"Пожар" – Авторско

    

(Cr tumblr)

    Част 1 – Пламък

Има някакъв проклет вятър. Тя харесваше вятъра. Помня, онзи четвъртък, ноември беше преполовил, когато я взех от гимназията, пропускайки целия учебен ден и карах чак до крайбрежието. Ледените ми пръсти целуваха кожата и, а тя се смееше. После и двамата бяхме с настинка. 

Оглеждам къщите наоколо. Кварталът се води сигурен. Гарантират ти спокойствие, когато си отвориш джоба да си купиш някои от двуетажните къщи, с веранда, отпред. Никой не ти казва, че нещо ужасно може да се случи в този рай. Какъв е шанса?

Прехвърлям запалката между пръстите си. Някога беше оранжева. Сега е олющена и отдолу се вижда сивата пластмаса. Купих я от една бензиностанция, след като отново си получих колата. Лошото беше, че тогава и аз се разплаках. Позволих си да съм слаб, за няколко часа. И после всичко отиде по дяволите. 

Изгорялото гориво мирише ужасно силно и димът, кара очите ми да сълзят. Придърпвам шала, който тя ми остави, онази вечер, но се насилвам да гледам.

ВСИЧКИ ВИЕ ЩЕ ГОРИТЕ В АДА!!!

Част 2 – Изгаряне

– Тридесет години и четири месеца, ефективна присъда – чувам думите, но те ме карат да се разсмея с глас. 

          Нека мислят, че съм луд. 

Откакто получих обаждането от Джоди, не съм бил по-трезвен. Между мъката и яростта, осъзнах, че моят живот няма да стане по-малко прецакан. А този на близките и ще остане почернен завинаги от смъртта на по-голямата от двете дъщери на семейство Пирсън. Снимките из цялата къща, ще напомнят за неизживения живот, който Ели, можеше да има.

Нещастен случай, да бе. Това тук е истинския свят. Където някои родители малтретират децата си, а други им подаряват куклени къщи от ЛЕГО, макар и да са прекалено големи за конструктора. 

Нима има възраст, когато спираш да заслужаваш да живееш? 

Част 3 – Догаряне

Казвам се Джоди Пирсън. През май навърших деветнадесет и официално се превърнах в по-голямата сестра. И в по-живата.

Ели си отиде в една студена, януарска вечер, край една канавка в модерното предградие на Прайнвил, щата Орегон преди осем месеца. Сестра ми, обичаше да казва, че ветровете довяват интересни неща. 

Не знам кой вятър и довя Джеймс Хъчстър, но докато наблюдавам как го извеждат от съдебната зала, превит на две в истеричен пристъп се чувствам благодарна. 

Приглаждам полата си и се изправям от скамейката. Пръстите ми ровят из чантата, която стискам през рамо и най-накрая напипват фигурката.

Много бавно я изваждам и я повдигам над главата си.

Сиво-сините му очи ме пронизват. На лицето му за няколко мига грейва усмивка. 

Част 4 – Пепелище

Готова съм за скандал. Но мама просто ме прегръща силно и се разплаква. Татко е вперил поглед в една от снимките, на която сме четирима, сложена в златна рамка до телевизора. 

Избягвам да поглеждам към вратата на стаята на Ели и успявам да се шмугна през вратата в моята. Набирам номера, който съм наизустила. 

– Ще има ли обжалване? – пита дрезгав глас от Лимерик, Ирландия.

Част 5 – Сажди

Рожденото ми име е Джеймс Хъчстър. Майка ми ме кръстила на любимият и актьор. Износила ме и ме оставила на грижите на човека, от който съм наследил половината си гени. Според мен се е осъзнала и спасила навреме. Но, така и не открих отговор на въпроса, защо не е взела и мен?

– Е копеле? Кога ще излезеш? – с Шон делим една килия от известно време и не мога да разбера защо изобщо си прави труда да го играе загрижен за мен. – Шит… е, можеше да е доживотна…

– Какъв живот? Та аз съм мъртъв – умрях в деня, когато научих че Ели е умряла от инсулт в онзи богаташки квартал.

И, никой от така наречените и приятели, не се е сетил да провери дали се е прибрала успешно.

Когато се събраха отново, уж да почетат паметта на Ели и аз бях там. Гледах как и седмината изгарят.

Част 6 - Повей

Не вярвам в Бог, но все пак се моля за душата на Джеймс Хъчстър, който обожаваше сестра ми. Същият човек, който запали пожар и беше обвинен в убийството на приятелите на Ели, които не мисля, че някога наистина и бяха такива. 

