затворен в съзнанието и., също интересна линия и връзка.

Връзката на Лоис Кент, смелата репортерка винаги на страната на Кларк , също беше прекрасно допълнение. Появата на Самоубийствения отряд воден от Харли Куин – абсолютна сладурка, и всички заедно срещу лошите.

Духове от миналото, бивши приятели, срещи с роднини и смърт. Бърза, която нямаш време да осмислиш, защото времето притиска нашите супергерои. Жертви, които не можем да върнем и бъдеще, което има нужда от още много промени и доза кураж.

Смелостта, чувството, което ни кара да кажем някои истини, да се изправим срещу най-дълбоките кътчета на мисълта, за да възтържествува доброто!

Justice League Dark: Apokolips War е прекрасен анимационен шедьовър, на нивото на Spider-Man: Into the Spider-Verse, който заема специално място в сърцето ми. Препоръчвам ви и двата филма с двете ръце!

До скоро!

“Фабиан и хаосът” - Педро Хуан Гутиерес // Ревю

 

Човечеството стои върху планина от кръв и болка.Истинската история никога не може да се научи докрай, защото винаги има твърде много ръце, които подменят, прикриват, преиначават фактите и най-вече следите, оставяни от събитията.

 

“Фабиан и хаосът” е интересна книга, която ни потапя надълбоко в Кубинската действителност през в периода 50-те – 70-те години на 20-ти век. Проследяваме живота на двойка младежи от Мадрид, които заминават на юг, за да търсят печалба и щастие.

Синът им Фабиан е един от главните герои, заедно с Педро Хуан, от чието име се движи половината книга. Двамата са антиподи, но израстват в един и същи свят, еднаква система, която се променя пред очите им. Педро е бурен младеж, готов да се добере до това, което му се полага, действащ и правещ. За разлика от свития и тих Фабиан, който открива себе си, като човек, който харесва хора от същия пол.

Но, моля ви, не се лъжете – ви никакъв случай не ни очаква сладка, хомосексуална връзка, с карибски привкус.

На дванайсет или на тринайсет години никой не знае какво иска. Действа по някакъв първичен инстинкт. Моят инстикт беше да живея динамично и в тотална бъркотия, весело и шеметно. Такава ми беше природата. Нещо генетично, предполагам. Биохимия. Излишък на тестостерон. Не понасях нищо ограничаващо този вътрешен импулс, който ме караше да пробвам всичко, да любопитствам за всичко, да опознавам всичко.И непрестанно да сменям посоката. Тотален хаос, извън системата. Да вървя наобратно. Несъзнателно.Винаги наопаки, все напук.

Тази доста лична история ни показва грозната страна истинския живот – ударите, бедността, пътя към превръщането ни във зрели хора. Заедно със всичката болка и тотална откровеност, засегнат е в доста голяма степен сексуалният контекст.

Може би точно тази честност и описване на действителността, без скриване на нищо прави романа толкова силен.

С годините научих, че никога нямаш кого да попиташ. Особено когато най-много се нуждаеш от това.Наблизо не се навърта някой с готови отговори. Трябва да се научиш сам.

 

"Pasado" // One Shot - #Berlobi Fanfiction by Me

Тази вечер Аксел ми липсва ужасно много. Лежа свита в леглото ми и се опитвам да игнорирам звуците, идващи от стаята на Токио. Днес тя ми намекна, че Рио ще я посети. Наивни са да си мислят, че никой не знае за отношенията им. Знаем. Най-малкото чуваме. Стонове, прикрити крясъци. Стените не са толкова дебели, колкото ми се иска. И същевременно не са достатъчно дебели, за да ме притиснат и да изчезна.

Аксел. Вече е станал голямо момче. А сякаш беше вчера, когато го гушках и беше малко, сладко бебе. Стисвам чаршафа, защото искам да крещя. Искам да прегърна сина си. Да му кажа колко много го обичам. Че всичко, което правя го правя за него… Плача, не обичам да плача, но сълзите сами изтичат от очите ми. Аксел.

Отново вик от съседната стая. Изправям се в седнало положение, готова да тупна по стената, когато вратата изскърцва. Замръзвам стиснала юмрук и пистолет в другата си ръка, насочен към натрапника.

