петък, 30 април 2021 г.

Април

Април донесе пролет. А после зима. Накрая малко лято.
Април беше разказ, с неочаквани обрати. За спонтанните решения, лечебното пътуване, за щастието да се изгубиш за момент, далеч от дома.
За болката физическа и психическа. За истината и правилната преценка.
За приятелите, тези верните, близките, които просто разбират. И прегръщат, много силно. За новите, с които се сближаваш все повече, за разговорите по улици, коли и пейки. За сълзите, без свян. За усмивките - повече.
За гласовите и съобщенията, които спасяват. За телефонните разговори, само за няколко минути. За тези дълги, придружени с разходка, за хилядите крачки из скучния град. За Гората и Групата. За семейството, балоните и мечтите. За Любовта и Обичта. За прегръдките. За Авалон. За университета, успеха и бъдещето.
За теб.
С теб.
За карането на колело и няколкото страници с книгата следобед.
За близките. Които помним. И ще помним.
Априле, беше предизвикателство... и все пак се справих!

вторник, 27 април 2021 г.

Бъди мил. Опитай :)


Здравейте! Как сте?

Искам да ви кажа, че това послание от снимката дойде от норвежкият сериал SKAM, абсолютно любим и много изграждащ за мен самата. В днешно време, всъщност не само днес, но е толкова трудно да бъдеш мил и да не съдиш. Защото истината е, че всеки води битка с нещо или с някого, понякога на няколко, различни фронта. И, докато случайно или не, не пробваш да влезеш в чуждите обувки, няма как да разбереш какво му е. И все пак, какво ти коства да бъдеш мил с другите?

Вчера ме попитаха в какво вярвам. Доста интересен въпрос, който може да се разгледа по различни начини. Но, нито имах времето, тогава, нито ми се изпадаше в премисляне, така че отговорих както си го усещам. Вярвам в усмивките. Вярвам в добротата. Вярвам в обичта.

Това са нещата, които трябва да ни движат напред. Разбира се, заедно с разума и чувствата. А напред, ами там има промяна. В каквато и да е посока. Лошите новини се разпространяват и сами. И е много по-лесно, да загубиш надежда. Затова, вярвам и давам глас на доброто. На искреността. Давам. Ключова дума.

Избирам да съм мила. След като съм израснала с истории, не мога да спра да вярвам в добрите хора. Защото и след най-тъмната нощ, идва ден. 


събота, 24 април 2021 г.

Марсилия // Авторско

 

Здравейте! Как сте?

Споделям ви това кратко разказче, което написах на 17-ти септември, миналата година. Понеже а) чета книга, чиито действие се развива във Франция, б)наистина много ми се пътува и в), защото съм сигурна, че човекът, вдъхновил ме за това няма да го прочете. А дори и да го направи, единственото, което бих направила е да му се усмихна.

Надявам си на вас да ви хареса и усмихне! Приятен уикенд!

 


Когато вятърът духва срещу мен, усещам студа и си припомням онази първа вечер, когато си говорехме за галактики и ти ми даде своето яке. Сега изваждам шала от голямата си чанта и слизам по стълбите, оставяйки зад гърба си Музеят на съвременното изкуство.

Марсилия е красив и много мечтан град. Само че трябваше да споделим тази мечта заедно.

Хотелчето се намира на няколко пресечки от сградата на музея, който желаех да видя от близо три години. Минавам покрай светещите ресторантчета, а гласове на френски ме приканват да опитам френската кухня.

Последната ми вечер тук. Опитвах да подтискам спомените, но те нахлуват в съзнанието ми и аз не мога да направя нищо, за да ги спра.

Калдаръмът, на който падам след като се блъскам в някой е леден. Чувам реч на английски. Извинения. Опитвам земята, за да намеря опора. Най-сетне вдигам поглед към протегната към мен ръка. И целият свят спира.

Марсилия. Няколко часа след полунощ. Ти си тук. И нищо друго няма значение.



(Photo credit)

вторник, 20 април 2021 г.

Zero Chill – фигурно пързаляне & хокей, страст & мечти


Здравейте! Как сте?

