"Лагер ЗВЕЗДНИ РЕЙНДЖЪРИ"

И до днес, чувайки някой да спомене "звездни рейнджъри" ме напушва на смях. Адски много харесвам игралните сериали, още от дете, но винаги ще се сещам за онова състезание, маскирано като летен лагер, в което участвах преди години.

Бяхме разделени на отбори, в различни цветове и носехме анцузи в тези цветове. Моят беше синьо-зелен! Да сте чували за синьо-зелен звезден рейнджър? Така или иначе цветовете бяга само формалност, която разграничаваше кой в коя стая от хижата ще спи. Всеки си имаше спален чувал и група от поне дванадесет човека, които да го мразят. Поне в моя случай беше така. Признавам – пропуснах първите няколко дни. Когато всеки разказваше за себе си и трябваше да се опознаем. Просто се наслаждавам на заобикалящата ни природа - планината винаги е била моят, първосигнален избор. А на там на 1200 м височина въздуха беше толкова различен.

Та, не си спечелих нови приятели. После се опитах да се извиня, глупав ход, който моментално ме превърна в очевидна мишена при първото възможно гласуване. И все пак състезанието рекламирано като новите Игри на глада (без смъртоносния елемент) тъкмо започваше.

По време на един от обедите в първата седмица видях Боян. Нямаше как да го пропусна с анцуга му в ярко червено. Определено и много точно избран за лидер. Усмихнах му се и той също ми върна усмивка. Моят отбор продължаваше да ме мрази. Мисля че беше на петия ден, на седмия предстоеше първото гласуване и Боян стоеше до един от изходите на трапезарията. Обърна се към нашата маса и каза, че един отбор е победил друг на футбол. Знаех, че това е неговият любим отбор и извиках победоносно. Какво лошо има да се радваш на нещо чуждо?

Едно момиче от моя отбор каза, че стринка и е в ръководството на загубилия отбор. Все едно съм длъжна да го подкрепям, заради това. Те и без това ме мразеха, дали защото идвах от малка държава или защото не исках да участвам в играта на тартор.

Боян разпери ръце и аз направих най-естественото нещо - скочих право в тях. Краката ми се увиха около кръста му и той ме задържа във въздуха. Почувствах се не толкова сама.

Когато ме пусна ми се усмихна широко, очите му се притвориха и в този момент осъзнах, че го обичам.

На следващия ден ходихме на дълъг поход, последните в който отпаднаха. Ние водихме колоната доста дълго време, а след това се подкрепяхме взаимно по време на прехода с дължина деветнадесет километра. Заспах капнала и бях сигурна, че със сигурност ще съм номинирана на следващия ден.

Тогава слънцето остана скрито зад сивите облаци през цялото време, а хижата приличаше на кошер. Всичко обикаляха напред-назад и обсъждаха гласовете си. Неочаквано за мен, но не аз напуснах моя отбор през тази вечер. Дори не получих глас.

Всъщност отпаднах чак след средата на състезанието и то сред един злощастен жребий. Не че някога съм имала късмет с тези неща. Бяхме се събрали край лагерния огън и празнувахме успешно преминатия ден, прекаран в ориентиране в гората. Може би трябваше да се сетим, че предстои елиминация при положение, че никой не беше отпаднал през деня. В момента, в който бръкнах в плетената торба, знаех че съм изгубила играта. На моето листче пишеше числото две, а Боян ми показа своето. На него имаше единица. Всички изтеглили двойки си събрахме багажите и напуснахме хижата още същата вечер. Боян отказа да повярва, че си тръгвам. Но аз просто му се усмихнах и му пожелах да продължава да играе със сърце.

– Но аз вече дадох своето! – винаги ще помня тези негови думи. 

В автобуса до мен седеше лидерката на моя отбор. Явно и тя не беше късметлийка. И така за по-малко от час звездните рейнджъри бяха редуцирани на половина. 

– Поне ти спечели – каза ми тя и аз и се усмихнах в отговор. Нямаше предвид играта. 

Прекарах следващите седем дни в хотела, все още се намирахме в планината, но на доста по-ниско. Любима ми остана гледката на боровите през прозореца. 

Една сутрин някой почука на вратата ми, неколкократно и аз реших да прекратя отшелничеството си.

Може би минаха часове преди с Боян да се отделим един от друг. Знаех, че е влязъл в последната десетка. Не ме интересуваше на кое място е приключил. А и той предпочете да си говорим за всичко друго. За това как обичаме да ядем сандвичите си, за любимия ни аромат, за най-яркият ни детски спомен…

По някое време сме заспали, уморени от всичко случило се през този месец. 

На сутринта събрах багажа си и Боян ме поведе към автобусите, които щяха да ни отведат отново в цивилизацията. Разменяхме си усмивки с други лагерници, някои, които познавах, а други виждах за първи път. Тази почти затворена общност се беше превърнала в някакво откачено огромно семейство и до днес мога да потвърдя, че си запазих отношенията с неколцина от звездните рейнджъри. 

– Държа те – каза ми Боян и дланта му намери моята. – О, между другото, спечелих!

Шумът беше оглушителен. Ръкопляскания, щастливи викове и много смях.

Тогава, макар и в края на това лудо юлско-августко приключение почувствах, че се намирам точно на мястото си.

КРАЙ