понеделник, 16 октомври 2023 г.

"Лагер ЗВЕЗДНИ РЕЙНДЖЪРИ"



И до днес, чувайки някой да спомене "звездни рейнджъри" ме напушва на смях. Адски много харесвам игралните сериали, още от дете, но винаги ще се сещам за онова състезание, маскирано като летен лагер, в което участвах преди години.

Бяхме разделени на отбори, в различни цветове и носехме анцузи в тези цветове. Моят беше синьо-зелен! Да сте чували за синьо-зелен звезден рейнджър? Така или иначе цветовете бяга само формалност, която разграничаваше кой в коя стая от хижата ще спи. Всеки си имаше спален чувал и група от поне дванадесет човека, които да го мразят. Поне в моя случай беше така. Признавам – пропуснах първите няколко дни. Когато всеки разказваше за себе си и трябваше да се опознаем. Просто се наслаждавам на заобикалящата ни природа - планината винаги е била моят, първосигнален избор. А на там на 1200 м височина въздуха беше толкова различен.

Та, не си спечелих нови приятели. После се опитах да се извиня, глупав ход, който моментално ме превърна в очевидна мишена при първото възможно гласуване. И все пак състезанието рекламирано като новите Игри на глада (без смъртоносния елемент) тъкмо започваше.

По време на един от обедите в първата седмица видях Боян. Нямаше как да го пропусна с анцуга му в ярко червено. Определено и много точно избран за лидер. Усмихнах му се и той също ми върна усмивка. Моят отбор продължаваше да ме мрази. Мисля че беше на петия ден, на седмия предстоеше първото гласуване и Боян стоеше до един от изходите на трапезарията. Обърна се към нашата маса и каза, че един отбор е победил друг на футбол. Знаех, че това е неговият любим отбор и извиках победоносно. Какво лошо има да се радваш на нещо чуждо?

Едно момиче от моя отбор каза, че стринка и е в ръководството на загубилия отбор. Все едно съм длъжна да го подкрепям, заради това. Те и без това ме мразеха, дали защото идвах от малка държава или защото не исках да участвам в играта на тартор.

Боян разпери ръце и аз направих най-естественото нещо - скочих право в тях. Краката ми се увиха около кръста му и той ме задържа във въздуха. Почувствах се не толкова сама.

Когато ме пусна ми се усмихна широко, очите му се притвориха и в този момент осъзнах, че го обичам.

На следващия ден ходихме на дълъг поход, последните в който отпаднаха. Ние водихме колоната доста дълго време, а след това се подкрепяхме взаимно по време на прехода с дължина деветнадесет километра. Заспах капнала и бях сигурна, че със сигурност ще съм номинирана на следващия ден.

Тогава слънцето остана скрито зад сивите облаци през цялото време, а хижата приличаше на кошер. Всичко обикаляха напред-назад и обсъждаха гласовете си. Неочаквано за мен, но не аз напуснах моя отбор през тази вечер. Дори не получих глас.

Всъщност отпаднах чак след средата на състезанието и то сред един злощастен жребий. Не че някога съм имала късмет с тези неща. Бяхме се събрали край лагерния огън и празнувахме успешно преминатия ден, прекаран в ориентиране в гората. Може би трябваше да се сетим, че предстои елиминация при положение, че никой не беше отпаднал през деня. В момента, в който бръкнах в плетената торба, знаех че съм изгубила играта. На моето листче пишеше числото две, а Боян ми показа своето. На него имаше единица. Всички изтеглили двойки си събрахме багажите и напуснахме хижата още същата вечер. Боян отказа да повярва, че си тръгвам. Но аз просто му се усмихнах и му пожелах да продължава да играе със сърце.

– Но аз вече дадох своето! – винаги ще помня тези негови думи. 

В автобуса до мен седеше лидерката на моя отбор. Явно и тя не беше късметлийка. И така за по-малко от час звездните рейнджъри бяха редуцирани на половина. 

– Поне ти спечели – каза ми тя и аз и се усмихнах в отговор. Нямаше предвид играта. 

Прекарах следващите седем дни в хотела, все още се намирахме в планината, но на доста по-ниско. Любима ми остана гледката на боровите през прозореца. 

Една сутрин някой почука на вратата ми, неколкократно и аз реших да прекратя отшелничеството си.

Може би минаха часове преди с Боян да се отделим един от друг. Знаех, че е влязъл в последната десетка. Не ме интересуваше на кое място е приключил. А и той предпочете да си говорим за всичко друго. За това как обичаме да ядем сандвичите си, за любимия ни аромат, за най-яркият ни детски спомен…

По някое време сме заспали, уморени от всичко случило се през този месец. 

На сутринта събрах багажа си и Боян ме поведе към автобусите, които щяха да ни отведат отново в цивилизацията. Разменяхме си усмивки с други лагерници, някои, които познавах, а други виждах за първи път. Тази почти затворена общност се беше превърнала в някакво откачено огромно семейство и до днес мога да потвърдя, че си запазих отношенията с неколцина от звездните рейнджъри. 

– Държа те – каза ми Боян и дланта му намери моята. – О, между другото, спечелих!

Шумът беше оглушителен. Ръкопляскания, щастливи викове и много смях.

Тогава, макар и в края на това лудо юлско-августко приключение почувствах, че се намирам точно на мястото си.




КРАЙ

сряда, 11 октомври 2023 г.

Добре дошли в "Пицария Везувий"! (книжно ревю)

 


Здравейте! Как сте? 

Днес ще ви разкажа малко повече за една книга, която ми допадна доста. Наситена с рецепти и проследяваща чисто човешката история на едно италианско семейство, което се мести в Буенос Айрес малко след средата на миналия век. Андрея пораства с разказите за Неапол, сред чичовци и вуйчовци, всеки от които се справя с живота като имигрант. 