Ако сте потънали в задължения, като мен и тръпнете в очакване на Shadow and Bone, който излиза в петък искам да ви разкажа за Zero Chill, който можете да разгледате за разтоварване. Продукцията е на Нетфликс и става дума за хокей и фигурно пързаляне.

Две неща, които моментално ми приковаха вниманието и започнах десетте епизода. Много се забавлявах, но и намерих доста смисъл в сцените. Историята ни среща със семейството на Кейла и Мак, които се развиват в различните зимни спортове – съответно фигурно пързаляне и хокей на лед. Мак получава предложение да играе за елитен английски отбор и цялото семейство се мести от Канада в Кралството, а Кайла е принудена да остави партньора си на леда – Сам и всичките си приятели.

Братът и сестрата, както разбрах в последствие всъщност са и близнаци и водят постоянни спорове, докато всеки опитва да намери своето място в новото им положение.

Мак среща трудности с това да бъде приет в отбора, а и като бъдеща звезда, попада на различни подводни камъни, един от които е новият му треньор и негов идол и легенда в спорта Антон Хамарсторн, с който са в доста противоречиви отношения. Съпругата му пък тренира дъщеря им Ава, която не иска да бъде фигуристка, а хокеиска.

Кейла, опитва да тренира макар и виртуално със Сам и се запознава с Скай, която работи в кафето на пързалката. Двете бързо се сприятеляват,, но на леда всеки крие тайни.

Харесвам в-с-и-ч-к-к-о в този сериал, като започнем от имената, героите – Мак и Скай са ми любимци, а също и някои от второстепенните герои като Беър. Харесвам факта, че епизодите се движат в рамките на около половин час, шегите, драмата и настроението, което създава сериала.

И не на последно място – харесвам посланията, а именно, които ни казват да не спираме да се борим за мечтите си!

Препоръчвам ви Zero Chill с двете ръце и ще ви издам от кухнята, че се готви и втори сезон!

5/5 – крайна оценка!

А вие какво гледате напоследък?

До скоро, приятели!


петък, 16 април 2021 г.

априлско // мисли по жици


Четвъртък е сряда
Сън по никое време
Мордред не е скрит
А друг път е цяло представление
Губя се, буквално и преносно
Очаквах да потъна и пак е странно
Гласови и обич
Търси се 
Залезът
И някакви мечти, надежди
Непрекършени 

понеделник, 12 април 2021 г.

Март / Мarch / Marzo *favorites*

 

Здравейте! Как сте?

Днес е тъжен ден и затова ще ви говоря за хубави неща и мои любимци за месец март.

Hey, hey! It’s Vichi here and today it’s not just Monday, so I want to write about the last month’s favorites.

Hola! Como estas?

Estoy triste y quiero hablar pars mis favorites the Marzo. Vamos!

Книги / Books / Libros

“Останалата част от техния живот” ми е подарък от приятелка и всъщност я прочетох в началото на този месец и страшно много ми хареса! Следваме живота на двама младежи, единият от които – Амброаз,  работи доста необичайна професия, свързана с мъртвите, докато Манел, дарява радост на живите. Но едно взаимно пътуване до Жeнева, преобръща животите им дава съвсем нов светоглед.

Прочетох също и “Една френска сватба”, в която проследихме група приятели от университета, които се събират, за да отпразнуват четиридесетия рожден ден на един от тях. Вълнения, стари тайни и много вкусна храна на фона на любимата ми Франция.


Не мога и да не спомена спонтанната ми покупка, а именно “Месец под вишневия цвят”, в която се разказва за медения месец на една млада дама. Ревю имам качено, тук.

I wrote some romantic-travel/adventure-chill books. Maybe I needed it. Fun fact as every woman I adore write books about wedding. It’s just too cute!

Yo leo tres libros para viajes en los paises diferentes y para amor. Yo quiero a viajar y amar.

 

Музика / Music / Musica

Дуа Липа определено е откритието на месеца в моите очи. Изслушах и продължавам да слушам последните и два албума. Освен, че е прекрасна и пеенето и е на световно ниво! Познайте, дали не ми се ходи на нейн концерт!


Dua Lipa. Absolutely, she is glowing! Hey music is so good my personal favorite is Break your hearth. And I love her style!

