“Едно цяло” – Thomas Raggi & OC // Story

 

БЕА

 

Седем години.

От толкова време не съм стъпвала на родна земя в Италия. Не броя онези четири часа, в които си подадох документи за паспорт и лична карта преди две години. Защото тогава бях в компанията на майка ми. Мълчахме си по време на цялото пътуване. И още на същата вечер, когато кацнахме в Барселона задърпах куфара си към старата част на града, където в едно влажно приземно помещение прекарах последните две години. Там започна новият ми живот. Който сега продължаваше към родината ми.

Полетът ми за Бари закъсня с два часа и премислях решението си поне десетина пъти.

Но сега, излизайки от терминала, знам че имам нужда от това.

Махвам на едно от спрелите наблизо таксита и го упътвам към хотела ми в центъра на града. Шофьорът говори със силен акцент, но английският му е на доста прилично ниво. Правя му комплимент и той учудено се обръща към мен.

- От тук ли си, красавице? – пита ме на италиански, отвръщайки на същия език, на който и аз преди секунда.

- Не – отвръщам, и се загръщам с шала, който покрива главата ми, за да се пазя от жаркото слънце. И все пак ми се иска да съм честна. Това е едно от нещата, които съм си обещала. – Всъщност съм италианка, но от години живея навън – добавям.

- Разбирам! Е, хубаво си е отново да се върнеш у дома! Добре дошла! – кимва ми в огледалото за странично виждане.

Аз му се усмихвам леко, но усещам как ми причернява пред очите. У дома. Колко странен израз. Не съм се чувствала така от…, може би от прекалено дълго време. Рим спря да бъде мой дом, когато майка ми се запозна с Джакомо. И той разби малкото ни семейство.

Останалата част от пътя преминава в мълчание, а шофьорът усилва радиото, по което тече някаква песен за бунт, която има симпатичен ритъм.

След четвърт час пристигаме пред хотела. Оставям бакшиш и хващам дръжката на очукания си куфар и влизам в двора. Сградата прилича на истински замък. Виждам няколко каменни фонтана подредени в редица. Част от басейнът, който изглеждаше впечатляващо на снимките и чувам глъчка, от тази посока. Намирам рецепцията, която е в центъра на огромно преддверие, цялото в бордо и злато.

- Беатриче Тасани? – речепционистката се обръща към мен и аз и се усмихвам и свалям слънчевите очила от лицето си, за да мога да прочета документите и да подпиша.

Резервирала съм си цяла седмица тук, за да имам време да преценя как ще действам занапред.

- Благодаря Ви! – казвам, поемайки ключа за стаята и поставям очилата на лицето си.

- Етаж три, луксозна двойна стая, асансьорът е вдясно. Ако имате нужда от нещо можете да позвъните на рецепция!

Кимвам и и се насочвам в оказаната посока. И в следващия момент усещам, че се блъсвам в някого.

- Извинете! – вдигам очи, към момче приблизително на моите години цялото в черни кожени дрехи, което ми подава ключа, който е изпаднал при сблъсъка. Вземам го и почти избягвам в асансьора, молейки се вратата да се затвори, преди да припадна.

Защото току що видях призрак от миналото.

 

Стаята е огромна. Голяма е колкото цялото помещение, заедно с кухненския бокс и банята, където живеех до вчера. Събувам маратонките си и лягам по гръб на леглото. Мина много време, но това момче долу…

Възможно ли е?

Не, стегни се. Той не може да е тук. Първо, защото няма никаква логика и второ, че минаха година преди да спра да припознавам най-добрият ми приятел във всяко срещнато момче със светла коса.

Приятел, който зарязах в Рим, без предупреждение, заедно с всичко познато. Не по моя вина.

- Не си виновна ти – прошепвам си. – Не си виновна – и взимам решени да си направя дълга баня, за да изчистя всеки прокрадващ се спомен в главата ми.

Три часа по-късно, след една вана с мирис на лавандула, разопаковане на багажа и гледане на залеза, решавам че е крайно време да сляза на вечеря. Обличам дълга вечерна рокля и премятам любимия ми шал на малки цветенца, в небесносин цвят на раменете ми. Лесно намирам мястото за хранене, което представлява голяма стъклена зала, гледаща към красива градина, която решавам, че си струва да видя на дневна светлина в следващите дни. Хапвам паста с морски дарове и изпивам чаша просеко.

Само че, изобщо не ми се прибира в стаята. Минавам през рецепцията и там ме информират, че срещу хотела има чуден бар с жива музика. Не мисля да влизам в него, но глътка въздух определено ще ми се отрази добре.

