петък, 30 юли 2021 г.

Какво да гледаме?

 

Какво да гледаме?

Здравейте!

Това е вечният въпрос след Какво да ядем? – все пак първостепенните нужди винаги водят.

Та днес ще ви дам три предложения от моя, личен опит. Надявам се, да ви помогна.

1. Олимпийските игри

Изненади – няма. Най-атрактивният и голям спортен форум се завърна макар и с година закъснение, заради пандемията. И освен, че можете:

а) да подкрепяте нашите участници – пр. Йосиф Миладинов, който е само на 18 години и утре в 04:30 българско време ще плува финал на 100 м бътерфлай, рекордно постижение за това прекрасно момче, на което му предстои прекрасно бъдеще, каквото и да направи утре! Успех, хлапе! Ще гледам и ще стискам палци! ♥

б) да гледате любимите си спортисти – пр. аз смятам да стана да гледам Арманд Дюплантис, който ще участва в квалификацията във овчарския скок в 03:40 утре.

в) да се влюбите в някой спорт, на който до сега не сте обръщали внимание или не сте знаели нищо за него – пр. аз с интерес гледах джудо и колоездене, имах си и фаворити!


2. Най-хубавите години

Италиански филм от 2020г., който гледах преди седмица на кино във Варна, а е много възможно да го дават в някой културен център и в другите градове в страната. Вариант Б е винаги Замунда. Хареса ми начинът на снимане, героите говореха в кадър за събитията, които моментно им се случваха. Историята следва четирима приятели, които се запознават, като тийнейджъри в края на осемдесетте години на 20-ти век. След това проследяваме техните избори, възходи и падения в следващите четиридесет години. И филмът е доказателство, че приятелството се доказва във времето и истинските приятели, остават, въпреки всичко.

Оценка: 5/5


3. Сребърните кънки

Последното ми предложение е руски филм, който си намерих в Нетфликс, но лично гледах с английско аудио. Историята ни запознава с Матвей който е разносвач на сладки по лед, но след като бива уволнен се запознава с Алексий и неговата групичка, които са опитни измамници, използващи бързината на кънките на лед и своята ловкост. Годината е 1900, а Алиса е дъщеря на посланик, а химията е първата и любов. Следват забавни моменти, шеметно приключение в търсене на богатство. Там, обаче нашите герои срещат Любовта.

Последното, което ще вмъкна за този филм е, че Алекс буквално е Каз Брекер!

Оценка: 5/5


Това са моите предложения!

До скоро, amici!  

четвъртък, 29 юли 2021 г.

МИЛАНО // Италия


Здравейте! Как сте?

Аз съм добре, пише ми се за толкова много неща, но знаете ли имам по-силно чувство – ПЪТУВА МИ СЕ!  След по-малко от 48 часа ми предстои пътешествие до Пловдив и после приключение на един язовир. Вълнувам ли се? Много! Подготвена ли съм? Не, тепърва ще приготвям всичко почти.

Но днес, ще ви разкажа за Милано! Защото, както знаете Италия ми е новата мечта и е четвъртък, ден за спомени!




Със семейството ми посетихме Италианската столица на модата през 2014г., когато тепърва завършвах първата си година в гимназията. Годината, в която знаех най-много испански, който е близък до италианския. Съответно се опитвах да говоря в някои заведения и хората ми се радваха. Това беше първото ни пътуване в чужбина заедно с брат ми, тогава на шест.


Веднага заобичах Милано. Хората бяха облечени толкова стилно, макар че беше още ранна пролет. Имаше някакъв чар в старинните, красиви сгради, истински шедьоври и модерната архитектура – среща между две епохи. Новото и Старото.




        Дуомо е истинска прелест. Снимах вътре, макар че не беше позволено. Бунтовник, в някои ситуации, хах.

Ходенето до Комо и разходката с корабчето! Видях Алпите за първи път. Влюбих се и тази любов си е в сърцето ми и до днес! Гледайки китните къщички, около езерото, представях си идилията да живееш на това място!





Замъкът Сфорца и Интерактивният Музей – част от нашето пътуване. И храната – да кажем, че не случихме на пица, иначе пастата беше чудна!



Италия се усеща с всички сетива. Виждаш, чувстваш, чуваш, вдишваш! И си пожелаваш да се върнеш!



Ciao, amici! Грабвайте раниците и отивайте да опознаете тази чаровница!



понеделник, 26 юли 2021 г.

LOVE DEATH + ROBOTS – Volume 2 // Ревю

 

Здравейте!

Имам Нетфликс от повече от година и определено винаги успявам да си намеря акво да гледам. Преди няколко дена си пуснах LOVE DEATH + ROBOTS, за който бях чела хубави неща. Разбира се, че се включи Volume 2, така че чак на финала разбрах, че всъщност не съм гледала първата част. Но въпреки това ми хареса доста и бих ви го препоръчала, ако обичате фантастичното, имате някакъв праг на търпимост, защото признавам – имаше си кофти сцени и сте фенове на анимацията, защото това са кратки анимационни композиции,  някои (3 & 4 са брилянтни), 1,2,6 са също добри!

Обща оценка 4/5, като по-надолу ще разгледам и осемте части подробно, така че предупреждавам за СПОЙЛЕРИ!


