"Сняг, мечти и ски" - Част 2 ~Авторско~ – Blogmas ден 13

 

Здравейте! Обещавам, че си струваше чакането! Надявам се да ви хареса! Приятно четене!

Част 1 

Алекс

Събудих се с изгрева на слънцето. Виждал съм доста изгреви, защото обичам да си свършвам нещата още от рано, за да мога да се насладя на любимите ми хора след това. Мечтаех си да видя изгрев във Франция, но не можех да му се насладя, защото в главата ми беше пълна каша. Исках просто да изляза и да отида на пистите. Да намеря Марко, да караме и да си говорим.

Излязох, четиридесет и пет минути преди да тръгне първият лифт. Реших, че ще използвам времето, за да хапна и да си купя карта за съоръженията. Щях да си взема тридневна, като се надявах времето да се задържи ясно, за да мога да карам през оставащите три дни преди да си заминем. На излизане ме посрещна лек снежец и много бели облачета по цялото небе.

Прехвърлях краткия разговор, който имах с Марко из главата си. След като се запознах с останалите момчета от отбора му, се съсредоточих върху ските, докато те си прехвърляха шеги на италиано-френски по между си. Моят френски не беше лош, но все пак изпитвах леко затруднение да карам и да се опитвам да превеждам едновременно.

- Добро утро, Алекс! Радвам се да те видя, готов за нови предизвикателства! – неусетно бях стигнал да къщичката на влека, където се продаваха картите. А Марко се беше подпрял на щеките си с лакти, кръстосал единия си крак пред другия. В ръцете си държеше две димящи чаши, които миришеха на нещо сладникаво.

- Добро утро! – поздравих едновременно него и жената, която продаваше картите. – Една тридневна. – След, което се обърнах към Марко. – Ти ще си вземаш ли?

- Имаме осигурен достъп през целия лагер – отвърна ми той и ми подаде едната чаша, с усмивка.

- Не съм фен на кафето – подех, но усетих сладкия аромат на горски плодове.

- О, може да съм италианец, но кафето им тук е degoutant, а и струва по 6 евро.

- Лол, почти като в Старбъкс. Не, че ходя често… - и двамата се засмяхме.

- Чай с малина и черна боровинка – каза той, докато отпивах. – И нещо малко за сгряване – допълни, докато аз се мръщех на чашата. След което вдигна щеките си и тръгна нанякъде. – Знам едно страхотно местенце, правят невероятни кроасани. Забележи, правят ги!

 

Лиса

Наистина нямах търпение да се видя с Джеф. Взех си бърз душ, а докато си сплитах косата някой почука на вратата.

- Оф Алекс, какво щеше да правиш, ако не бях тук? Да слизаш до рецепцията? – отворих вратата, но там стоеше Джеф.

- Определено щях да изчакам на рецепция и кой по дяволите е Алекс.

- О, добро утро Джеф – усетих че се изчервявам, докато той ме прегръщаше и сякаш ме задържа повече от колкото е прието. – Заповядай! – казах и му направих път да мине, като хвърлих поглед към половината на брат ми. – Алекс е брат ми. Всъщност заедно сме тук.

Той седна на леглото и ме придърпа.

- Не съм закусвала, Искаш ли да поръчам? – отдръпнах се леко и му се усмихнах.

- За мен само кафе, дълго, с мляко и две сметанки.

Хапвах мълчаливо. Джеф отпиваше от кафето и не сваляше поглед от мен.

- Е, Лиза. Докога си тук?

- Лиса – поправих го. – Полетът ни е от Париж след четири дни, ако броим този. Мисля, че беше в 16:40, чакай ще проверя – грабнах телефона си, но той ме хвана и обърна на леглото. След това ме целуна. И после още пъти, по едно време спрях да броя. Усетих, че ръцете му повдигат пуловера, а после и блузата ми.

- Чакай, Джеф – той не реагира. – Джеф! – повиших глас и той най-сетне ме погледна. – Обеща да ме научиш да карам, без да падам. А аз съм ужасен ученик, така че нека не чакаме. Видях, че има облаци.

- Окей – каза просто и се изправи и тръгна към вратата. – Ще те чакам долу.

…

Стоях на ските без да падам! Това си беше постижение. Но спусканията ми завършваха с поне три падания. Свалих шала си, за да го наместя, седнала в пряспа сняг.

- Този път паднах само два пъти! – ухилих се, но Джеф не изглеждаше доволен. Беше скръстил ръце и ме гледаше някак особено. – Нека да пробваме още веднъж! – той обърна ските си и с малко усилия все пак се изправих. Можеше да ми подаде щека, както правеше първите няколко пъти днес по-рано.

Тръгнах след него, като плъзгах ските си внимателно. Влекът беше на около стотина метра по леко баирче. Движех се на около метър назад от Джеф и тъкмо си мислех по коя ли черна писта кара Алекс сега, когато чух крясъци.

- Гледай къде караш, келешче! Това тук не ти е писта! – пред Джеф стоеше обърната пластмасова шейна, а в една пряспа недалеч момче на около 8-9 години беше на четири крака в снега.

- Какво стана? Добре ли си? – Хвърлих поглед към мъжа пред мен, който изтръскваше снега от ските си и се насочих се към детето.

- Това малко зверче се опита да ме убие с тази глупост! – каза Джеф блъсна шейната по склона.

- Той е дете, Джеф. Как може да му говориш така! – подадох ръце на момченцето и то скокна на крака. – Отиди да донесеш шейната и, ако искаш да сменим пистата. Просто тази не е моята.