Барът свети в разноцветни светлинки и музиката е сравнително тиха и доста приятна. Виждам танцуващи хора,  но се насочвам към бара, чудейки си дали ще изглеждам смешно, ако си поръчам просто вода. Но, веднага отхвърлям тази мисъл, защото се сещам, колко пъти съм вземала подобни поръчки, в ресторанта, в който работех през последните две години и три месеца. Благодарение на тази си работа се изхранвах и преживявах. И успях да спестя пари, за да се върна в Италия.

Заставям отдясно и разгръщам менюто от любопитство. Цените са неочаквано нормални, за бар в центъра на Бари. Някой прекъсва мислите и вдигам глава.

- Коктейлите им са доста добри и не се притеснявай, алкохолът си е колкото трябва – русо момиче, с черна тениска, бретон и опушен грим посочва към брошурата в ръцете ми.

- Благодаря ти – усмихвам и се и тя ми отвръща. – Мисля си за нещо по-леко като за първа вечер.

- О, на почивка ли си? – тя не дочаква отговора ми, а продължава ентусиазирано. – Ние също. Харесваме Бари, защото е доста спокоен и все пак достатъчно голям град. – преди да попитам кои са те, момичето ме докосва по рамото и ми прошепва. – Извинявай, обаче пак са си сменили избора, а на мен ми омръзна да пия Йегеймайзер! – след, което забързва към масите.

Барманът продължава усилено да не ми обръща нула внимание, а аз започвам да усещам приятната умора след ваната и вечерята. Затова оставям менюто на мястото му и отивам към изхода. Нямам търпение да си легна в леглото ми.

 

 

ТОМАС

 

- Можеш ли да ми я опишеш, още веднъж Вик? – питам за трети път и момчетата се разсмиват.

- Висока колкото мен, русолява, със светли очи, изглеждаше мила – отговаря ми другия басист и отпива от чашата ми.

- Можем да попитаме на рецепция за името и – предлага Дамиано.

- Или можем да изчакаме до сутринта – добавя Етан. – Нали е казала, че и е първи ден? – обръща се към Виктория, която потвърждава. – Вероятно ще се засечем на закуската и ще можеш да и предложиш да пиете по нещо, вечерта.

- Да, става – казвам и пресушавам чашата си на екс.

- Томас, Томас, ай, ай! – Дамиано кимва към бара и тримата следваме Вик, която вече се е насочила натам, вдигнала празната си чаша високо над главата си.

Иска ми се да мога да се забавлявам, но не мога да си избия от ума срещата ми в хотела с това момиче, което може да се окаже Беа.

БЕА

 

Събуждам се наспана и си поръчвам румсървиз. После изваждам документите, които нося със себе си. Прочитам няколко пъти мотивационното писмо, но в крайна сметка, решавам, че всичко изглежда наред. Работата, за която кандидатствам е в малка книжарница, на няколко километра от хотела. Обличам къси панталонки, бяла блуза с паднали рамена и нахлупвам сламена шапка с широка периферия на главата си.

Книжарничката е бутикова и изглежда много красива, но не намирам смелост да вляза вътре. Затова пък разглеждам замъка и после обядвам на пристанището. Водата е наситено синя, няма нищо общо с тази в Барселона, около плажната ивица. Така и не успях да обикна този град. Толкова огромен. И винаги толкова чужд. Поне испанският ми стана почти като роден език.

В късния следобед се връщам в хотела и решавам да мина покрай басейна. Очаквам да е пълен с хора, но всъщност има цяла редица свободни шезлонзи, около него. Оставям плетената си торба на един и се приближавам до ръба, хвърляйки поглед към водата. Как хората обичат да губят часове от своите почивки, киснейки се в това нещо?

Чувам свирка и уплашено вдигам глава. Няколко деца оставят водни пистолети, с които явно се пръскат, а също пръскат и другите гости и се затичват нанякъде. И замръзвам на място.

Защото няма как да объркам лицето на Томас Реджи за втори път.

 

 

ТОМАС

 

- Оф – изпухтява Вик и се завърта по корем.

- Сладури! – казва Дамиано и махва на децата, които окъпват двама ни с Етан с водните си пистолети.

- Аз влизам – съобщава барабанистът и скача в басейна, а спасителят изсвирва предупредително със свирката си и групичката хлапета се разбягва.

Изправям се, готов също да вляза в басейна, само че не мога да откъсна очи от момичето, което стои изправено в другия край, същевременно толкова близо и толкова далече. Защото съм сигурен, че това е Беа. Най-добрата ми приятелка, която ми разби сърцето преди седем години.