1. "Automated Customer Service" – в едно бъдеще, където роботите са заели почти всички човешки функции, симпатична баба, имаща пухкаво куче и домашен робот, се вкарва в битка за живот и смърт с машината, която си има собствено мнение за нещата. Забавен, това е качеството му, а и като откриващ епизод е наистина готин – жената си говори през цялото време с отдел обслужване на клиенти, опитвайки се да излезе от ситуацията. 5/5

2. "Ice" планета скована от студ, срещу който повечето хора са привикнали. Нашите герои са двама братя, които тръгват на опасен лов – игра, която може да се обърне във всеки момент. Това да си различен от останалите и да следваш принципите си са двете основни теми. 4.5/5, защото ми трябваше още мъничко откъм историята.

3. "Pop Squad" – най-силният епизод от сериала за мен. В едно бъдеще, където има класово разделение на богати, избрали да станат безсмъртни, вместо родители и бедни, които са запазили човешкото в себе си и са избрали да създадат семейство. Утопично, страшно бъдеще, в което тези семейства биват избивани, а главният ни герой е именно полицай, който се занимава с това. Вижда се радостта от малките неща, в лицето на тези хора, които живеят в пълна мизерия, под постоянен страх, но все пак готови на всичко за усмивката на децата им. Финалът за мен беше очакван и неизбежен и тъкмо това го прави толкова красиво – да видиш промяната в героя, осъзнаването и израстването. 5/5 - категорично!

4. "Snow in the Desert" – още един епизод, който може би ми е любим, заедно с първия. Пренесе ме във вселената на Междузвездни войни. Тук срещаме нашия самотен герой – Сноу, който може да регенерира тялото си и е издирван на цялата планета. Той намира приятел в лицето на жена, готова да бъде с него. Това е епизод за самотата и за любовта, следващ любимото ми мото ТИ НЕ СИ САМ! Визуално прекрасен, емоционално зареждащ, също! Препоръчвам го! 5/5 – разбира се!

5. "The Tall Grass" – този започна интригуващо с влак, който спря насред поле от трева, където се виждат сини светлинки. Нашит герой е любопитен и това любопитство за малко не му изяжда главата. Буквално. Защото светлинките са някакви чудовища, вероятно били хора някога. Машинистът му се притичва на помощ. И го спасява. Та, пишейки тези редове, виждам огромен смисъл . за търсенето, за попадането в задънена улица или в морето. Философски погледнато – поне си опитал. Давам му 3/5, защото си ме стресна.

6. "All Through the House" – ох, този е много сладурско-започващ! Коледа, малко след полунощ. Сестриче и братче, които не могат да заспят. Искат да разкрият тайната… и се натъкват на чудовище, приличащо на Прешълецът. Което ги съветва да бъдат добри и им оставя подаръци. 5/5 – заради идеята и изпълнението.

7. "Life Hutch" – Подход минало-настояще. Космическа битка – хора срещу огромен враг. Пилот, който трябва да се пребори срещу чудовище в собствения си кораб. Добра идея, но все пак 2/5.

8. "The Drowned Giant" Признавам, този епизод или не беше моя или…. Тогава си умирах за сън. Обективно погледнато трябва да го изгледам отново, за да го оценя. Но тук мога да му дам 2/5.

До скоро!

събота, 24 юли 2021 г.

“Барнабо от планината” от Дино Будзати // Ревю – за търсенето и намирането


Здравейте!

Днес ще си говорим за една малка книжка, която променя. Отново сме на италианска вълна, макар че до средата на книгата бях убедена, че авторът е испанец. Като усещане, което ми носи е близко до това, което усетих, четейки Спасителят в ръжта на Селинджър. В по-малко от двеста страници е описана човешка история за търсенето. Защото човек търси, първо себе си, после всичко останало, докато е жив. И, когато се намери, няма по-хубаво чувство!

Барнабо от планината е издадена през 1933 година – преди цели 88 години и е актуална и днес.

Сред Доломитите е сгушено малкото градче на име Св. Никола. Около него има гори, скали и планини. Нашите герои са горските, пазители на склада с амуниции, даващи смени из близките върхове и била. Спокойната обстановка е нарушена, когато водачът им Дел Конте бива убит от незнаен враг. Дружината, които живеят заедно в горска къщурка и по са приятели приемат по различен начин ситуацията. Някои като Бертон, са готови да изследват и да намерят убийците, а Марден, който поема командването е готов за отмъщение.

Останалите мълчат, осветени от мъжделивата електрическа крушка. Отвън, на тротоара от време на време отекват стъпки. Нейдве в сградата се трясва врата. Часовникът тиктака. Дават си сметка, че всички вечери са еднакви: все същото кафе, все същите лица, все същите думи.

Главният ни герой – Барбано се появява плавно на сцената. Не можем да го заобичаме веднага, но можем да го разберем. Защото младата му душа търси. И това е нещото, с което лично печели мен. И с разни други качества – като съмнение и страх. Чисто човешки – анти добродетели, но кажете ми кой не ги изпитва? Харесвам страстта му, защото в тези стотина страници виждаме образ, който пораства, но се връща там, където му е мястото – в планината!

Защото, понякога просто знаеш, че това е твоето нещо. И въпреки всички усилия стигаш до там. И намираш мир. Със себе си. Най-големият ти опонент.

Навън тишината е дивна, а плътно забуленото небе бледо сияе. Планината е скрита, ала се усеща близостта и – неподвижни и самотни зъбери, потънали в облаците. 

