Излазвам от палатката и усещам хлад. Нощите не са ми приятелки, но силуетът, който стои до отдавна изгасналото огнище ме придърпва сякаш с магнит.
– Гледай – прошепва ми той, а ръцете му обгръщат талията ми.
Небосклонът е пълен със звезди! На милиони светлинни години оттук, далечни, но блестящи. Заравям пръсти в косата му, подръпвайки леко къдриците.
– Нека да останем тук– проронвам и това изважда наяве прекрасния му звънък смях.
Полето помръдва и аз усещам, че се усмихвам, въпреки морето от бушуващи мисли в главата ми. И после устните му се разбиват в моите и отприщват вълна, която не съм способна да спра.
Когато отварям очи, усещам слънчевите лъчи, галещи лицето ми. Тялото ми е схванато, а неговият мирис се е превърнал в лепкава пот, която се стича по голата ми кожа.
Слънчогледите, които ме обграждат ме гледат осъдително. Сякаш знаят цялата история. Или може би просто търсят небесния обект, който нагрява сухата почва.
След известно време събирам вещите си, мятам раницата на рамо и поемам по тясната ивица, осеяна с чакъл. А глупавите цветя не спират да разнасят името му.
“Криииииииииииииис”
“Криииииииииииииис”
“Криииииииииииииис”
Не, че някой би се вързал на откачената реалност, в която всяка година, в един и същи юлски ден или по-точно нощ, се срещам с мъртво момче, което обожаваше своята китара, но си отиде преди да успее да сбъдне мечтите си.
Вечерта ще достигна до големия град, ще се настаня в хотелска стая с голяма тераса и гледка към централната улица. След няколко дни ще пристигнат и останалите. Ще забием на огромния стадион и после ще продължим заедно към следващото място. Публиката ще ни обожава. Името ми ще отеква във въздуха.
Доли Густи
Взела съм фамилията му. Без последната буква. “Н”-то е за никога. Никога няма да те забравя!