- Почуках – казва Берлин. Погледът му се плъзва по леглото и, когато достига до лицето ми пита – Може ли да вляза?

- Какво искаш Берлин? – оставям пистолета и скръствам ръце пред гърдите си.

- Тази вечер явно никой не може да заспи – той прави две крачки напред и затваря внимателно вратата, почти беззвучно. – Вероятно е заради пълнолунието.

Иска ми се да мога да кажа нещо в защита на Токио, но точно в този момент от стаята и се чуват мръснишки изрази.

- Луната оказва влияние – Усмихвам се извинително. – На някои им влияе повече.

- А на теб, Найроби?

- На мен ли? – приковавам го с поглед. Не е мръднал от мястото си. – Мен ме връща в миналото.

- Миналото… - погледът му се присвива и виждам, че се замисля. Мълчанието е малко неловко. Аз обичам да говоря. Берлин винаги е бил много мистериозен. Адски добър командир, изискан и точен. Но потаен. Всъщност всеки тук си има своите тайни. – Миналото е минало, Найроби. Не можем да направим нищо, за да го променим. Само можем да се поучим от него.

- Ще кажеш ли на Професора? – решавам да отклоня темата от себе си. Берлин среща очите ми. Много добре знае за какво говоря. Правилата бяха ясни. Без лични отношения.

- Професора има нужда от сън. Не мисля, че си заслужава да го будим, заради дреболия.

Дреболията в другата стая най-сетне се успокоява. Хм, това е интересно. Берлин няма да каже нищо. Или ще изчака до утре?

- Найроби, а ти успя ли да се насладиш на пълнолунието? – повдигам вежда. Това покана ли е? – Професора има завидна колекция от първокласни вина в мазето – казва той и излиза от стаята ми, оставяйки вратата наполовина отворена.

Затвори! Ми се иска да му изкрещя, но решавам да го последвам, като пътьом намятам горнище върху потника ми. Тихичко затварям вратата и поглеждам към стаята на Токио. Тази вечер и аз ще се позабавлявам.

В избата е влажно и мирише на мухъл. Берлин ми се усмихва, държейки в ръцете си бутилка.

- Сира, реколта 2012г. – кимвам с широка усмивка.

Тихо се качваме на покрива и излизаме на малката тераса. Берлин ми подава стъклена чаша, която нямам идея кога е свил от кухнята. И ми налива от виното.

- Senorita Найроби – подава ми чашата с лек поклон. Аз я поемам и се разсмивам. Виното има наситен червен цвят и силно ухание, което отпуска сетивата ми.

- Прекрасно е – казвам, подпирайки се на парапета и насочвам поглед към пълната луна, която огрява цялата долина. Щурците пеят и гледката е като от картина.

- Ти също – хвърлям поглед към Берлин, който отпива от виното си. – Трябва да се усмихваш повече, Найроби. Сълзите също могат да бъдат красиви, но в повечето случаи са придружени от лоши мисли.

- Нека пием за това – повдигам чаша. – За усмивките!

- ¡Salud!
.

.

.

 

На сутринта въобще не ми е до усмивки. Имаме урок по стрелба.

Мишените са разположени на поне десет метра, или може така ми се струва, защото не мога да се фокусирам. Не трябваше да си излизам от стаята. Не трябваше да пия вино. Берлин изглежда най-свеж от всички ни, явно всеки се е занимавал както е намерил за добре, макар че и той прави по някой пропуск. А Професора не ни жали. Установил е липсата на бутилка вино и никак не е доволен, защото никой от нас не иска да си признае.

Затова стреляме. Всеки по шест серии с по пет мишени. В шест и половина сутринта. Слънцето едва е изгряло. А, аз правя пропуск, след пропуск. Три серии – три улучени мишени. Като последният път не уцелвам нито една.

- Две минути почивка и продължаваме! – казва Професора и се насочва към входа на къщата. Чува се групово охкане.

Докато се опитвам да пресметна дали ще успея да си направя кафе и какъв е шанса да го повърна, заедно с виното, което все още ври в корема ми, някой докосва рамото ми.