Препоръчвам ви Барнабо от планината от Дино Будзати, защото има много смисъл и много любов в тази книга.

Моята оценка опредено е 5/5, като много високо вдигам летвата и заради послеписа на преводачката, който придава абсолютна съвършеност на това издание!

сряда, 21 юли 2021 г.

Under the Riccione Sun – да се влюбиш в Италия! // ревю (без спойлери)

 

Здравейте! Как сте?

Аз съм добре и днес ще ви споделя моите впечатления за Under the Riccione Sun, който гледах преди няколко дни и страшно ми хареса!

Определено италианците освен вино и музика, могат да правят и кино!

В този случай избрах филма спонтанно, без дори да изгледам трейлъра. Гледаше ми се нещо лятно, което да ми донесе хубави емоции. Тази история определено е такава!



Имаме стандартна и позната история – група приятели се събират в градче на брега на морето, за да изкарат няколко седмици заедно. Млади, влюбени в живота (и не само), искащи приключения, търсещи усещания и емоции.

Ще се запознаем с Марко, който тръпне голямата му любов да му обърне внимание, с Виченцо, който е сляп, но иска да си намери приятели, а може и да се влюби, с Камила, чиито приятел не и обръща внимание и тя мечтае за истинска любов, с Чиро, който започва работа като спасител и се присъединява към отбора и с още други интересни истории – например на майката готова на всичко за детето си, ще видим гледната точка на охранителя на нощен клуб и т.н. Любовта е основна тема в този филм, а и като цяло винаги е била нещото, което най-дълбоко и искрено вълнува хората.

Слънце, плаж, турнир по волейбол, чието спечелване ще донесе билети за предстоящият концерт!

Лятото е за обичане, за даване на шансове, за изгреви на морския бряг и за обичане!

Препоръчвам ви този филм, сигурна съм, че ще ви докара усмивки по лицата!

До скоро, amici! ♥

вторник, 20 юли 2021 г.

"Грешка" // Vic & Damiano – Måneskin ∙ Oneshot ∙

 

Дамиано стои на балкона и пуши трета поредна цигара. Мислите му се реят в пространството, без да се спират на случилото се преди минути. Той чува тихите стъпки на Виктория, борсите и крака пристъпват внимателно и тя се плъзга до него, облягайки се с гръб на парапета.

Дамиано издишва дима и и подава цигарата и тя я поема и ядно я изгася в пепелника, между тях.

- Това беше грешка - казва, без да го поглежда в очите.

- Така е - отвръща той. Няма смисъл да се залъгват. - Не можем да върнем времето.

- Знам - издишва шумно тя и двамата потъват в тишината на нощта.

Грешка мисли си Виктория. Която не биваше да допускат. Но се поддадоха на изкушението и сега нещата ще отидат на зле. Защото все някога, истината ще излезе наяве.

- Ще кажем ли на Томас и Етан - пита Дамиано. - Ще е по-добре-

- По-добре ли? - тя му хвърля яростен поглед. - Изобщо не трябваше да идваш-

- Ти дойде. В моята стая, Вик! - Дамиано не иска да и вика, но си изпуска нервите.

Вижда сълзите в очите и, но не се опитва да я спре, когато тя се връща обратно в стаята.

- По дяволите!



- По дяволите! - казва на глас Виктория и бутва вратата на терасата.

Отива до банята и наплисква лицето си, опитвайки се да измие измамническите следи. Косата и е разрошена, а в огледалото среща погледа на вината.

Защо го направиха?

Желанието им беше взаимно но, все пак, можеха да се спрат. Щеше да стане страхотен скандал, а вечерта имаха и участие. Разбира се, имаха спорове, но тя предусещаше бурята,  която бяха отприщили двамата с Дамиано.

Той, разбира се беше прав - трябваше да си признаят пред Етан и Томас, още като станат. Но как?

Връщайки се обратно в стаята, Виктория си помисля да изхвърли чаршафите. Ще ги плати на рецепция, докато Дамиано, завъртв момчетата. И все пак, какъв е смисъла? Приисква и се да остави Дамиано да се оправя с всичко, но тъй като идеята дойде от нея, решава че поне ще се опита да прикрие следите.

Затова внимателно отлепва опаковката от тристаграмовият шоколад, която бяха хвърлили върху завивките, завива го отвън-навътре и го смачка хубаво, преди да го изхвърли в кошчето в банята.

Не знае кога отново ще им се отвори път да отидат до Швейцария и да си купят Линд от производителя, но поне можеше преди закуска да излезе и да възстанови изядения. Няма да е точно такъв, какъвто си бяха смесили Томас и Етан, но поне щеше да има заместител.

        Беше толкова вкусен шоколад, тя си припомня нейния, който споделяха с Дамиано и изядоха още преди да прекосят границата с Италия.

        В крайна сметка бяха приятели от толкова години, един шоколад не можеше да ги раздели... Или поне така се надява.

 

 

 

Здравейте! Не очаквахте такъв финал, нали? :D

Изненада!!!

Надявам се да ви харесва!

Има още разкази за Maneskin в блога! Enjoy ‘em!

До скоро!

П.п. Лятно филмче, което да гледате на кино – вижте тук.

събота, 17 юли 2021 г.