С мама и татко пътуваме до брега на океана, където отваряме урната. Стискам фигурката ЛЕГО, която стои в джоба на суичъра ми. 

Надявам се Ели да се усмихва, там горе, докато вятърът отнася прахта и…

КРАЙ

"Звездни карти, спомени и една империя"– цитати и мини ревю

 

“Махит осъзна, че стои в тейкскаланския императорски двор, слуша тейкскаланска поетична надпревара, държи чаша с алкохолна напитка и до нея стои остроумна тейкскаланска приятелка. 

Всичко, което жадуваше от петнадесет години. Тук, накуп.”

“Искандр беше по-обигран политикан от нея. И по-мъртъв. Наследницата на имаго-линия би трябвало да се поучи от грешките на предшественика си.”

“По-добре да действа, отколкото да я вцепеняват хилядите променливи възможности. Хора, крачат, дишат и издишат през въздушен шлюз, за да поправят изтънели места по корпуса на станция, без да се замислят за движението на крайниците си, как ги придърпва гравитацията, дали вэтрешните мехове на бели дробове и диафрагма са се издули достатъчно, или не. Трябва да… не мисли. Или за мисли, но и да действа, докато го прави.”

“ – Защото Тейкскалан е огромна гладна твар, а Негово сиятелство Шест посоки не е побъркан, жаден за власт или жесток. Деветнадесет тесли, добрите императори не са чак толкова много. Дори и в поезията.”

“Всички щяха да умрат или… кой знае какво щеше да ги сполети, но все пак си оставаха “ние”. На който ще да е език.”

“Спомен наречена империя” е увлекателен роман за една малка станция, която изпраща своя нов посланик в сърцето на Градът, за да замени мъртвия му предшественик.             После, разбира се стават каши, политическите интриги се заплитат, а империята започва да се клати под тежестта от избора на нов император.

5/5 оценка. Заслужава си четенето!

"С аромат на ябълки, канела, бебета и мъртъвци" // Авторско

– Изглеждаш смазан – отлично познавам гласа, но трябва да разтъркам очи, за да се уверя, че не халюцинирам. 

Декември се рови в стандартен кашон, който подозирам, че е пълен с коледни лампички и стои в центъра на пещерата. Този път косата и е наситено оранжева, но пък се е отказала от бретона.

– Не е ли малко рано за посещение? – не искам да звуча грубо, но наистина се чувствам леко потиснат напоследък, а съм свършил едва една трета от работата си. 

– Дай да видя – тя невъзмутимо измъква безкрайно дългия списък с имена и коженият тефтер от ръцете ми. 

Въздъхвам, когато зарязва пергамента и внимателно разлиства дневника ми. 

– Доста близки граници – промълвявам и се подпирам на една колона. 

– Така е – Декември кимва отговор и пъстрите и очи ме поглеждат. – И все пак не е като при Април.

Припомнянето на онзи ужасен период, след който посестрината ни меко казано почти се разпадна предизвиква бледа усмивка по лицето ми. Разсейването сработва. 

– Ако ще украсяваш-

– Просто ми доскуча и реших да намина, Ноем – тя се разсмива, когато правя кисела гримаса насреща и. 

Единствено Декември си позволява да съкращава името ми. Въпреки това от векове и позволявам. Ноем и Ноел. Така е Коледа на френски, а тя си пада по символиката.

Раздвижвам крайниците си, преди да се строполя от умора и посягам да запаля свещ. Този ритуал винаги ме успокоява. А след днес, определено се нуждая от малко спокойствие. 

– Ябълки-

– И канела – довършвам. 

Знам, че обича този аромат, колкото и се преструва пред Октомври.

И двамата вдишваме сладкия аромат и поне за малко изключвам съзнанието си от всички имена и на починали и родени, които съм записал днес. Сутринта ще бъде трудна, но решавам да си дам почивка.

Декември потупва с пръсти по дългата маса, на която някога се събирахме, преди нещата да се променят и всеки да започне да гледа главно себе си и бройката души, която трябва да достигне.

– Как са нещата, горе? – питам, докато оставям свитъка при останалите девет, в двукрилният гардероб, в който всеки от нас дванадесетте закрилника си има свое чекмедже.

– Както винаги – тя изважда навито кълбо лампички, което ми връчва. – Малко светлина, никога не е излишна – прошепва ми и без да ми се налага да отварям очи, знам че отново съм сам. 

Закачам лампичките, но не ги включвам.

Предстоят ми още двадесет и един списъка, които да съставя преди да се отдам на заслужена почивка и на колекцията от готическа литература, която Октомври обеща да ми заеме. 