- Трябва да се хидратираш – Берлин ми подава бутилка с вода. – Иначе ще се обезводниш.

- Сигурно – поемам я и отпивам жадно.

- И Найроби – надигам глава, добре че проклетото слънце не е пекнало още. – Стреляй така, сякаш ще промениш миналото.

Моят ред идва преди да се усетя. Една уцелена мишена за обичта ми към Аксел. Още една за това, че ще го прегърна силно и няма да го пусна. Следващата е за дома, който ще имаме. После усмивката, грееща на лицето му. Една за Берлин, виното и разговора, който се опитвам да възстановя в главата си. Не уцелена.

- Браво, Найроби! Вземаш да се събуждаш! – похвалва ме Професора.

Следващите ми десет изстрела са точни.

- Добра работа, Найроби – седемнадесет точни. – усмихвам се. – И все пак Берлин се е справи най-добре днес, двадесет и четири точни. Поздравления!

Ние ръкопляскаме, а аз си отдъхвам шумно, когато Професора обявява почивка за закуска. Тръгвам към Берлин с намерението да му благодаря за съвета, но Професора ме изпреварва.

- Берлин, може ли да поговорим за момент – казва му тихо, но все пак го чувам и след това повишава глас. – Става дума за една липсваща бутилка Сира...

- Разбира се, Професоре, след вас – след което ми намигва съзаклятнически. - Не може да променим миналото, само можем да се поучим от него.

 

 

~Край~

 

Мили мои, любими читатели надявам се да ви харесва този кратък опит за фенфикшън с моите любимци! Ще се радвам да ми напишете мнение!
До скоро!

Берлин ~ La casa de papel

Здравейте!

Как сте?

Аз съм добре, взех си поредния изпит отлично. Също така приключих първите две части на La casa de papel – испански сериал, който изпреварва всички останали в класацията ми и гордо заема челната позиция. Ще ви разкажа повече за него в някой от следващите ми постове, но днес ще ви разкажа за моят любим герой.

!!! ЩЕ ИМА СПОЙЛЕРИ, така че, ако НЕ сте гледали последният епизод от сезон 1 озаглавен "Bella ciao", спрете да четете до тук.

Изгледайте го и... елате да споделите болката ми.

Любимият ми персонаж е именно Берлин, познат още като Андрес де Фонойоса. В началото имах някои резерви, защото може би първоначално бих определила Берлин като психопат. Още в първи епизод, си мислех че ще извади окото на Артурито, който ненавиждам! Е, очакванията ми не се оправдаха – Берлин се оказа, човек действащ с твърда ръка, все пак някой трябва да ръководи екипа, без да се подава на емоциите – както впрочем направи всеки един от останалите герои, зад маските на Дали.

Освен със лидерските си качества Андрес ме спечели и със своята изтънченост. Костюмите и виното. А и това да не настъпва, когато не е в печеливша позиция. Справка, когато застана с Найроби.

Връзката му с Професора. Имах някои догадки, но се спойлнах навреме. Та двамата са полубратя. Което е толкова прекрасно, Берлин накара Серхио да му обещае, че ще изчезне, когато нещата излязат извън контрол. Точно в последната вечер преди обира. След това пяха прекрасната Bella Ciao. Безусловната му вяра в Професора дори, когато отпечатъците му попаднаха във властите.

Онова интервю, когато каза, че моралният му кодекс не му позволява да извърши нещата, в които лъжливо го обвиняват. И дори и да е престъпник, има право да не бъде оклеветяван.

Какво друго – онова толкова истинско изказване при разговора му с Рио, че има пет развода зад гърба си, което означава, че пет пъти се е влюбвал. Отношенията му с Арианда, която нека отбележим, че сама му се предложи! И въпреки това той пожела да прекара последните си дни с нея и дори да и остави наследство. Да се оженят!

Накрая остана за да може останалите да се спасят. Заедно с момичето, което го беше лъгало в очите. Посрещна смъртта смело, с достойнство.

Смятам, че Берлин спокойно може да бъде наречен герой. Следващ принципите си и плана.

А, кой е вашият любим герой от La casa de Papel?

Ще се радвам да ми напишете в коментарите или на лично съобщение.