“Лятното приключение на Лука” – вълнуваща и искрена // Ревю

 

Здравейте!

Днес ще ви разкажа за филмът на Дисни и Пиксар – Лятното приключение на Лука или просто Luca!

За мен е най-добрата анимация излизала през последните години, слагам я дори след (Тайната на) Коко, която ме трогна, дълбоко.

Но всъщност не е ли това работата на анимационните филми? Да покажат на децата някакви ситуация и чувства, по деликатен начин и да им дадат насоки и съвети. Когато поотраснеш започваш да виждаш по-обемната картина. Улавяш прекрасни послания, скрити, но толкова смислени.

Благодаря на Плами и Георги, които ми се навиха на акъла и бяха прекрасна компания в киното. А двете момичета си поплакахме, (аз на около три пъти), макар и да бях подготвена за финала, защото бях гледала част от финалната сцена.

Филмът ми хареса наистина много и ви го препоръчвам! Определено ще научите по нещо от него!

Надолу в поста ще говоря със СПОЙЛЕРИ, така че, ако не искате да си разваляте удоволствието спрете да четете тук и беж към киното!

Но ще започна от самото начало. От трейлърите, на които бях попадала изглеждаше сякаш Лука отива на лятна почивка в чудно красиво, италианско градче и става морско чудовище.

Обаче, всъщност СПОЙЛЕР, нещата са наобратно. Защото Лука всъщност е морско чудовище! Може би има малък паралел с Малката русалка, само че тя жертва гласа си, за да стане човек. А Лука е просто любопитен да види какво има над водата. Не жертва нищо, освен това, че реално, когато е сух е човешко момче. И му трябват уроци, които и получава, срещайки Алберто, който също е морско чудовище. Само дето живее на сушата и мечтае да си има веспа.

Приятелството им бързо се разраства – и двамата имат нужда от най-добър приятел. Алберто е по-смелия от двамата, докато Лука премисля нещата. Всъщност главният ни герой бяга на сушата, защото няма избор. Тук отварям темата за отношенията родители-деца. В стремежа си да го предпазят, родителите му са готови да го изпратят на дъното, заедно с чичо му. А там е гадно. Та Лука бяга.

Двамата приятели отиват до Порторосо, сладко китно на етажи градче, за да намерят мечтаната веспа. Истинска. И се записват за ежегодното състезание, включващо каране на колело, хапване на паста и плуване. В отбора на Джулия. Тя е момиче на техните години, което участва всяка година, но не може да победи месния злодей Ерколе – типичен asshole.

Бащата на Джулия пък е рибар и съответно е враг за морските чудовища и нашите герои. Но и той има драма, всъщност е благ човек, изгубил едната си ръка и искащ дъщеря му да е щастлива.

Катарзисът в отношенията между Лука и Алберто е Джулия, която показва един нов свят, свят от който Лука иска да бъде част. Имаме онази сцена, в която Лука предава Алберто и го нарича чудовище. Там ревах за първи път. Ами ужасно гадно, а и те се бяха скарали преди това…

Четох няколко ревюта, в което ги описваха като персонажи, между които има любов. Което е адски сладко! Помислете си, живеем в 21- ви век и Дисни имат гей двойка. Не знам, но само идеята за това ми е толкова мила. И все пак режисьорката го отрече.

Искам да вмъкна и за самия Алберто, който казваше, че чака баща си, който обаче така и не се върна… *още рев*

Та, стигаме до последната част от филма, Лука все пак се състезава и е на път да спечели. Докато не завалява дъжд. И той е разкрит. И приет.

        Това не е ли най-хубавото послание? Да приемаме различните хора и като цяло всеки, защото всеки е уникален!!!

Забравих да спомена, че родителите на Лука се впуснаха да го търсят и имаше много забавни сцени, в които заливаха случайни деца с вода.

А също се оказа, че има и други чудовища, които живеят под прикритие в града.

Стигаме до финала, за който уж си мислех, че бях подготвена. Уви, илюзии. Защото Лука, замина с Джулия в Геноа, за да учи, а Алберто, който остана в Порторосо да помага на бащата на момичето. Знам, че този финал е наложителен и е най-добрият избор и все пак беше тъжно да гледам тяхното сбогуване. И все па, Дисни, добра работа – отворена вратичка към бъдещето и факта, че си обещаха, че ще се видят отново на лято!

5/5 определено. Със сигурност ще го пусна и вкъщи да го гледаме семейно.

Благодаря ви, че ме четете и, че стигнахте до края на това ревю.

Като финал да ви питам, коя ви е любимата анимация в момента?

Моята е Лука. ;)

До скоро!

петък, 16 юли 2021 г.

IWBYS by Måneskin // съвсем човешки бунт

 

Здравейте! Как сте?

Днес ще ви говоря за така дългоочакваното видео на Maneskin към I Wanna be your slave, която на първо слушане е най-провокативната песен от третия им албум.

В екстаз бяхме при всеки излязъл кадър с надпис soon. И вчера, най-сетне излезе клипа, който аз лично гледах петнадесет минути след излизането му. Общо три пъти съм го гледала дотук и определено летвата е достигната, даже е прескочена.

Определено крещи виж ме. И това си е и посланието на песента като цяло, защото, кажете ми кой не иска да бъде чут в този пъстър, шумен и прекрасен свят?