Тя ме забелязва и застива, а очите и са широко отворени. Знам, че ме е познала, но не мога да си обясня страха, който виждам в тях. Първо, защото Беа цопва във басейна и не изплува на повърхността и второ, защото самия аз се хвърлям във водата.

Беа не може плува.

Изваждам я придържайки главата и навън. Спасителят е реагирал и ми помага да я изкараме.

- Беа! – разтърсвам я, но тя не отговаря. – Беатриче!

- Извинете, дръпнете се господине! – някой ме изблъсква грубо. – Медицинският екип идва, най-добре седнете.

Всичко се тресе и сядам на цимента, който е нагрят от слънцето, но чувствам единствено студ.

Какво прави тя тук?

Добре ли е?

Сама ли е?

Какво да направя?

Въпросите летят из съзнанието ми и заформят мощно торнадо. Някой ме завива през раменете с одеало и вдигам глава към Етан, който ми пази сянка.

- Добре ли си? – пита ме и аз не мога да му отговоря без да излъжа.

След малко Дамиано садя до мен и ми прошепва.

- Момичето е припаднало, преди да падне във водата. Според лекарите може би е слънчасала, но си мисля, че може и да има още нещо – при това изказване, го поглеждам в очите. – Вик, отиде с нея, за да не е сама, като се събуди. Но си мисля, че няма да е лошо да си теглиш душ и после да поговорим, Томас.

 

 

БЕА

 

Давя се, отново и отново.

През онова лято бях все още на тринадесет и просто решех, че няма нищо лошо да вляза в морето. И Томас ме измъкна от водата, кашляща и полужива. Разбира се извика родителите си, които извикаха мама и Джакомо. Той ни замъкна в евтиното бунгало, което си бяхме наели и после ни завлече и натовари в колата право към летището. Беше първото ми пътуване със самолет и заспах, веднага след като излетяхме. Събудих се в чужда държава, на хиляди километри от дома. Само че разбрах това от мама късно през нощта, докато тя натриваше новите си синини със спирт и ми обещаваше, че този живот не е завинаги.

Лежа в меко легло и цялата съм плувнала в сълзи.

- Ти се събуди! – обръщам се на другата страна, където на края на леглото седи момичето с бретона от снощи. – Не посмях да те събудя! Чувала съм, че не трябва да се будят хората, докато бълнуват – тя прекарва пръсти през косата си.

- Какво… какво се случи? – питам, сядайки в леглото и избърсвайки лицето си с ръка.

- Аз съм Виктория, не сме се запознали – казва ми.

- Беа – прошепвам, припомняйки си деня.

Разходка, много ходене, басейнът.

- О… - е единственото, което отронвам. Чувствам толкова неща, в този момент и направо блокирам.

- Знаеш ли, че имаме група? – пита другото момиче след като неловкото мълчание става повече от непоносимо. – вдигам поглед към нея. -  Монескин. Означава лунна светлина на датски. Аз съм наполовина датчанка – осъзнавам, че си говорим на италиански. – Родена съм в Италия. Та групата. Аз свиря на китара, Дамиано е вокал, Етан е с барабаните, а другият басист, ами мисля че го познаваш…

Вратата на стаята се отваря и Томас нахълтва вътре.

 

 

ТОМАС

 

Тя е тук.

Нямам представа колко време е минало, от момента, когато я прегърнах. Знам само, че тази прегръдка още не е приключила.

И двамата сме плакали, неведнъж. И сега, разбирам. Защо най-добрата ми приятелка изчезна преди седем години без да ми даде някакъв знак. Вината не е нейна. Никога не е била.

- Не е и твоя, Томи – казва ми тя. И знам, че е права, но въпреки това, болката си остава и не може просто да изчезне.

- Липсваше ми – прошепвам в косата и. – липсваше ми ужасно много!

- И ти на мен! – отвръща ми тя и се притиска към мен.

Няма нужда от повече думи.

Телата ни са чакали толкова дълго.

Най-сетне сме едно цяло.

Както бяхме някога.

 

С изгрева на слънцето, групата си хващаме автобус в посока Рим.  

Вик безцеремонно се настанява до мен и отпуска глава на рамото ми.

- Вечният град помни – казва ми.

- И все пак всички пътища водят натам – прошепвам в отговор и оставям сълзите да се излеят. – Ако ни е писано, ще се срещнем, отново.

 

 

КРАЙ

 

 

Добрем… Аз си поревах накрая! А вие?

Любими хора, здравейте! Как сте?

Благодаря, че прочетохте още нещо написано от мен! Надявам се, че ви хареса!

До скоро! ♥

 

·        One shot – Vic & Damiano / Friends

·        One shot – Vic & Damiano  / Love

·        Story – Maneskin & Eurovision