Елерт Хулио Елнандес Домингес е роден на 12-ти октомври 1997г. в Ампоста, Испания. Той е създателят на alert.com.
Натискам бързата връзка, но тя не води доникъде. Затова въвеждам адреса в браузъра и влизам в сайта. Добре познатият ми черен фон е обагрен с лилави мълнии. Четвъртък.
Спряла съм да поглеждам календара след събота вечер. И все пак не мога да не се усмихна при вида на премигващите криви линии, които пресичат екрана.
Отварям прозореца за ново съобщение. Сто двадесет и пет символа. И нито буква повече, за да убедим най-добрият независим журналист на нашето време да ни окаже помощ. Заигравката с първата буква на името му и това на сайта се е превърнала в легенда. Алерт идва от английски и означава сигнал за тревога.
Какъвто изпратих в неделя сутринта, след като бях заспала от изтощение за няколко часа. Наистина не недоумявах как ще се събера в оказаната бройка символи. Не е да не съм го обмисляла ежедневно през последните две години, в които в къщата имах достъп до постоянен интернет, но когато наистина реших да изпратя съобщение просто действах по инстинкт.
Хиляди сигнали на ден. Това е истината. Дали всички достигат до очите и мозъкът на създателят му, никой не знае. Но малцина получават тайни имели и после се появява той. Интервютата, които публикува след това са брутално честни и без редакторска намеса. Винаги в писмена форма. И анонимни. Единствените подробности са градът или селото, където е била срещата и възрастта на интервюирания.
Елерт помага. Поне такива са слуховете. След цялата откровеност интервюираните започват нов живот. Далеч от лошото, което са преживели. Разбира се, че не се знае къде, но можем да съдим по финалните въпроси. За какво мечтаеш?
За какво мечтаеш, Ракел?
Някой чука на вратата. Замръзвам на мястото си и усещам ледените кубчета да се удрят в паркета. Долнището на пижамата ми е мокро отпред и кока колата лепне по пръстите ми.
Ослушвам се и броя до десет. Чукането продължава, но този път различавам отделните интервали. Скачам от стола и отивам да отворя вратата. Елерт Ернандес има къдрава кестенява коса и изглежда доста хубав, като изключим огромните кръгове под очите му.
– Покажи ми, Ракел – тембърът му е басов и той стоварва един самар върху безупречно подредените обувки на Джудит и Ханк.
– Настанявай се – казвам и го повеждам към кухнята. – Кафе? Чай? Вино? – поглеждам към почти празната бутилка от шампанско, която отворих вчера вечерта.
– Вода – отговаря ми, без да сяда на стола, леко обърнат към него.
Пълня каната и двамата наблюдаваме как филтъра преработва течността. Когато му подавам стъклената чаша, пръстите ни се докосват лекичко и почти я изтървам.
– Ракел, моля те – казва ми с мек глас и аз го повеждам към мазето.
Двата трупа лежат на подвижния плот и изглеждат сякаш са заспали, само дето цялата им предна част е изгоряла.
“Ако мълнията удари за втори път, ще се сметне ли за предумишлено убийство?????”
Това беше съобщените, което пуснах в неговия сайт, преди почти три дни. Най-дългите в живота ми.
– Откога? – Елерт сяда на дъските и кръстосва краката си.
В ръцете си държи жълт молив и малък бележник.
– Три дни – поглеждам любимият часовник на Джудит, който съм сложила на китката си. Златно покритие, правоъгълен циферблат, с цена равняваща се на четирицифрена сума.
– Имах предвид… – той посочва към мен.
– Откакто се помня – отвръщам и докосвам белезите по лицето си, които са взели да избледняват малко след като не са били повтаряни.
Насилието към мен, беше упражнявано главно от Ханк, по-рядко и от Джудит, но с особена жестокост. Приемната ми майка откровено ме мразеше.
– Мълния? – погледът на Елерт ме пронизва, но не сякаш ме критикува. По-скоро в очите му има просто любопитство.
– Щяха да излизат някъде извън града – спестявам дежурното обяснение, което бях принудена да давам, ако някой се интересуваше какво по дяволите правя още в Хейзън, Северна Дакота след като съм навършила пълнолетие. – Наблюдавах ги през прозореца. Валеше ситен дъжд. И после удари мълнията.
Елерт не спира да пише, като през останалото време ме гледа право в очите. Гриза кожичката на единия си палец и му разказвам за момента, в който небето просветна отново. И доопърли осиновителите ми.
Знам, че изчаках бурята да отмине. Не бързах. Вътрешно знаех, че няма какво да се направи за семейството, което ме малтретираше цял живот.
Но разбира се в един момент мисълта прониза съзнанието ми. Кой щеше да поеме вината.
– Затова ли скри телата? – Елерт сочи с молива си към двата трупа, от които се носи непоносима воня.
Кимвам и усещам, че ми се гади.
– За какво мечтаеш, Ракел? – бленувала съм за този момент, но единственото, което мога да направя е се наведа и да повърна.
– Богота – казвам, прочиствайки гърлото си. Сега пръстите ми лепнат не само от газираното.
– Богота, Колумбия? – той повдига вежди. – Там е доста опасно – не отговарям. – Защо точно там?
– Видях го в един документален филм – това предизвиква усмивка на лицето му. – Стори ми се слънчево.
– Чудесно – Елерт се изправя и ми подава ръка. Хладните му пръсти ми дават някаква сигурност. – Приключихме. Може да отидеш да си събереш багажа.
– Имам всичко необходимо тук – изваждам паспорта от задния джоб на късите си панталонки.
– Чудесно, значи можем да се захващаме за работа.
КРАЙ