Има си сексуалната нотка, също и онези кадри, в които изпадаш в екстаз и усещам тръпка, в цялото тяло. Има и любов във всичките и форми, което е абсолютно прекрасно! Силни кадри, леко гнусни такива, секси (например, когато Дамиано гледа Вик и пее baby или, когато се целува с Етан), абе като цяло един много силен фрагмент от този албум.

Много актуален и опредено не очаквах нещо по-малко от любимците ми! ♥

Ciao, amici, ще залягам пред Нетфликс!

П.п. Коя ви им любимата песен?

събота, 10 юли 2021 г.

“Едно цяло” – Thomas Raggi & OC // Story

 

БЕА

 

Седем години.

От толкова време не съм стъпвала на родна земя в Италия. Не броя онези четири часа, в които си подадох документи за паспорт и лична карта преди две години. Защото тогава бях в компанията на майка ми. Мълчахме си по време на цялото пътуване. И още на същата вечер, когато кацнахме в Барселона задърпах куфара си към старата част на града, където в едно влажно приземно помещение прекарах последните две години. Там започна новият ми живот. Който сега продължаваше към родината ми.

Полетът ми за Бари закъсня с два часа и премислях решението си поне десетина пъти.

Но сега, излизайки от терминала, знам че имам нужда от това.

Махвам на едно от спрелите наблизо таксита и го упътвам към хотела ми в центъра на града. Шофьорът говори със силен акцент, но английският му е на доста прилично ниво. Правя му комплимент и той учудено се обръща към мен.

- От тук ли си, красавице? – пита ме на италиански, отвръщайки на същия език, на който и аз преди секунда.

- Не – отвръщам, и се загръщам с шала, който покрива главата ми, за да се пазя от жаркото слънце. И все пак ми се иска да съм честна. Това е едно от нещата, които съм си обещала. – Всъщност съм италианка, но от години живея навън – добавям.

- Разбирам! Е, хубаво си е отново да се върнеш у дома! Добре дошла! – кимва ми в огледалото за странично виждане.

Аз му се усмихвам леко, но усещам как ми причернява пред очите. У дома. Колко странен израз. Не съм се чувствала така от…, може би от прекалено дълго време. Рим спря да бъде мой дом, когато майка ми се запозна с Джакомо. И той разби малкото ни семейство.

Останалата част от пътя преминава в мълчание, а шофьорът усилва радиото, по което тече някаква песен за бунт, която има симпатичен ритъм.

След четвърт час пристигаме пред хотела. Оставям бакшиш и хващам дръжката на очукания си куфар и влизам в двора. Сградата прилича на истински замък. Виждам няколко каменни фонтана подредени в редица. Част от басейнът, който изглеждаше впечатляващо на снимките и чувам глъчка, от тази посока. Намирам рецепцията, която е в центъра на огромно преддверие, цялото в бордо и злато.

- Беатриче Тасани? – речепционистката се обръща към мен и аз и се усмихвам и свалям слънчевите очила от лицето си, за да мога да прочета документите и да подпиша.

Резервирала съм си цяла седмица тук, за да имам време да преценя как ще действам занапред.

- Благодаря Ви! – казвам, поемайки ключа за стаята и поставям очилата на лицето си.

- Етаж три, луксозна двойна стая, асансьорът е вдясно. Ако имате нужда от нещо можете да позвъните на рецепция!

Кимвам и и се насочвам в оказаната посока. И в следващия момент усещам, че се блъсвам в някого.

- Извинете! – вдигам очи, към момче приблизително на моите години цялото в черни кожени дрехи, което ми подава ключа, който е изпаднал при сблъсъка. Вземам го и почти избягвам в асансьора, молейки се вратата да се затвори, преди да припадна.

Защото току що видях призрак от миналото.

 

Стаята е огромна. Голяма е колкото цялото помещение, заедно с кухненския бокс и банята, където живеех до вчера. Събувам маратонките си и лягам по гръб на леглото. Мина много време, но това момче долу…

Възможно ли е?

Не, стегни се. Той не може да е тук. Първо, защото няма никаква логика и второ, че минаха година преди да спра да припознавам най-добрият ми приятел във всяко срещнато момче със светла коса.

Приятел, който зарязах в Рим, без предупреждение, заедно с всичко познато. Не по моя вина.

- Не си виновна ти – прошепвам си. – Не си виновна – и взимам решени да си направя дълга баня, за да изчистя всеки прокрадващ се спомен в главата ми.

Три часа по-късно, след една вана с мирис на лавандула, разопаковане на багажа и гледане на залеза, решавам че е крайно време да сляза на вечеря. Обличам дълга вечерна рокля и премятам любимия ми шал на малки цветенца, в небесносин цвят на раменете ми. Лесно намирам мястото за хранене, което представлява голяма стъклена зала, гледаща към красива градина, която решавам, че си струва да видя на дневна светлина в следващите дни. Хапвам паста с морски дарове и изпивам чаша просеко.

Само че, изобщо не ми се прибира в стаята. Минавам през рецепцията и там ме информират, че срещу хотела има чуден бар с жива музика. Не мисля да влизам в него, но глътка въздух определено ще ми се отрази добре.

