Здравейте!
Как сте?
Споделям
ви това кратко разказче, което написах на 17-ти септември, миналата година.
Понеже а)
чета книга, чиито действие се развива във
Франция, б)наистина много ми се пътува и в), защото съм сигурна, че човекът, вдъхновил ме за това
няма да го прочете. А дори и да го направи, единственото, което бих направила е
да му се усмихна.
Надявам
си на вас да ви хареса и усмихне! Приятен уикенд!
Когато
вятърът духва срещу мен, усещам студа и си припомням онази първа вечер, когато
си говорехме за галактики и ти ми даде своето яке. Сега изваждам шала от
голямата си чанта и слизам по стълбите, оставяйки зад гърба си Музеят на
съвременното изкуство.
Марсилия
е красив и много мечтан град. Само че трябваше да споделим тази мечта заедно.
Хотелчето
се намира на няколко пресечки от сградата на музея, който желаех да видя от
близо три години. Минавам покрай светещите ресторантчета, а гласове на френски
ме приканват да опитам френската кухня.
Последната
ми вечер тук. Опитвах да подтискам спомените, но те нахлуват в съзнанието ми и
аз не мога да направя нищо, за да ги спра.
Калдаръмът,
на който падам след като се блъскам в някой е леден. Чувам реч на английски. Извинения.
Опитвам земята, за да намеря опора. Най-сетне вдигам поглед към протегната към
мен ръка. И целият свят спира.
Марсилия.
Няколко часа след полунощ. Ти си тук. И нищо друго няма значение.
Няма коментари:
Публикуване на коментар