Dua Lipa. Es una bomba!

 

Сериали / Tv Series / Series

“Психоложки” определено е любимият ми комедиен сериал за момента. Въпреки че не съм фен на руските продукции тази ми хареса много! Историята на трите приятелки от университета, които се справят с професионални и лични проблеми, търсят любовта и щастието. Излъчваха го по БТВ Комеди, но и по торентите го има – само два сезона с епизоди по 20-25 минути. Някой път ще ви разкажа повече за него, но ви го препоръчвам, ако ви се гледа нещо разтоварващо. Гарантирам смях на корем!

Psikhologini is Russian comedy tv serias that I recommend! The plot meet us with Vicka, Alina and Tanya – friends since university, working as psychologists and searching for happiness and love in them lives. Very funny and cute production. Short episodes, good vibes and a lot of drama.

Psikhologini es TV serie para amor muy devertido! Comedia favorita!

 

           Peaky Blinders – новата ми страст. 



Определено е на много високо ниво, като изпълнение. Ще кажа само – Бирмингам след Първата Световна война, незаконни залози за конни надбягвания и Килиан Мърфи в главната роля. Отивайте да гледате, ако още не сте!

Peaky Blinders well I love this series. The intro, the cast, the music! Top!

Si Tommy Shelby dice quiere follarme, estare de acuerdo. ;)

 

Ами това е от Март. Април е тук и надявам се и пролетта също! До скоро!

Bye, friends!

Hasta pronto!

 

вторник, 6 април 2021 г.

с вкус на Тирамису

 

Здравейте!

Днес ще си говорим за постановката, която гледах преди малко – “Тирамису и за нещата, за които ме подсети.

Преди изобщо не го обичах, като вкус, защото имаше кафе, а то изобщо не е моето нещо. Поне засега. Но преди няколко години, всъщност опитах сладолед, с този вкус и ми хареса.

Та театъра! Отидох заради Луиза Григорова. Сега не съм сигурна дали реално участваше. Но съм впечатлена от актьорската игра и майсторство и на седемте актриси! Адмирации. Изцяло женски състав, почти stand-up comedy, на моменти се смеех с глас, а в други ми се доплакваше, защото се свързвах с героините. Наистина. Ситуациите, за които разказваха, всъщност под красивата обвивка не бяха толкова блестящи, по-скоро като криви огледала, показващи истинската същност.

Истина е, че често социалните мрежи показват най-хубавите ни мигове, и пукнатините ни ги виждат определи хора. Такива, на които си струва да се доверим.

В Тирамису се говореше за любов. Вечна тема. За мъжете и за техните характери. За тежките раздели, шопинга, изборите, алкохола, приятелството и отношенията. За семейството, мечтите и копнежите.

Истината е, че Тирамисуто само по себе си е вкусно, но я има тази доза кафе, която го прави леко горчиво и пиперливо. Също като живота.

Благодаря ви, момичета за вчера и днес!

Обичам ви!



 

понеделник, 5 април 2021 г.

Софийско, зимно приключение // Ден 1 и 2 – Червена писта; Здравей, Вятър!

 

Здравейте! Как сте?

Имам нужда да пътувам и може би трябваше отново да дойда до София, за да ви разкажа за зимното ми приключение през февруари. Настанете се удобно, ще бъде интересно!

Великите идеи стават истински, но първо трябва да излязат. Най-често под формата на думи. Ще ходя в София – не мои думи, както си мислите. На приятел са, след което приятелка възкликва О, и аз искам. Включвам се, заедно с още едно момиче. Можем да отидем на ски. Въпросът и отговорът са спонтанни – Искате ли да отидем на ски? – Да!



Избрали сме си датите, сформирали сме групата – три момичета и две момчета, купи ли сме си билети за 8-ми декемв… пардон, февруари и сме готови за това приключение!

Планът е следния: пътуваме в понеделник сутринта, три дни се качваме на Витоша с кабинковия лифт и караме ски и в петък се прибираме към Варна.

Във влака, всички сме в приповдигнато настроение, правим си снимки, хапваме сандвичи, играем белот, разказваме си истории, планираме, също така поспиваме малко. Седем часа и половина път, не са малко, в хубава компания минават бързо!