- Тази не била твоята, чуй се Лиза! Няма писта, която да е за теб, защото ти просто не ставаш за скиор! – той рязко се обърна, хвърляйки сняг с щеките си и пое надолу към хотелите.

Стоях смълчана и объркана. Вярно е, че не бях най-добрият скиор, но все пак…

- Искаш ли да отидем да пием горещ шоколад? Знам страхотно място до долната станция на лифта. – момченцето ме гледаше с големите си кафяви очи в очакване.

- Да, с удоволствие – отвърнах, като хвърлих поглед надолу, надявайки се той да се върне.

- Супер, аз черпя! – детето притича покрай мен и задърпа шейната си  нагоре.

- Как ли пък не! – разсмях се искрено. – Хей, аз съм Лиса, със “с”.

- Лиса, със “с”, аз съм Уили. А онзи idioto, не те заслужава!

Алекс

Денят, в който се научих да карам ски беше един от най-върховите моменти в живота ми. Но не можех да го сравня с това да карам по белите склонове в Алпите, а пред мен да виждах дирята на ските и лимонено жълтото яке на Марко.

- Ще караме ли още? – пита той след като спираме в долната част на пистата.

- Каква е другата опция? – питам, закотвяйки се с щеките в снега.

- Момчетата ще ходят на процедури в сауната на хотела – мята снежна топка по най-близкия скиор, който му казва нещо на италиански. – Стига, момичета. Оставете пистите на нас. – кимва към мен, а тази реплика му спечелва събаряне в снега.

Отборът му поемат към хотелите.

- При толкова прекрасни писти е грехота да стоиш в хотела – казва ми той.

- Все пак имате цели две седмици, за да тренирате – отвръщам и му подавам ръка, за да се изправи. Той я поема, очите ни се срещат и ме дръпва в пряспата.

Плюя сняг и се смея. Лиса би направила нещо такова.

- Това е най-старият номер на света и аз се хванах!

- Браво на теб, франсе – той мята снежна топка в лицето ми. Смехът му звъни в ушите ми.

Заслужава да му го върна. Дръпвам го за якето. И рискувам всичко.

 

Лиса

- Уили, сигурен ли си, че родителите ти няма да се притеснят, че ще останеш при мен? – питам момчето, което в момента скача по леглото.

- Пратих им съобщение – казва той. – А и аз съм голямо момче!
- Да, на десет – отвръщам.

- О, стига де, Лис! Ама как щях да се справя с онзи перко, днес! Само да ме беше оставила.

- Не се и съмнявам! – сядам на леглото. – Хайде да си поръчаме нещо за хапване. Гладен ли си?

- О, да, това каране на шейната направо ме размаза! – къдрокоското се изляга до мен. – А сега ми разкажи, защо Франция!

Минали са часове. Събуждам се посредата на нощта. От звука на звънящ телефон. Натискам моя по екрана, докато осъзнавам, че не звъни той.

- Уилям! Може ли да ми обясниш, колко трябва да се тревожа… - крещи женски глас с фалцет.

- Госпожо, здравейте, Уили е с мен. Казвам се Лиса Биди. На двадесет и една съм. С брат ми сме на семейна почивка, отседнали сме в хотел Дисер, мога да ви свържа с рецепцията. Уили е добре, спи. Карахме шейни заедно. Олеле, съжалявам. – прочиствам гърло и повтарям всичко на френски и на немски. Жената ме прекъсва, докато се чудя как е думата за отсядам на по-красивия език.

- Лиса, нали? Няма проблем. Разбирам те. – тя превключва от френски на английски. – Спи спокойно. Щом Уили е при теб и е добре, спете сега, нека обаче да се срещнем утре на закуска в Бистрото на Симон. Той ще те заведе. Разбрахме ли се?

- Да, да, да, разбира се! До утре, госпожо…

- Хейли Шмит. Лека нощ мила.

- Лека нощ! – оставям телефона и завивам Уили. Трябваше да се досетя и да се уверя, че се свързал с родителите си.

Поглеждам стаята. Алекс още го няма. Дано се забавлява.

…

На другата сутрин влача Уили и шейната покрай рецепцията. Киселото момче отново е на смяна, въпреки това аз му се усмихвам и му пожелавам добро утро.

- Моля ви да предадете на брат ми да, че ще ме намери в Бистрото на Симон.

- Прекрасно място, госпожице – на лицето му грейва усмивка. – Препоръчвам ви ябълковият пай.

- Благодаря! Това е телефонът ми за всеки случай – обръщам се при рязък шум, който се оказва Уили, който се опитва да се пързаля с шейната из флаето и се блъска в гардеробчетата, наредени на едната стена. – Извинете за това! – Грабвам шейната и хлапето за ръката и излизаме през смях.

…

Семейството на Уили се оказват прекрасни, мили швейцарци. Баща му има компания, произвеждаща дървена декорация, а майка му си има парфюмерия в Цюрих. И двамата ми дават зелена светлина за решението ми да се изместя във Франция. Тъкмо им разказвам за идеята за това пътуване, когато телефонът ми иззвънява. Непознат номер.

- Извинете ме за момент – казвам и ставам от масата. – Алекс, кога ще се научиш да си зареждаш телефона…

- Лиса? – гласът от другата страна не е на брат ми. – Обажда се Жак. От рецепцията.

- О, Жак. Здравей. Брат ми появи ли се? – питам, нагласяйки шапката на главата си. Снеговалежът е ужасен днес. А небето е пълно с облаци.

- Не, точно – отвръща ми. – Колко време ти трябва, за да дойдеш до хотела?

Следва продължение!

P.S. Credit to all artists