Барът свети в разноцветни светлинки и музиката е сравнително тиха и доста приятна. Виждам танцуващи хора,  но се насочвам към бара, чудейки си дали ще изглеждам смешно, ако си поръчам просто вода. Но, веднага отхвърлям тази мисъл, защото се сещам, колко пъти съм вземала подобни поръчки, в ресторанта, в който работех през последните две години и три месеца. Благодарение на тази си работа се изхранвах и преживявах. И успях да спестя пари, за да се върна в Италия.

Заставям отдясно и разгръщам менюто от любопитство. Цените са неочаквано нормални, за бар в центъра на Бари. Някой прекъсва мислите и вдигам глава.

- Коктейлите им са доста добри и не се притеснявай, алкохолът си е колкото трябва – русо момиче, с черна тениска, бретон и опушен грим посочва към брошурата в ръцете ми.

- Благодаря ти – усмихвам и се и тя ми отвръща. – Мисля си за нещо по-леко като за първа вечер.

- О, на почивка ли си? – тя не дочаква отговора ми, а продължава ентусиазирано. – Ние също. Харесваме Бари, защото е доста спокоен и все пак достатъчно голям град. – преди да попитам кои са те, момичето ме докосва по рамото и ми прошепва. – Извинявай, обаче пак са си сменили избора, а на мен ми омръзна да пия Йегеймайзер! – след, което забързва към масите.

Барманът продължава усилено да не ми обръща нула внимание, а аз започвам да усещам приятната умора след ваната и вечерята. Затова оставям менюто на мястото му и отивам към изхода. Нямам търпение да си легна в леглото ми.

 

 

ТОМАС

 

- Можеш ли да ми я опишеш, още веднъж Вик? – питам за трети път и момчетата се разсмиват.

- Висока колкото мен, русолява, със светли очи, изглеждаше мила – отговаря ми другия басист и отпива от чашата ми.

- Можем да попитаме на рецепция за името и – предлага Дамиано.

- Или можем да изчакаме до сутринта – добавя Етан. – Нали е казала, че и е първи ден? – обръща се към Виктория, която потвърждава. – Вероятно ще се засечем на закуската и ще можеш да и предложиш да пиете по нещо, вечерта.

- Да, става – казвам и пресушавам чашата си на екс.

- Томас, Томас, ай, ай! – Дамиано кимва към бара и тримата следваме Вик, която вече се е насочила натам, вдигнала празната си чаша високо над главата си.

Иска ми се да мога да се забавлявам, но не мога да си избия от ума срещата ми в хотела с това момиче, което може да се окаже Беа.



БЕА

 

Събуждам се наспана и си поръчвам румсървиз. После изваждам документите, които нося със себе си. Прочитам няколко пъти мотивационното писмо, но в крайна сметка, решавам, че всичко изглежда наред. Работата, за която кандидатствам е в малка книжарница, на няколко километра от хотела. Обличам къси панталонки, бяла блуза с паднали рамена и нахлупвам сламена шапка с широка периферия на главата си.

Книжарничката е бутикова и изглежда много красива, но не намирам смелост да вляза вътре. Затова пък разглеждам замъка и после обядвам на пристанището. Водата е наситено синя, няма нищо общо с тази в Барселона, около плажната ивица. Така и не успях да обикна този град. Толкова огромен. И винаги толкова чужд. Поне испанският ми стана почти като роден език.

В късния следобед се връщам в хотела и решавам да мина покрай басейна. Очаквам да е пълен с хора, но всъщност има цяла редица свободни шезлонзи, около него. Оставям плетената си торба на един и се приближавам до ръба, хвърляйки поглед към водата. Как хората обичат да губят часове от своите почивки, киснейки се в това нещо?

Чувам свирка и уплашено вдигам глава. Няколко деца оставят водни пистолети, с които явно се пръскат, а също пръскат и другите гости и се затичват нанякъде. И замръзвам на място.

Защото няма как да объркам лицето на Томас Реджи за втори път.

 

 

ТОМАС

 

- Оф – изпухтява Вик и се завърта по корем.

- Сладури! – казва Дамиано и махва на децата, които окъпват двама ни с Етан с водните си пистолети.

- Аз влизам – съобщава барабанистът и скача в басейна, а спасителят изсвирва предупредително със свирката си и групичката хлапета се разбягва.

Изправям се, готов също да вляза в басейна, само че не мога да откъсна очи от момичето, което стои изправено в другия край, същевременно толкова близо и толкова далече. Защото съм сигурен, че това е Беа. Най-добрата ми приятелка, която ми разби сърцето преди седем години.

Тя ме забелязва и застива, а очите и са широко отворени. Знам, че ме е познала, но не мога да си обясня страха, който виждам в тях. Първо, защото Беа цопва във басейна и не изплува на повърхността и второ, защото самия аз се хвърлям във водата.

Беа не може плува.

Изваждам я придържайки главата и навън. Спасителят е реагирал и ми помага да я изкараме.

- Беа! – разтърсвам я, но тя не отговаря. – Беатриче!

- Извинете, дръпнете се господине! – някой ме изблъсква грубо. – Медицинският екип идва, най-добре седнете.

Всичко се тресе и сядам на цимента, който е нагрят от слънцето, но чувствам единствено студ.

Какво прави тя тук?

Добре ли е?

Сама ли е?

Какво да направя?

Въпросите летят из съзнанието ми и заформят мощно торнадо. Някой ме завива през раменете с одеало и вдигам глава към Етан, който ми пази сянка.