Скоро ще започна и сезон две, макар че, като знам какво ме очаква…

“Фонтани на мълчанието” - Рута Сепетис // Ревю

Здравейте!

Знаете ли какво прави хубавата книга?

Стои и чака търпеливо да се настроите. Защото ви предстои да изпитате силна обич. Но трябва да сте готови. Защото, ако започнете този процес на запознаване, без да сте готови, може да не усетите нишките на връзката, които се вплитат в сърцето ви. И просто да не я харесате. И захвърлите.

Но хубавата книга, умее да чака. Ще надзърта към вас, ще ви примамва с корицата и гръбчето си. После ще ви разбие сърцето. Ще ви разсмее. Ще се настани в мислите ви, ще я препоръчвате на познати и непознати, дори и несъзнателно. А героите, те са специални. Когато тъгата или умората ви надвие ще се сетите за топлината, лъхаща от страниците и ще продължите напред.

“В момента, в който си помисли, че светът е свършил,

гъсеницата се превърна в пеперуда.”

    Испания. Испания. Испания.
    Имам тясна връзка с тази държава. Избрах да уча испански в гимназията, влюбена в испански футбол.

    “Фонтани на мълчанието” ме усмихна. Не я започнах в правилния момент, но след това за няколко часа я допрочетох. Определено ви  препоръчвам!

В нея изживяваме едно лято в Мадрид през 1957г. В Испания на Франко. Слънчевата държава, която предлага своята топлина на туристите. Американското семейство на Даниъл пристига, за да може баща му да сключи сделка, касаеща семейния петролен бизнес.

Даниъл е запален фотограф, с кипяща кръв, възпитан и търсач на истини. Използва силата на своя фотоапарат, за да разкрие другото лице на Испания.

Където страхът и гладът са главните герои.

“Estamos mas guapos con la boca cerrada”

Където децата на републиканците, дръзнали да се опълчат срещу режима понасят последствията и плащат за греховете на родителите си. Почти смазани от системата, на прага на бедността, но въпреки това заедно.

Запознаваме се с непокорната Ана, която работи в хотела, където семейство Матесън са отседнали. Със по-голямата и сестра Хулия и съпругът и Антонио, които също се опитват да оцеляват и да осигурят бъдеще на дъщеря си Лали. С Рафа, братът, който работи на две еднакво страшни места – кланицата и гробището.

С Фуга, най-добрият приятел на Рафа, който няма какво да губи и единствено мечтае да стане матадор и да помага на испанския народ.

С Пурификасион – братовчедката на Ана, Хулия и Рафа, която работи в сиропиталище.

Всеки от героите има своите тайни. Тайните са важни. Те разрушават животи.

А по време на диктатурата на Франко се случват ужасни неща. Гарваните крачат и убиват без предупреждение. Изчезват бебета. Погребват се празни ковчези.

Лъч светлина. Любов. Към родината. Към близките. Към непознатото. Най-жадуваното. Към свободата.

    “Фонтани на мълчанието” е силна, заради посланията. През очите на героите виждаме една изтерзана нация, която вярва. Вярва, че един ден всичко ще свърши и тайните ще бъдат разбулени. Защото все пак са тайни.

А истината е по-силна.

Харесват ми испанските изрази и думи из цялата книга. В края и има речник, а чрез тях се доближаваме още по-близо. За да разберем и разкажем. 

Прекрасното ревю на Ева – тук.
Ревюто ми на другата книга на Рута Сепетис – “Сол при солта”.

До скоро!

Elite - Favorite Scenes // Season 2 ~ Part 2

Здравейте! Как сте?

Аз съм добре. Днес моята любима Ева, има рожден ден и освен, че и пожелавам много творческо вдъхновение и подарявам този пост, понеже сезон 2 на Елит и е любим! <3

Vamos!

Hermano contra hermano – Брат срещу брат

В епизод 5 се случиха доста неща на онова парти Гузман скъса с Лу и тя потърси Валерио за утеха, Самуел ги видя. Ребе разкри Кайетана, но не я издаде, защото имат нещо общо. Кайетана целуна Поло, /красива сцена/ който за малко не допусна гневът отново да действа и да нарани Андер. /и после му се разкрещя да се махне/
Нано се опича да изкопчи истината от Карла и Саму го нападна. Защото Самуел обича маркесата. Както каза Поло Al final,  quien menos te esperas resulta ser el peor de los monsturos.  – Накрая този, който най-малко очакваш се оказва  най-лошото от чодовищата.

