В първата нощ на управлението си Аделайн Благородната уби сухия белобрад старец с брадва.
Ако изобщо, някой, някога се сетеше за мъжа, който беше викал заедно с всичко останали при възкачването на трона на забравената кралица, едва ли пък щеше да си спомня пророческите му думи:
"В теб не тече синя кръв!"
Които всъщност са самата истина. Преди години, когато хората бяха почти забравили за убитото кралско семейство, защото от доста време насам си живееха прекрасно и без да бъдат управлявани от някого, едно момиче проследи едно момче на Големия пазар. А после му повярва и се превърна в кралица.
Аделайн Благородната, която някога се казваше Елоиз избра мира. Своя. Затова управляваше справедливо, доверявайки се единствено на своя верен съветник, който за нея беше и приятел – Пир.
Една пролет, твърде рано задуха вятър от юг, а оттам се върна и един бивш дук. Той беше бродил надалеч из континента, за да се увери, че не е останал жив потомък на кралската династия. Завръщането му предизвика шепот и скришни разговори, тайни само за малцина. Един от тях се оказа и момичето, носещо корона.
Научих тази история от моята баба, която умееше да разказва приказки. Обичах да се представям как Пир е помогнал на Елоиз да избяга и да си върне предишния живот, макар че в любимия ми нощен разказ, кръвта винаги побеждаваше любовта.
Затова и, когато през онова знойно лято, се оказах насред един бивш кралски замък в Португалия не ми се стори странно да си спомня приказките, които баба ми разказваше, преди да заспя. Баба също така знаеше френски и може би мечтаеше да посети Франция. Само дето осъмнах доста по на югозапад и останах там.
– Тате, разкажи ми приказка! – четиригодишната ми дъщеря говори на смесен португалско-испански.
Изчаквам я да се настани в леглото, да завие Бъни – любимата и плюшена костенурка, да пие за трети път от чашата с вода, която пълних вече два пъти и да ми обърне пълно внимание. Четиригодишните имат много енергия за изхабяване, докато моите очи вече се затварят. Усмивката и ме разбужда и си поемам дълбоко дъх преди да започна да разказвам.
– Имало едно време едно момиче на име Елоиз…
Когато приключвам с приказката Деа е заспала, а аз съм променил края и, защото като разказвач имам правото да променя всяка история, която разказвам.
И в тази Аделайн управлява дълго и носи с гордост прякора си, а Пир е редом до нея чак до сетни старини.
