"Ти си изкуство" // Vic & Damiano – Måneskin ∙ Oneshot ∙

 

Част: Първа

 

Гърбът и скоро ще опре картина от 19-ти век. Тя пристъпва крачка напред и оглежда хората, които се възхищават на изкуството и на Париж.

Иска и се и тя да се чувства така, да се смее и да поеме цялата красота на Лувъра, защото едва ли ще и се отвори възможност скоро да го посети отново. Обаче цялата трепери, може би заради чорапогащника и тънката рокля, а може би заради онази целувка насред Вечния град.

Разделихме се, каза им той на генералната репетиция преди концерта в техния Рим. Градът, в който създадоха групата и приятелството си. Момчетата задаваха въпроси, но тя замълча, защото знае какво е. Дамиано щеше да им разкаже повече, когато се почувстваше готов. И може би Вик, усещаше че нещата са по-различни на този концерт. Той пееше с толкова много емоция. И после, точно по време на финалните акорди на Chosen той се приближи до нея и просто я целуна. Пред десет хилядите фенове, които крещяха в екстаз. Томас я покри, защото пръстите и застинаха на струните.

Вик искаше да се разплаче и благодари на Бог, че това беше последната им песен за вечерта. Помаха на публиката и първа се скри зад сцената. Изчака момчета да слязат и се разкрещя на Дамиано. А той не и каза нищо, просто мълчеше и я гледаше в очите. И тя не издържа и избяга в съблекалнята, където се заключи и плака няколко часа, докато Томас стоеше на вратата и и разказваше истории. Етан спаси ситуацията, като им предложи да отидат до Париж за няколко дни, за да разпуснат. И четиримата харесаха Града на Любовта, в който бяха изнесли концерт преди две години. Тогава видяха Айфеловата кула и Триумфалната Арка, но не им остана време да посетят музеите.

Така че, Вик с най-голямо удоволствие се впусна да разглежда Лувъра.

Само че, влюбената двойка, които се опитват да репрезентират известната картина на Каролус Дуран, я дразни. И тя решава, че е време да се прибере. Ще си вземе вана в четворната стая, която е изцяло нейна, понеже нямаше свободни по-малки и ще почете. Вик излиза от залата и следва табелите за изход, а картините покрай нея се превръщат в цветни петна. Тя не осъзнава, че плаче, докато не избърсва носа си с ръка. Флаето е пълно и тя спира, за да не се блъска в тълпата. Но хората не мърдат. Защото навън се излива същински порой.

Вик посяга да бръкне в чантата си, макар че отлично знае че няма чадър, но лакътя и се удря в някого. Тя вдига очи и се извинява на италиански и английски и не може да прикрие изненадата си, защото човекът към който се обръща е този, който най-малко и се иска да срещне.

- Какво правиш тук? – пита Вик.

- Дойдох да разгледам – отвръща Дамиано, но всъщност иска да и каже, че търси нея.

- Приятно разглеждане, аз тъкмо си приключих – тя откъсва очи от неговите, загръща се с горнището си и поема към изхода.

Дамиано вижда учудването и, но после и гнева, който извира от погледа и.

Въобще не е гледал прогнозата за времето и дъжда е изненада. Той се обръща към господин с елегантно боне и костюм и прочиства гърлото си:

- Извинете господине, плащам петдесет евро за чадъра ви.

Част: Втора

 

Още, докато слиза по стълбите Вик се измокря цялата. И все пак си казва, че нещата можеха да са много по-зле. Макар че, все още не е отваряла да чете какво се е писало в пресата за тях. Защото няма никакво тях. Не е имало нищо, не и по нейна вина…

- Ще се разболееш, а това не бих си го простил! – чува глас и широк черен чадър спира дъжда, който я полива.

- Следиш ли ме, Дамиано? – пита тя, скръстила ръце пред гърдите си.

- Да – отвръща, а тя вдига вежди. – Вървях след теб, на зала разстояние. Не исках да те притеснявам.

- Не можеш просто-

Той я хваща за ръката и я повежда нанякъде, като държи чадъра, стараейки се да я пази от дъжда. В една локва тя мярва неонов надпис, а Дамиано отваря стъклена врата и двамата влизат в кафене, с тапицирани кресла и красиви бронзови, кръгли масички.

- Преоблечи се, аз ще поръчам нещо за пиене – казва и, събличайки дългото си палто, което и подава.

Вик иска да протестира, но е твърде мокра, затова просто поема дрехата и отива в тоалетните. Палтото и стига до коленете и тя съблича роклята и горнището, които прибира в една торба, която случайно открива в чантата си и после излиза.

