ИТАЛИЯ – ИСПАНИЯ :):

Здравейте! В този пост ще можете да прочетете моята история, която сънувах след мача и чувствата ми относно самия полуфинал, като ще има разлики, все пак едното не е реално.

 

Сънувам:

 

В Лондон съм. В някакъв бар на открито и нависоко. Мачът тече на огромен екран, в долната част, а ние сме в горната, където има маси за билярд и малък бар в една ниша, вдясно от екрана, който е много по-малък от този долу и все пак е достатъчно голям. Не познавам тези хора. Знам че преди това обикалях с едно момиче, чието име не помня, но ми беше позната, в търсене на сувенири. После тя ме доведе тук.

Въздухът е нажежен. Усещам вълнението и емоцията от всички посоки. Мач за сърцати. И двата отбора заслужават да продължат. А аз се разкъсвам. От малка съм израснала с любовта към испанците. Но в италианските редици играе той. Избягвам да мисля за него и се радвам, че го смениха и не го виждам на екрана.

- Хайде де, опитай – казва ми някой и аз отделям поглед от мача.

Зад екрана има игра. Представлява метално, правоъгълно табло, което ти показва къде е сродната ти душа. Чиста проба измама, ако ме питате. Но минутите си текат, а резултата е равен и един глас в главата ми казва “Какво пък, опитай”.

Натискам бутона и чакам. Като колело на късмета е. Вярваш ли, че ще спечелиш?

Къде се намира? Уембли

Телефон за връзка 05……..

Погледът ми се замъглява.

- Ха, Уембли! – крещи някой.

- Ами, хайде да отидем, мацко! – додява друг.

Изваждам телефона си и набирам номера. Чувам глас на италиански.

- Да, здравейте! Играе, да. И има имен ден днес…

Опиянението е твърде силно. Представям си онези сини очи, което не могат да се откъснат от мен. Чувствам се гола. Може би съм гола...

Стреснато се озъртам. Защото вече съм на Уембли. Закривам ушите си с ръце. Шумът е невероятен. Чуват се реплики на различни езици, които не мога да ги различа. Преливат една в друга. И после Роберто Манчини ме поглежда и кимва.

- Добре, да я пуснем в игра. Има три минути до края на редовното време. А после ще направим двойна смяна. – искам да протестирам, защото не мога да разбера защо точно мен. Защо ще рискуват всичко, да пуснат едно момиче, което не е ритало на истински стадион.

Някой ми подава фланелка в синьо и шорти и ме бутват към пейката. Ръцете ми са вдървени, но успявам да навлека екипа върху роклята ми. Струя вода се излива върху лицето ми и някой ме бутва към страничната линия, където виждам чифт оранжеви бутонки. Обувам ги и чувам съдийска свирка. Разминавам се с някой от отбора. Не мога да разбера кой е, защото вече съм в игра. Всички са по-бързи от мен и се задъхвам на първите стотина метра. Поглеждам към вратите, за да се ориентирам. Всички са се изнесли към дясната. Която е нашата. Затичвам се, скачам, опитвайки се да видя нещо. И виждам топката, която лети в противоположна посока. Спускам се нататък с всички сили. Виждам Инсиние, вдясно, сигурно на десетина метра от мен. И правя нещо, което не съм мислела, че ще направя. Вдигам ръка.

Той може да ми подаде. Но успявам да си събера мислите, стигайки до заключението, че пасът му ще бъде пресечен. С периферното си зрение виждам как мой съотборник, заедно с двама испанци по петите си се насочва към вратата. И просто тръгвам към Инсиние. Той се засилва, сякаш да шутира надалеч. И почти съм вдигнала ръце пред лицето си, когато тя се озовава в моите крака.

Завъртам се към вратата и правя най-естественото нещо.

Ритвам я.

Тя преминава между един защитник, а моят съотборник скача към вратата. Вратарят също. А топката намира центъра и преминава бялата линия.

Не че виждам от това разстояние. Но чувам. Защото стадионът избухва.

Какво правят футболистите в такива ситуации? Падат на колене и се плъзгат по тревата. Само че аз не искам да се ожуля. И все пак клякам и опирам чело в тревата. Усещам сълзи, стичащи се по бузите ми.

Къде са?

Къде е отборът ми? Вдигам глава. Те са се скупчили, около някого. И крещят нещо на италиански. Инсиние се приближава към мен и ми подава ръка, за да се изправя. След, което ме вдига на раменете ми. И ме понася нанякъде.

Всичко се слива. Цветове, форми и звуци. Но не и съдийският сигнал. Поглеждам към таблото с резултата.

Италия 2:1 Испания

Вкарах гол.

Вкарах гол.

ВКАРАХ ГОЛ И ИТАЛИЯ Е НА ФИНАЛ НА ЕВРОПЕЙСКОТО!

И после летим към съблекалнята.

- Мачът? – питам.

- Победихме! – крещи някой.

- Forza Italia!

Какво по дяволите…

Най-после си стъпвам на краката. И ме обгръщат куп тела.  Оспявам да изпълзя, защото почти нямам въздух. Премигвам няколко пъти, за да прогоня сълзите. И после очите ми срещат неговите. Той стои на няколко крачки от мен и ми се усмихва лекичко. После се насочва към мен и ме прегръща нежно.

- Николо – прошепвам, а устните му намират моите.

 

КРАЙ

 

Отностно мача:

Позитивното нещо, когато играят двама твои фаворити е, че поне единият ще се класира занапред. Обаче Италия срещу Испания…

Наистина не знаех, за кого да викам. Ревах на няколко пъти. При двата гола. Преди дузпите. Не обичам дузпи. Но тук ми се струваше най-честно. Защото и двата отбора заслужаваха! Тъп жребий! Испания, която си харесва ми обичам вече девет години! И Италия, тази Италия, която играе толкова прекрасно. С толкова хъс, емоция и чувство!

Признавам по време на дузпите стисках палци на азурите. Една титла срещу три. А този испански отбор е наистина добър, но може би на следващия голям форум, тогава ще дойде неговото време. Отново. Сега е времето на Италия!

Прекрасен мач. Нямам какво друго да добавя. Футболът е магия! Нито повече, нито по-малко! ♥

ЗАСЛУЖАВАХА!!! .... 

 

До скоро!

А, довечера ще стискам палци на Дания!

Ами, вие?