Въздухът ухае на череши. Слънцето грее жарко, а в градчето се носи летен бриз. Морето е на стотици километри. Пред една от къщите с цветни стени играят момиче и момче. Съдбата ще ги срещне отново след години. Единият ще е станал архитект, научил се е да проектира мечтите си, а другият е останал там и ги продава под формата на ръчно рисувани, пъстроцветни грънци. Където е горяло, може пак да пламне. Двамата ще говорят общо пет езика и ще се привличат на всеки от тях. По време на карнавала, когато нощите са най-къси, сред клоните на смокинята, те ще споделят всичко. Тревоги, страхове, копнежи…
Черешите ще са изгубили листата си, когато ще се появи и новия живот. Февруари, обикновено не е толкова жесток. Обаче тази година ще има бури. В един мрачен ден ще започне един нов живот.
Десетилетия по-късно сред хауса на Неапол тя ще си поплаче и после ще си купи билет за родното градче. Наследила е дарбата да рисува и да смята точно.
Общността ще е там. Почти изгубена.
И Колория, кръстена на къщичките с остри покриви и на една обречена любов ще се върне към корените си.
Днес съм тъжна, заради трагедията, случила се в Кочани, в която загинаха 59 души, а над 150 бяха ранени.
Като човек, ходещ на концерти, емпат до дъното на съществото си, не знам дали имам достатъчно думи, но ми се говори!
Когато отиваш на концерт или някакво събитие, което очакваш от дни, месеци или години, не отиваш с мисълта, че може да бъде опасно. Абсолютно всички концерти и фестивали, на които съм присъствала в съзнателния ми живот и съм плащала адекватен вход, са имали усилени проверки на багажите и високо ниво на обезопасяване.
Била съм в зала с 20 000… и в така в 200 човека. Паниката може да бъде една и съща!
Точно в Македония бях на концерт на любимата ми група, с гипсирана ръка и трябваше с лакти да се боря за личното си пространство, не бях на барикадата.
Ами изпълнителите? Те също са част от загиналите. И те, като всички са се борили да спасят чужди животи…
Идеята ми е, че трябва да има проверки! На оборудването, на терена, на багажа, на всичко! За да се избегнат такива трагедии.
Утре в България е обявен национален траур. А аз мога само да се помоля на Вселената да спаси тези по болниците!
В първата нощ на управлението си Аделайн Благородната уби сухия белобрад старец с брадва.
Ако изобщо, някой, някога се сетеше за мъжа, който беше викал заедно с всичко останали при възкачването на трона на забравената кралица, едва ли пък щеше да си спомня пророческите му думи:
"В теб не тече синя кръв!"
Които всъщност са самата истина. Преди години, когато хората бяха почти забравили за убитото кралско семейство, защото от доста време насам си живееха прекрасно и без да бъдат управлявани от някого, едно момиче проследи едно момче на Големия пазар. А после му повярва и се превърна в кралица.
Аделайн Благородната, която някога се казваше Елоиз избра мира. Своя. Затова управляваше справедливо, доверявайки се единствено на своя верен съветник, който за нея беше и приятел – Пир.
Една пролет, твърде рано задуха вятър от юг, а оттам се върна и един бивш дук. Той беше бродил надалеч из континента, за да се увери, че не е останал жив потомък на кралската династия. Завръщането му предизвика шепот и скришни разговори, тайни само за малцина. Един от тях се оказа и момичето, носещо корона.
Научих тази история от моята баба, която умееше да разказва приказки. Обичах да се представям как Пир е помогнал на Елоиз да избяга и да си върне предишния живот, макар че в любимия ми нощен разказ, кръвта винаги побеждаваше любовта.
Затова и, когато през онова знойно лято, се оказах насред един бивш кралски замък в Португалия не ми се стори странно да си спомня приказките, които баба ми разказваше, преди да заспя. Баба също така знаеше френски и може би мечтаеше да посети Франция. Само дето осъмнах доста по на югозапад и останах там.
– Тате, разкажи ми приказка! – четиригодишната ми дъщеря говори на смесен португалско-испански.
Изчаквам я да се настани в леглото, да завие Бъни – любимата и плюшена костенурка, да пие за трети път от чашата с вода, която пълних вече два пъти и да ми обърне пълно внимание. Четиригодишните имат много енергия за изхабяване, докато моите очи вече се затварят. Усмивката и ме разбужда и си поемам дълбоко дъх преди да започна да разказвам.
– Имало едно време едно момиче на име Елоиз…
Когато приключвам с приказката Деа е заспала, а аз съм променил края и, защото като разказвач имам правото да променя всяка история, която разказвам.
И в тази Аделайн управлява дълго и носи с гордост прякора си, а Пир е редом до нея чак до сетни старини.
Минаха години, от както стоях в един хотел в София и дочетох Победителите последната част от трилогията за Бьорнстад. Днес тя отново ме привика и я препрочетох.
Истината е, че Фредрик Бакман ни разказа истината още в началото, без да я украсява и въпреки това тя звучи толкова красиво. Още от първата книга ние сме наясно, че ще се разделим е едно от четирите момчета. Не боли по малко!
Тук мащаба е огромен. Бьорнстад и Хед. Зелено и Червено. Двата града и съдбите на всичките им жители, че и отвъд са преплетени, както и в живота. Срещаме всеки един от любимците ни, който пораства по някакъв начин. Запознаваме се и с нови герои, които започваме да обичаме.
Аз бих искала да обърна специално внимание на персоналните ми любимци, като започвам от Мая. Толкова съм горда, да чета за герой, който продължава да се бори с травмата си, да търси правата си и да обича и твори със сърце и душа! Понякога се олицетворявам с младата музикантка. А друг път в Амат, който е толкова добър, емоционален и нахъсан. И стига много много далеч – до звездите, сбъдвайки мечтите си, без да забравя основите!
Бобо и Алисия са най-близките ми по характер герои, а Ана е истинска фурия, с която олицетворявам близките ми хора, които обожавам.
Ако някой иска да ме слуша, мога да му говоря с часове за Бенямин Ович. Любимият ми герой от книгите. Като цяло. Бени, който гори, унищожава, стопля, разбива и докосва души! Кълна се, ако беше малко по-истински, то щях да съм безкрайно влюбена в него! Макар че, като се замисля, често виждам Бени в някой друг, чиито име отново започва със същата буквичко… Та, Бени. И не само той. Но най-вече той, ни показва, че трябва да се действаме със сърце!
И въпреки лошите, не ужасните неща, много от тези герои, всъщност обичат и вярват ужасно силно в нещо и действат по добър начин. В повечето случаи. Доволна съм, ужасно много от заключителната част в трилогията!
А моята любов към Севера минава и през момиче, което пише песни с цялата си душа, момче, което постъпи както е редно и едно, което вижда звездите, дори и сред пълната зала с хора… и никога не оставя забравен!