Валтер Русо разказва подобно на Фредрик Бакман с чувство и с лекота, описвайки битието на едни много близки до самите нас герои. И това е много чаровно! 

Главният герой греши, преследва мечтите си и най-вече обича – дълбоко. 

Романът ни учи на любов, гореща, като пещ, защото в човешкото сърце винаги има място за още обичане и за прошка! 

5/5 “Пицария Везувий” определено си ги заслужава!

До скоро!



вторник, 10 октомври 2023 г.

"Шоколад" – Авторско

 



Тя се събужда по средата на нощта. Внимателно отмества завивката и се измъква от леглото. 

Той разтърка очи и прошепва:

– Какво има, любов?

– Шоколад – отвръща му тя. 

Той се изправя и след секунди я държи в прегръдка. 

– Да проверим в кухнята? 

За съжаление там няма нищо сладко. 

– Аз ще отида – казва тя. 

– Глупости, заемам се – той се облича. – Или искаш да ме придружиш? 

– Мога и сама – казва тя, въпреки че се плаши от чудовищата, дебнещи в нощта. 

– Да вървим – за нищо на света няма да я остави да скита сама, макар че денонощният магазин е на само няколко пресечки. 

Тя разглежда дълго, но не посяга към нищо конкретно. Иска той да избере. 

– Това? – подава и шоколадово барче, а тя му се усмихва в отговор. – Нещо друго? 

– Чипс? – хваща един пакет, а той занася нещата на касата. 

Когато се прибират двамата хапват и пак се връщат в леглото.

– Обичам те, мила моя! – прошепва той в косата и. 

– И аз теб! – тя заспива с усмивка, обгърната от ръцете му. 

Когато се събудят ще са минали петнадесет часа от както са се сгодили на хиляда и триста километра оттук. В Париж. 


КРАЙ (или начало :)

събота, 7 октомври 2023 г.

Влади Зографски е победител за Summer Grand Prix 2023

Владимир Зографски спечели Лятната верига по ски скокове 2023!
Гледам ски скокове от близо десет години. Влади присъства сред елита и въпреки липсата на база в България, успява да се развива на все по-високо ниво! А да спечелиш SGP с три победи и при това без да се класираш за едно от състезанията си е направо велико! Адски горда съм, като българка и като фен!
Влади, желая ти от все сърце насрещен вятър и дълги скокове! Успех през бъдещия сезон!

четвъртък, 5 октомври 2023 г.

"Демони"




В момента, в който вратите на електрическия автобус се затварят усещам че ми се гади. Опитвам се да дишам нормално, но ме обливат студени и топли вълни. Непознати хора се блъскат в мен и докосват голите ми крака. Не знам защо изобщо отказах таксито. Облечена съм с къси панталони и върху тях е любимият ми бяло-черен пуловер на райета. Краят на септември е. 

Две спирки преди моята не издържам и слизам. Вдишвам чистия въздух навън, опитвайки се да забравя миризмата на метал. Слънцето предстои да залезе, но аз все още се чувствам заслепена от бялата светлина на лампите в автобуса. 

Качвам бавно баира към вкъщи и игнорирам вибрациите идващи от телефона ми. За съжаление не мога да спра тези в главата ми.

Треперя, докато отключвам входната врата и нацелвам ключалката едва на третия опит. Измивам ръцете и лицето си и лягам в леглото си, както съм с дрехите. 

В сънищата ми има само черно. Докато не усещам кокалести пръсти, които ме обгръщат. Искам да пищя, но не ми достига въздух. Отварям клепачи и потъвам в синевата.

Прегръдката е спасение. 

По-късно пътуваме с един от големите туристически автобуси. В главата ми все още има демони, но слънчевите лъчи постепенно ги прогонват. 

Поемам подадената ръка, а обувките ми докосват асфалта.

Пред нас има поле пълно със слънчогледи.

Крис не пуска ръката ми и ме дръпва по пътеката, която не бих забелязала. Стигаме до празно място, което обаче е обградено от цветята. Едва сега забелязвам кошницата в ръцете му. Пикникът е импровизиран, той ми признава, че не идва за първи път на тук. Ръцете му обгръщат тялото ми и устните му намират моите. 

– В безопасност си – прошепва в косата ми и на устните ми се появява бледа усмивка.

Все още съм облечена с дрехите от снощи. Пуловерът е негов, но отдавна ми го е подарил, заедно със сърцето си.

Думите му ми носят спокойствие и истината е, че му вярвам. 



КРАЙ



Demoni - Joker Out

kris gustin one shot






понеделник, 2 октомври 2023 г.

О, София – любима си ми! (Здравей, октомври~~)

 

Кълна се, не съм казвала НЕ на пътуване!


Здравейте! Как сте? 

Аз се боря с крана за топлата вода и някакви мисли, излиза ми се адски на парти и като цяло оцелях и този понеделник! О, това е важно: ЧЕСТИТ ОКТОМВРИ!

Говорихме си за пътуване! Значи – ходих до София. Това са четиринадесет часа път. А там стоях осем. И си заслужаваше, всяка минута! Обичам преминаващите трамваи, всички събития, които се случват из столицата – били крафт базари или концерти! И макар, че не успях да се видя с никой от приятелите ми си изкарах чудесно, просто разхождайки се по Витошка, гледайки планината. Видях се и със семейството ми! <3

Та, бих ли го направила отново? Да. А къде ще бъде следващото приключение, зависи какви ще ги свърша тази вечер, планувайки…

Оставям ви с няколко гледки от пътуването!

И до скоро!