¿De verdad? – Наистина ли?
В епизод 6 започна надпревара между Лу и Надя, чрез заплахи. Нано даде единственото нещо, което го свързва с Марина на родителите и. Заедно с дълбоката до болка искреност, че я е обичал. Понякога просто обичаш. И това е достатъчно…

Кайетана показа на Поло истинския си живот. И той остана с нея. Може би между истинските им персонажи се беше зародило нещо дълбоко. Без повече лъжи. Освен една…

Нано си тръгна. А Гузман обзет от пълна ярост нападна Саму. Загадката започна да се разплита – един запис, в който Карла му каза, да не си вре носа в чужди работи, за да не свърши като Кристиан.

Esta maravillosa noche – Тази чудесна вечер
Още едно парти, благотворително този път. В епизод 7 Лу изнесе реч, в която имаше много истина, но и преобърна всичко наопаки. Кайетана – измамница, Гузман – изневерява с Надя, Карла – отношения със Самуел. И за капак разпространи видеото, което Валерио и изпрати, в което Надя и Гузман най-сетне са заедно. Не я оневинявам, но и я разбирам. Все някога тайните спират да бъдат тайни.
А Саму трябва да кара колело за живота си.

¿Esto es vivir? No puedo mas  – Това живот ли е? Не мога повече.
Финалът на сезон 2. Кайетана спаси Поло. Защото го обича. Карла го предаде. Защото обича Самуел. И всичко си продължи… не мисля, че ще завърши добре. Но цената на обичта си заслужава.

До скоро!

Острието на Асасина” - Сара Дж Маас // Ревю

Здравейте! Как сте?

Аз съм добре и днес ще ви говор малко за “Острието на Асасина” от любимата ми Сара Дж Маас.

След като се запознах с Елин, ми се искаше да срещна Селена още веднъж, както в онези прекрасни две първи книги от поредицата за Стъкленият трон.

В петте новели срещаме познати лица, докато нашият любим асасин извършва геройства и приема новия си образ.

В Асасинът и Госпадарят на пиратите срещаме капитан Ролф  и Сам Котлард, който започвам да харесвам още в началото, заради готовността си да направи добро, макар и безразсъдно нещо, като да освободи два кораба с роби. Разбира се Селена не би оставила хората да страдат, а и двамата със Сам загърбват съперничеството помежду си за благото на общата кауза. Ролф си е готин, определено ми допада като герой.

В Асасинът и Лечителката срещаме Ирен Тауърс, с която ще се срещнем отново напред в историята. Но тук тя е загубила вяра и работи в долнопробна кръчма. Но доброто и сърце я среща със Селена Сардотиен, двете научават по нещо една от друга и всяка продължава по своя път, като Селена помага на бъдещата лечителка и и дава няколко урока при самоотбрана.

В Асасинът и Пустинята Селена отива при Тихите асасини, за да се обучи от Господаря на Тишината. Среща Ансел, с която бързо се сприятелява сътворяват една каша заедно, включваща краденето на първокласни коне. Харесвам тази история, но няма да издавам повече за сюжета или за обрата…

В Асасинът и Подземното царство Сам най-сетне разкрива чувствата си през Селена. Толкова си ми харесват като двойка - млади, препатили, с мечти и планове. Приятна изненада беше и кратката поява на Дориан. А и тази на Лизандра. Аробин Хамел, жертвата на Сам за любимата си… Обичам този разказ.

В Асасинът и Империята нещата се прецакват, за да проследим приключението на Селена Сардотиен до завръщането и в Терасен.

 

“Щеше да скъта Сам в сърцето си като ярка светлинка, от която да черпи в най-тъмните си часове. Тогава щеше да и напомни какво бе чувството да си обичан, да знаеш, че светът ти поднася безброй възможности. Каквото и да и правеха, не можеха да и отнемат тази светлинка.”