След като пристигаме се разделяме за малко, за да може всички да се настаним. За да нямам проблеми, после с моите хора, няма да им изписвам целите имена – те отлично знаят кои са. Но за ваше улеснение ще кажа, че момичета сме аз – Вичи, С. и Ж., а момчетата са Т. и Н.

Последва разходка по любимата Витошка, снимки през НДК (и пред всеки интересен обект) и аз отидох да се видя с моите любими братовчедки. До тук, всичко върви по план, Но….


1.     Стигнах си до хотела и се оказа, че не мога да вляза. :D До този момент, не си бяхме взели втория ключ и, ами рецепцията беше затворена, а Н. не ми вдигаше. След известно количество нерви от моя страна, добре де бях бясна, успяхме да се свържем и се оказа, че:

2.     Телефонът на Н. или по-точно батерията му, беше била отбой… и той реално нямаше телефон. (Тук си признавам, ако бях аз нямаше да оцелея. Щеше да е голяма драма, да не мога да си отворя Инстаграм, хаха).

3.     И сега ще си кажете, донякъде сте се справили, донякъде, обаче тогава Ж. се обади, защото имаше проблем с мястото, където трябваше да спи…, разбира се че я приютихме при нас! Знаете, колкото повече, толкова по-добре!

С това приключи ден едно, но приключенията тепърва започваха.

Както и ден втори, който започна доста рано, защото трябваше да хванем метро за три спирки, след което да си хванем автобус до долната станция на лифта, който щеше да ни качи на хижа Алеко. Само искам да си ни представите в осем сутринта, във вторник, с пълно бойно снаряжение – ски екипи, шапки, каски и в метрото. Много яко беше! Не, че ни пукаше, отивахме да караме ски и сноуборд! Срещата ни с другите другарчета беше на лифта в 9ч. Успяхме всички навреме и БАМ:

1.     Лифта не отвори.

2.     Точно така, правилно прочетохте. Просто лифта не отвори този ден и като цяло през целия ни престой, защото имаше много силен вятър.

3.     Ами, да ви кажа, когато няма лифт и не разполагате с кола, автобусът ви остава като вариант. Проблемът е, че той минава три пъти на ден. И се хваща от другия край на града. Т. – нашият магьосник, успя да намери таски, което a) нямаше да ни вземе, колкото на германци от Златни Пясъци до Варна и б) ами да води разговор с шофьора през целия път нагоре някакви си четиридесет минути с завои в планината. Беше приключение!

(В очакване на таксито)

Но хей, успяхме! Качихме се!

Тук е момента, в който искам да ви обясня набързо кой на какво ниво е с в карането на ски, защото е важно за историята по-нататък. Аз до този момент бях карала три пъти все на зелени писти. (Пистите по сложност са – зелени, за начинаещи, сини – за понаучили се вече, червени – за напреднали и черни – за професионалисти). С. беше карала веднъж – на зелена и после на червена писта. Ж. беше карала веднъж, като дете и имаше нужда да започне отначало с обяснения и всичко. Момчетата от своя страна, бяха доста по напреднали – Т. спокойно си кара по червени писти, а Н. и по черни. Та, всички си взехме ски, само Н. реши да пробва със сноуборд.

И ето ни, стъпили на ските, купили си карти за влековете, а вятърът си вее и не спира. След кратък урок за Ж., ами Т. ни предложи да се спуснем по червената писта. ( Важно уточнение, че в този ден работеха три сини, червената писта и общо взето това е. Като не броя зелената писта, която си е пътека, пресичаща ги перпендикулярно в горната им част). Та Ж. остана близо до хижата, а ние, решихме че ще караме по червената писта.