- Добре ли си? – пита ме и аз не мога да му отговоря без да излъжа.

След малко Дамиано садя до мен и ми прошепва.

- Момичето е припаднало, преди да падне във водата. Според лекарите може би е слънчасала, но си мисля, че може и да има още нещо – при това изказване, го поглеждам в очите. – Вик, отиде с нея, за да не е сама, като се събуди. Но си мисля, че няма да е лошо да си теглиш душ и после да поговорим, Томас.

 

 

БЕА

 

Давя се, отново и отново.

През онова лято бях все още на тринадесет и просто решех, че няма нищо лошо да вляза в морето. И Томас ме измъкна от водата, кашляща и полужива. Разбира се извика родителите си, които извикаха мама и Джакомо. Той ни замъкна в евтиното бунгало, което си бяхме наели и после ни завлече и натовари в колата право към летището. Беше първото ми пътуване със самолет и заспах, веднага след като излетяхме. Събудих се в чужда държава, на хиляди километри от дома. Само че разбрах това от мама късно през нощта, докато тя натриваше новите си синини със спирт и ми обещаваше, че този живот не е завинаги.

Лежа в меко легло и цялата съм плувнала в сълзи.

- Ти се събуди! – обръщам се на другата страна, където на края на леглото седи момичето с бретона от снощи. – Не посмях да те събудя! Чувала съм, че не трябва да се будят хората, докато бълнуват – тя прекарва пръсти през косата си.

- Какво… какво се случи? – питам, сядайки в леглото и избърсвайки лицето си с ръка.

- Аз съм Виктория, не сме се запознали – казва ми.

- Беа – прошепвам, припомняйки си деня.

Разходка, много ходене, басейнът.

- О… - е единственото, което отронвам. Чувствам толкова неща, в този момент и направо блокирам.

- Знаеш ли, че имаме група? – пита другото момиче след като неловкото мълчание става повече от непоносимо. – вдигам поглед към нея. -  Монескин. Означава лунна светлина на датски. Аз съм наполовина датчанка – осъзнавам, че си говорим на италиански. – Родена съм в Италия. Та групата. Аз свиря на китара, Дамиано е вокал, Етан е с барабаните, а другият басист, ами мисля че го познаваш…

Вратата на стаята се отваря и Томас нахълтва вътре.

 

 

ТОМАС

 

Тя е тук.

Нямам представа колко време е минало, от момента, когато я прегърнах. Знам само, че тази прегръдка още не е приключила.

И двамата сме плакали, неведнъж. И сега, разбирам. Защо най-добрата ми приятелка изчезна преди седем години без да ми даде някакъв знак. Вината не е нейна. Никога не е била.

- Не е и твоя, Томи – казва ми тя. И знам, че е права, но въпреки това, болката си остава и не може просто да изчезне.

- Липсваше ми – прошепвам в косата и. – липсваше ми ужасно много!

- И ти на мен! – отвръща ми тя и се притиска към мен.

Няма нужда от повече думи.

Телата ни са чакали толкова дълго.

Най-сетне сме едно цяло.

Както бяхме някога.

 

С изгрева на слънцето, групата си хващаме автобус в посока Рим.  

Вик безцеремонно се настанява до мен и отпуска глава на рамото ми.

- Вечният град помни – казва ми.

- И все пак всички пътища водят натам – прошепвам в отговор и оставям сълзите да се излеят. – Ако ни е писано, ще се срещнем, отново.

 

 

КРАЙ

 

 

Добрем… Аз си поревах накрая! А вие?

Любими хора, здравейте! Как сте?

Благодаря, че прочетохте още нещо написано от мен! Надявам се, че ви хареса!

До скоро!

 

·        One shot – Vic & Damiano / Friends

·        One shot – Vic & Damiano  / Love

·        Story – Maneskin & Eurovision

четвъртък, 8 юли 2021 г.

Юлско

Знаете ли... 
За онези моменти, когаго изхвърчаш навън и не ти пука на колко сантиметра ток си, защото ти пука за приятел
За прегръдките и шегите
За дъгата и детската радост
За снап на деня и това, че си тук и, че нямам търпение да те гушна
За бъдещите планове и абсурдните ситуации, понякога
За виното, Авалон и приятелите, които са всичко!
Заслужава си! 

сряда, 7 юли 2021 г.

ИТАЛИЯ – ИСПАНИЯ :):


Здравейте! В този пост ще можете да прочетете моята история, която сънувах след мача и чувствата ми относно самия полуфинал, като ще има разлики, все пак едното не е реално.

 

Сънувам:

 

В Лондон съм. В някакъв бар на открито и нависоко. Мачът тече на огромен екран, в долната част, а ние сме в горната, където има маси за билярд и малък бар в една ниша, вдясно от екрана, който е много по-малък от този долу и все пак е достатъчно голям. Не познавам тези хора. Знам че преди това обикалях с едно момиче, чието име не помня, но ми беше позната, в търсене на сувенири. После тя ме доведе тук.

Въздухът е нажежен. Усещам вълнението и емоцията от всички посоки. Мач за сърцати. И двата отбора заслужават да продължат. А аз се разкъсвам. От малка съм израснала с любовта към испанците. Но в италианските редици играе той. Избягвам да мисля за него и се радвам, че го смениха и не го виждам на екрана.

