От просто нотни листи – на пода разпиляни
До хиляди сърца в залата събрани
През радости, тъга, любов и страх
през тежко дишане на мръсен прах
виелици и бури най-ужасни
и спомени от вчера, все тъй ясни
Акорд, китара, мощен бас
и после удар, следва глас
Светкавици и светлинките греят
И ето вече всички пеят...
Здравейте!
Днес съм тъжна, заради трагедията, случила се в Кочани, в която загинаха 59 души, а над 150 бяха ранени.
Като човек, ходещ на концерти, емпат до дъното на съществото си, не знам дали имам достатъчно думи, но ми се говори!
Когато отиваш на концерт или някакво събитие, което очакваш от дни, месеци или години, не отиваш с мисълта, че може да бъде опасно. Абсолютно всички концерти и фестивали, на които съм присъствала в съзнателния ми живот и съм плащала адекватен вход, са имали усилени проверки на багажите и високо ниво на обезопасяване.
Била съм в зала с 20 000… и в така в 200 човека. Паниката може да бъде една и съща!
Точно в Македония бях на концерт на любимата ми група, с гипсирана ръка и трябваше с лакти да се боря за личното си пространство, не бях на барикадата.
Ами изпълнителите? Те също са част от загиналите. И те, като всички са се борили да спасят чужди животи…
Идеята ми е, че трябва да има проверки! На оборудването, на терена, на багажа, на всичко! За да се избегнат такива трагедии.
Утре в България е обявен национален траур. А аз мога само да се помоля на Вселената да спаси тези по болниците!
В първата нощ на управлението си Аделайн Благородната уби сухия белобрад старец с брадва.
Ако изобщо, някой, някога се сетеше за мъжа, който беше викал заедно с всичко останали при възкачването на трона на забравената кралица, едва ли пък щеше да си спомня пророческите му думи:
"В теб не тече синя кръв!"
Които всъщност са самата истина. Преди години, когато хората бяха почти забравили за убитото кралско семейство, защото от доста време насам си живееха прекрасно и без да бъдат управлявани от някого, едно момиче проследи едно момче на Големия пазар. А после му повярва и се превърна в кралица.
Аделайн Благородната, която някога се казваше Елоиз избра мира. Своя. Затова управляваше справедливо, доверявайки се единствено на своя верен съветник, който за нея беше и приятел – Пир.
Една пролет, твърде рано задуха вятър от юг, а оттам се върна и един бивш дук. Той беше бродил надалеч из континента, за да се увери, че не е останал жив потомък на кралската династия. Завръщането му предизвика шепот и скришни разговори, тайни само за малцина. Един от тях се оказа и момичето, носещо корона.
Научих тази история от моята баба, която умееше да разказва приказки. Обичах да се представям как Пир е помогнал на Елоиз да избяга и да си върне предишния живот, макар че в любимия ми нощен разказ, кръвта винаги побеждаваше любовта.
Затова и, когато през онова знойно лято, се оказах насред един бивш кралски замък в Португалия не ми се стори странно да си спомня приказките, които баба ми разказваше, преди да заспя. Баба също така знаеше френски и може би мечтаеше да посети Франция. Само дето осъмнах доста по на югозапад и останах там.
– Тате, разкажи ми приказка! – четиригодишната ми дъщеря говори на смесен португалско-испански.
Изчаквам я да се настани в леглото, да завие Бъни – любимата и плюшена костенурка, да пие за трети път от чашата с вода, която пълних вече два пъти и да ми обърне пълно внимание. Четиригодишните имат много енергия за изхабяване, докато моите очи вече се затварят. Усмивката и ме разбужда и си поемам дълбоко дъх преди да започна да разказвам.
– Имало едно време едно момиче на име Елоиз…
Когато приключвам с приказката Деа е заспала, а аз съм променил края и, защото като разказвач имам правото да променя всяка история, която разказвам.
И в тази Аделайн управлява дълго и носи с гордост прякора си, а Пир е редом до нея чак до сетни старини.