Та вместо от зелената пътечка, по едно пътче излизаме на пистата. Ами,огромна е, първо. А, наклонът… е много наклонен. Така де, достраша ме. Но се сетих, тати ми е казвал, че мога да пускам коя да е писта хоризонтално – от единия – до другия край и така. Така и започваме – момчетата тръгват от дясно – наляво, след това правят леко спускане и пак са вдясно. С. стига до лявата част, наглася ските и пада надолу. Т. успява да я спре, а аз през това време вече, съм стигнала до лявата част, където беше тя и съм се убедила, че няма да я пусна тази писта. Просто ще се убия и ме е адски страх. Решавам да си събуя ските, да си ги метна на рамо и да се върна отново в дясно. Колко му е – да прекося пистата хоризонтално! Разбира се, на около втората крачка се хлъзвам и както обичам да разказвам тази история: краката ми са във въздуха, аз съм по гръб, щеки и ски летят и аз просто падам и пищя. Мозъкът не преви връзка с крайниците или с каквото и да е.

Т. ме хваща и мен и ме избутва в лявата част в дълбокия сняг, около пистата. Дава ми щеките и ми казва, до се качвам нагоре и да си събера ските, а те ще пуснат пистата и ще дойдат после да ми помогнат, ако не съм се справила.

Снегът там, където съм е дълбок до кръста на места. Но проблема е вятърът, който не позволява да се изправиш прав. Подпирам се на щеките, хващам се за случайни, щастливи клончета и драпам нагоре. А, същевременно чакам някой да пусне пистата, за да го помоля да ми подаде ските, които са централно на нея и не виждам как ще си ги взема сама.

След известно време, един скиор се спуска и аз му махам възторжено. Той ми казва, че тази писта не е за мен. Потвърждавам. Казва ми също, че и лифта към нея ще затвори скоро. Не, че мен ме топли това, така или иначе няма да я спусна. Помага ми, като ми събира и дава ските и ми казва, че зелената пътечка е на няколко осветителни стълба разстояние. Звучи, страхотно, но ските тежат и честно казано малко се паникьосвам. Звъня на моите хора по пистата, обхвата ми бяга, а те не вдигат. Звъня на Ж. – същата работа. Реве ми се. Сякаш това изкачване няма край. Но, знаете ли – по някакъв чист късмет имам мобилни данни и успявам да намеря номера на хората от лифта към пистата.

Звъня им, три пъти им обяснявам къде съм и цялата ситуация. Жената търпеливо ми казва, че изобщо не може да ме разбере къде съм и предлага да звъни на спасител. Тогава се обажда достойнството и съзнанието ми на възрастен, които просто виждат бъдещото конско и любезно и казвам, че ще пробвам още веднъж да се свържа с моите приятели.

(Просто Витоша)

Даже, те ми звънват и ми казват, ами да викам помощ. Защото и те, катерят пистата, но още по-отдолу. Звъня на Ж., която ми казва, че се е прибрала в ски гардероба. Умно решение, при положение, че ски групите, си тръгват. Значи положението е кофти. Е, вече го удрям на сълзи. Но, продължавам да драпам, вече имам мисия, има хора, които са в по-гадно положение от моето. И са мои хора.

Лъчът-светлина, надежда или както още искайте го наричайте са две деца, със светлоотразителни жилетки, които спокойно си ходят над мен. Което значи, че съм близо до зелената писта. Събирам сили и успявам да се изкача до нея и после бързо към ски-гардероба! Междувременно, С. и Т. също се изкачват, но ПРОБЛЕМ, Н. не е с тях. Паникьосвам се, честно, защото знам, че той няма телефон и е сам, а в главата ми започват да се сформират сценарии какво може да се случва в момента.

Тръгвам обратно към червената пистата и някъде поп пътя се срещам с Н., Слава Богу нищо му няма! Отиваме да посрещнем С. и Т., накрая успяваме всички да се съберем и сядаме да пием чай и да обсъдим събитията. Доста уплаха, стрес, малко сълзи, но все пак всички сме добре. Определено после ще го разказваме с усмивки на лицата. След хапване и подгряване с по няколко чая, се разделяме отново, с като С. и Т., отиват да пробват една от сините писти. А ние с Н. се спускаме по едно склонче, което същност е края на една червена писта, така че извода е, че все пак съм се спускала и по червена писта не само съм падала по нея.

Хващаме си последния автобус, който ни сваля до мол Парадайс. Следва още час пътуване с метрото и след два часа сме общо сме си до хотела. Следват, баня, почивка и разходка до друг мол, за да си напазарим за вечеря.

Ден втори – край.

Следва продължение…