- Хайде де, опитай – казва ми някой и аз отделям поглед от мача.

Зад екрана има игра. Представлява метално, правоъгълно табло, което ти показва къде е сродната ти душа. Чиста проба измама, ако ме питате. Но минутите си текат, а резултата е равен и един глас в главата ми казва Какво пък, опитай.

Натискам бутона и чакам. Като колело на късмета е. Вярваш ли, че ще спечелиш?

Къде се намира? Уембли

Телефон за връзка 05……..

Погледът ми се замъглява.

- Ха, Уембли! – крещи някой.

- Ами, хайде да отидем, мацко! – додява друг.

Изваждам телефона си и набирам номера. Чувам глас на италиански.

- Да, здравейте! Играе, да. И има имен ден днес…

Опиянението е твърде силно. Представям си онези сини очи, което не могат да се откъснат от мен. Чувствам се гола. Може би съм гола...

Стреснато се озъртам. Защото вече съм на Уембли. Закривам ушите си с ръце. Шумът е невероятен. Чуват се реплики на различни езици, които не мога да ги различа. Преливат една в друга. И после Роберто Манчини ме поглежда и кимва.

- Добре, да я пуснем в игра. Има три минути до края на редовното време. А после ще направим двойна смяна. – искам да протестирам, защото не мога да разбера защо точно мен. Защо ще рискуват всичко, да пуснат едно момиче, което не е ритало на истински стадион.

Някой ми подава фланелка в синьо и шорти и ме бутват към пейката. Ръцете ми са вдървени, но успявам да навлека екипа върху роклята ми. Струя вода се излива върху лицето ми и някой ме бутва към страничната линия, където виждам чифт оранжеви бутонки. Обувам ги и чувам съдийска свирка. Разминавам се с някой от отбора. Не мога да разбера кой е, защото вече съм в игра. Всички са по-бързи от мен и се задъхвам на първите стотина метра. Поглеждам към вратите, за да се ориентирам. Всички са се изнесли към дясната. Която е нашата. Затичвам се, скачам, опитвайки се да видя нещо. И виждам топката, която лети в противоположна посока. Спускам се нататък с всички сили. Виждам Инсиние, вдясно, сигурно на десетина метра от мен. И правя нещо, което не съм мислела, че ще направя. Вдигам ръка.

Той може да ми подаде. Но успявам да си събера мислите, стигайки до заключението, че пасът му ще бъде пресечен. С периферното си зрение виждам как мой съотборник, заедно с двама испанци по петите си се насочва към вратата. И просто тръгвам към Инсиние. Той се засилва, сякаш да шутира надалеч. И почти съм вдигнала ръце пред лицето си, когато тя се озовава в моите крака.

Завъртам се към вратата и правя най-естественото нещо.

Ритвам я.

Тя преминава между един защитник, а моят съотборник скача към вратата. Вратарят също. А топката намира центъра и преминава бялата линия.

Не че виждам от това разстояние. Но чувам. Защото стадионът избухва.

Какво правят футболистите в такива ситуации? Падат на колене и се плъзгат по тревата. Само че аз не искам да се ожуля. И все пак клякам и опирам чело в тревата. Усещам сълзи, стичащи се по бузите ми.

Къде са?

Къде е отборът ми? Вдигам глава. Те са се скупчили, около някого. И крещят нещо на италиански. Инсиние се приближава към мен и ми подава ръка, за да се изправя. След, което ме вдига на раменете ми. И ме понася нанякъде.

Всичко се слива. Цветове, форми и звуци. Но не и съдийският сигнал. Поглеждам към таблото с резултата.

Италия 2:1 Испания

Вкарах гол.

Вкарах гол.

ВКАРАХ ГОЛ И ИТАЛИЯ Е НА ФИНАЛ НА ЕВРОПЕЙСКОТО!

И после летим към съблекалнята.

- Мачът? – питам.

- Победихме! – крещи някой.

- Forza Italia!

Какво по дяволите…

Най-после си стъпвам на краката. И ме обгръщат куп тела.  Оспявам да изпълзя, защото почти нямам въздух. Премигвам няколко пъти, за да прогоня сълзите. И после очите ми срещат неговите. Той стои на няколко крачки от мен и ми се усмихва лекичко. После се насочва към мен и ме прегръща нежно.

- Николо – прошепвам, а устните му намират моите.

 

КРАЙ

 


Отностно мача:

Позитивното нещо, когато играят двама твои фаворити е, че поне единият ще се класира занапред. Обаче Италия срещу Испания…

Наистина не знаех, за кого да викам. Ревах на няколко пъти. При двата гола. Преди дузпите. Не обичам дузпи. Но тук ми се струваше най-честно. Защото и двата отбора заслужаваха! Тъп жребий! Испания, която си харесва ми обичам вече девет години! И Италия, тази Италия, която играе толкова прекрасно. С толкова хъс, емоция и чувство!

Признавам по време на дузпите стисках палци на азурите. Една титла срещу три. А този испански отбор е наистина добър, но може би на следващия голям форум, тогава ще дойде неговото време. Отново. Сега е времето на Италия!

Прекрасен мач. Нямам какво друго да добавя. Футболът е магия! Нито повече, нито по-малко! ♥

ЗАСЛУЖАВАХА!!! .... 
 

До скоро!

А, довечера ще стискам палци на Дания!

Ами, вие?