Дамиано и махва от една масичка, до прозорците. На нея стои димящ чайник и чинийка с френски макарони.

- Как си? – пита я, когато тя се настанява в креслото срещу него.

- Добре, а ти?

- Аз не съм добре… - тя го поглежда, но той не среща погледа и. – Дължа ти обяснение, за всичко.

- Чудесно – Вик издишва шумно и той вдига очи. – Искаш ли да хапнем, първо?

Двамата си поръчват сандвичи и се опитват да си хвърлят погледи, само че винаги се засичат. Дъждът спира след двадесетина минути, точно когато са приключили с храната.

- Какво ще кажеш да се прибираме? – пита тя.

- Да, разбира се – отвръща и Дамиано и поръчва такси до хотела.

Вик зяпа през прозореца, но не пропуска да отбележи факта, че той моли шофьора да увеличи парното, когато тя потръпва, след като таксито потегля. Тя също иска да говорят. Но не може да си представи да бъде в това кафене, което е пълно с още хора, които може да ги разпознаят. Не иска повече скандали пред публика.

Влиза в стаята си и се сеща, че палтото е на Дамиано и трябва да го върне. Но все пак първо иска да си вземе душ. Изритва кубинките си и събува чорапогащника си. Тогава някой почуква на вратата.

- Спешно ли е? – пита, защото си имат кодекс и винаги си отговарят.

- Да – казва и гласът и тя се загръща с палтото, което е най-близката дреха до нея.

- Влизай – и притежателят на дрехата влиза и затваря вратата зад себе си.

- Дамиано…

- Вик, трябва да говорим. Трябва да ти кажа.

- Да ми кажеш какво? Че съжаляваш за целувката в Рим и,че не означава нищо, защото ще се сдобриш с нея. Че е било детинско?

- Няма да се сдобрим. Ние приключихме. Всъщност, тя. И не е важна причината, а факта че ние с нея сме минало – той си поема дълбоко дъх. – Не съжалявам за целувката. Признавам, беше детинско да бъде насред толкова много хора. Трябваше да бъде специално… - Дамиано спира, а Вик го гледа с огромни очи.

- К-какво искаш да кажеш? – прошепва. Той се приближава към нея и махва един кичур от очите и.

- Искам да кажа. Казвам. Обичам те, Вики – след което я придърпва и я целува нежно.

Тя го прегръща силно и дълго.

- И аз те обичам, Дамиано!

 

Част: Трета

 

В стаята се спуска мрак, а двамата лежат в леглото и.

- Ти си изкуство, Вики – шепти Дамиано в кожата и.

  

Част: Четвърта

 

Томас и Етан се прибират с изгрева. Прекарали са си чудесно в онзи бар, скрит под земята, в който се влиза през една винена изба. Стаята си стои както са я оставили на тръгване. Което е знак, че Дамиано не се е прибирал. Решават да проверят Виктория. Почукват, няколко пъти, но никой не отговаря.

- Може би просто спи – казва Етан.

- По-добре да сме сигурни – отвръща Томас и тихо натиска дръжката.

            Първото, което виждат са чифт кубинки на пода и черно палто, което определено им е познато.

- Това не е ли…? – пита Етан, а Томас му прави някакви знаци с пръсти, но барабанистът пристъпва на пръсти в стаята. – О, Томас, ела да видиш!

Вик и Дамиано спят прегърнати, а на лицата им греят усмивки.

- Етан, идвай! – шепне Томас и дръпва другото момче за рамото.

- Казах ти, че Париж ще оправи нещата! – казва Етан, затваряйки вратата.

- Не, аз ти казах, че имат нужда да говорят.

- Не ми изглежда, само да са говорили – двамата се разсмиват.

- Искаш ли да прочетем какво пише пресата и за нас? – пита Томас.

- Не, благодаря. Имам нужда от сън. Сигурен съм, че тези двамата скоро ще се събудят и ще имат много нови идеи за музика. И познай, кой ще покрива Виктория, ако се разсее! – той сочи с пръст, басиста.

- Да, вървим да хапнем нещо, първо. Как ти звучи кроасан и кафе?

- Еспресо.

- Еспресо, звучи чудесно.

 

 

Край

 

 

Здравейте!

Пише ми се, но не мога да се събера и да седна. И затова вече сте прочели тази история, всъщност първата ми за любимите ми италианци.

Надявам се да ви е харесала!

+ История за групата / Eurovision 2021 - малко по dark - тук

+ One shot (concert Maneskin cute) - тук 

До скоро, amici!