На сутринта усещам вятъра да жули кожата ми и да дере костите ми. Усмихвам се и запявам, заедно с него, защото това ме кара да се чувствам поне малко жив.

И все пак не, чак толкова, че да забравя, за сключената сделка с Дявола. Още година с моята любима, за година от вечността. Един от проблемите се оказа, че се превъплътих в един от дванадесетте месеца, съставящи я.

Макар и всички да сме мъртви по човешките стандарти, истината е, че душите ни са си съвсем живи. Само дето не ни принадлежат. Затова се опитваме да си ги откупим обратно, стига да успеем да съберем необходимия брой мъртъвци в дните, който са ни е определени, без да нарушим природното равновесие. Това включва много сметки и солидна доза препускане из земите на хората.

За повече от петстотин години, никой от нас не е успявал, колкото и да се е стараел.

Гадна работа...

КРАЙ!(?)

(CR)

(CR)

"Това се случи в Майорка" {Ема Страуб} // мини ревю

Здравейте! Как сте?

Днес ще ви разкажа малко повече за книгата от снимката, която определено заслужава 4/5 звезди, (5 давам главно на Бакман!) която доста ми хареса. Героите ни са членове на едно семейство, леко отдалечили се един от друг и допуснал грешки, но все пак семейната почивка ги събира и сплотява.

Защото, колко и да е трудно, роднините и най-близките приятели, винаги ще те защитят и подкрепят. В това е смисъла на семействата. Подкрепа, обич, съвети и още обич. 

Грешки се допускат, но когато искаш да се поправиш, ще намериш прошка. Почти във всички случаи. 

А няма нищо по-добро от това да смениш обстановката, дори и само за някой друг ден. Да се откажеш от токсични отношения или да дадеш нов шанс. 

Все пак всички си правим списъци с цели, които с помощта на Вселената, постигаме…

До скоро!

Щастие!

            

             Здравейте! Как сте?

Аз слушам песни на френски и съм тук. На скоро говорих с някой, който ми каза: Не можеш ли да се радваш на момента?

Това ме удари малко или много. Хубаво е да планираме и мечтаем, но понякога просто трябва да се наслаждаваме на миговете тук и сега, защото са уникални! 

Като пеенето на песни от детството и опитите за свирене на цигулка. Или просто разговора ни за всичко, в стаятата ти, която обожавам от дете. Или танците на онази песен, която винаги ще крещи детство. Или шегата, която оправя настроението ми за секунди. Или първите стъпки в новия град. Или първата хапка прясно сготвена вечеря. Или слушането на любимата ми песен за хиляден път…

Този ден отсега нататък ще си бъде твой!

Месец след Стожице.

Месец преди Амстердам.

Y es que estoy enamorada

До скоро! 

"Внимание, опасност!" – Авторско

 

  Думата равносметка винаги ме е плашела. Да премислиш нещата, които си преживял през годината или през деня, това никога не води мислите ти до покой.

5 минути

Стряскам се, въпреки че съм свикнала с познатия до болка сигнал, известяващ ни, че края на света идва.

– Прекалено скоро – гласът ми отеква в празната стая и чувам, че водата в банята спира да тече. 

Мат излиза и внимателно затваря вратата. Чак тогава ме поглежда. Хавлията, с която е обвит от кръста надолу се свлича на пода. Обхождам с поглед голото му тяло и си спомням деня, в който се запознахме. Тогава си забравих книгата в университетското кафе и той ме догони, за да ми я върне. Любов като по филмите. 

4 минути

– Съжалявам – казва той и аз се изправям и обвивам ръце, около раменете му. 

Облякла съм любимото си бельо – в небесносиньо. Косата ми е прибрана – първоначално на кок, а сега едвам се държи в ластика. През последните месеци много пъти бях в позицията на Мат в момента – плачех неудържимо, защото не можех да повярвам, че светът свършва.

Метеоритът е с размерите на Земята умножено по четири. Просто лош късмет. Никоя молитва не успя да го отклони от посоката му.

3 минути

– Обичам те! – прошепвам в кожата му и пръстите му галят лицето ми. 

Мат ме отнася в леглото. Взел е последния си душ в живота си.

– Обичам те, Елоди! – отпускам се напълно в ръцете му и се оставям на удоволствието. 

2 минути

Мат свършва първи. На мен са ми необходими още няколко секунди. после лежим прегърнати. Сякаш сме едно.

1 минута

– За какво си мислиш? – усещам че плача.

Не искам всичко да свършва. Не и преди да имам свой дом, деца и внуци. Не е честно.

– С онази рокля, грееше като слънце. Нямаше шанс да не се преборя за теб! – Мат ме целува и това е единственото, което има значение…

КРАЙ