"Сняг, мечти и ски" - Част 3 ~Авторско~ – Blogmas ден 24

Мили читатели и приятели, искам да ви пожелая светли и весели празнични дни!

Подарявам ви края на тази история, като се надявам да ви хареса! За мен беше удоволствие!
До скоро!

Част 2

Марко

 

Поглеждам към рецепциониста, но той вдига слушалката на телефона и се завърта на една страна. Учтиво ме помоли да изчакам, но краката ми не могат да спрат на едно място. За това правя малки кръгчета из лобито.

Някакво момиче нахълтва през входа и се насочва към репепцията, но рязко се заковава пред мен.

- Лимонено яке – казва тя и ме оглежда и аз нямам избор и също се взирам в лицето и. Кестенява коса, топли кафяви очи, преценяващо изражение. Прилича малко на... – Ти си приятелят на Алекс. Марко, нали?

- Лиса? – тя кимва. – Ти си сестра му.

- Точно така, а къде всъщност е Алекс?

- Всъщност, аз дойдох да го потърся. Вчера не се разделихме много добре… - тя е готова да зададе въпрос, за това я изпреварвам. – Можем ли да поговорим някъде, насаме?

- Насам – тя ме повежда към асансьора. - Малко е разхвърляно – добавя, влизайки в стаята. – Алекс, не се е прибирал цяла вечер. По принцип това не е съвсем необичайно за него. Но той винаги ми се обажда. И щом не е с мен, нито с теб, тогава къде е брат ми? – Тя скръства ръце пред тялото си, впервайки поглед в мен.

- Лиса, не съм сигурен как точно да кажа това, но вчера… - поемам си дълбоко въздух. – Алекс ме целуна.

- Какво??? – Лиса отваря уста. – Целунал те е? Ама смисъл? Как така?

- Ами, виж и за мен беше изненадващо – впервам поглед в нея. – Ама ти не знаеше ли, че брат ти…?

- Не, оу! – възкликва. – Ние сме си доста близки, поне бяхме, обаче през последната година всеки си гледаше своите неща… Леле, не мога да повярвам, че Алекс не ми е казал нещо такова!

- Лиса, държах се ужасно – казвам. – Казах му… - поемам си дълбоко дъх, казах му да се махне.

- Как… - подема тя. – Добре, Марко разбирам, че е било неочаквано, но все пак може ли да ми дадеш малко повече подробности?

 

Около дванадесет часа по-рано

 

- Браво на теб, франсе! – смея се искрено и мятам снежна топка по Алекс.

Той застива за момент и очите му срещат моите. Усещам някаква внезапна промяна, сякаш тишината натежава, защото само тя остава след смеха ми. Понечвам да кажа нещо, но Алекс се протяга към мен. Действието е плавно и премерено, а аз се сковавам. Всички мисли изчезват от съзнанието ми, когато той ме целува.

Ужасно много ми харесва – това е първото нещо, което ми хрумва. Следващото е, че това е ужасно грешно!

Отдръпвам се рязко назад и гърбът ми се опира в мокрия сняг.

- Какво по дяволите правиш! – в планината не се крещи, но това излиза по-скоро като съскане с високи децибели.

- Аз… - Алекс протяга ръка към мен, но аз го блъсвам назад. – Марко, наистина съжалявам. Не трябваше да се случва по този на-

- Не трябваше да се случва, изобщо! – кресвам, възвърнал гласа си. – Това беше… - преглъщам, защото вътрешния ми глас ми казва, че греша. – Край – казвам. – Приключих. – Изправям се на крака го поглеждам в очите. – Аз съжалявам, че изобщо дойдох на онази писта. – завъртам ските към пистата и се засилвам към курорта.

Не успявам да карам повече през този ден. Вместо това отивам в сауната, която за мое щастие се оказва празна. Казвам си, че това просто се е случило. И трябва да го забравя. Обаче, не мога.

Сънувам носилка и линейка насред пистите. Които носят тяло.

На сутринта обикалям цялото градче и всички обекти, около пистите преди да хвана лифта нагоре. Карам бясно по склоновете, но не виждам Алекс никъде. Топчето в корема ми става още по-голямо. Откривам момчетата от отбора ми на опашката за лифта към любимата ни писта.

- Хей, момчета. Помните ли в кой хотел е отседнал Алекс? – старая се гласа ми да не трепне.

- Че за какво ти е Марко?

- Ти не прекара ли нощта там, хаха?

Стисвам зъби, знам че не се лоши, но ми писва от тези шеги. Изобщо не ми е забавно в този момент .

- Стига момчета – Доминик се обръща към мен. – Братовчед ми Жак, работи в един от хотелите, може би той ще успее да ти помогне – подава ми смачкана визитна картичка, която изважда от един от джобовете на якето си.

- Grazie! – Грабвам я и побягвам надолу към хотелите.

 

19-ти декември

- Жак е братовчед на твоя приятел?

- Да, но това не е важното сега.

- Прав си, та Алекс. Предлагам да започнем от детските писти. Ти може да хванеш някой лифт и да се спуснеш…

- Лиса - хващам я за рамото. - Аз вече се спуснах по пистите. Алекс го няма.

 

Лиса

Изстрелвам се от стаята. Не мога да се примиря с факта, че брат ми е изчезнал. Проклинам се, защото трябваше да му се обадя, когато майката на Уили ми се обади. Уили! Оставих хората без изобщо да им обясня каквото и да е. Успявам да набера номера на хлапето докато тичам към детските писти.

- Лиса? – той звучи превъзбудено.

- Уили, чуй ме. Съжалявам, че изчезнах така, но имам спешен случай-

- Лиса! Обажда се Робърт. Чакаме те до Волния Хю, това е лифт към най-западната червена писта. Намерили са момче, което може би е брат ти.

Сърцето ми прескача няколко удара и почти се блъсвам в двама мъже, носещи шейни.

Когато стигам до лифта там се пред втория му стълб се е насъбрала голяма група хора. Хейли прегръща Уили, а Робърт ме издърпва напред. Виждам носилката и момчето положено в нея. Няма как да не позная, човекът, който обичам повече от всеки друг.

Свличам се на колене и се разплаквам. Не виждам нищо, освен бледото лице на брат ми.

- Госпожице? Госпожице, можете ли да станете? – чувам смесица от няколко езика. Гласовете им се смесват. – Дишайте, точно така. Брат ви ще се оправи. Премръзнал е, но иначе е добре! Просто ще има нужда от почивка през следващите няколко дни. – сълзите отново потичат и усещам как малки ръце ме прегръщат през врата.

 

Няколко часа по-късно

Стоя в леглото и се опитвам да чета от книгата, която е в ръцете ми, но историята е твърде сладникава. Героите се влюбват и сбъдват мечтите си. Реших, че засега ще спестя историята на родителите ни, поне докато Алекс се събуди и му бъдат направени отново всички прегледи.

Плъзвам поглед по страницата, търсейки изречението, което прочетох около три пъти, когато чувам глас:

- Изглеждаш толкова прекрасна, когато четеш – хвърлям книгата и се мятам върху Алекс.

- Добре ли си? – той кимва леко. – Ти се събуди! – той гали косата ми, а аз отново плача. – Трябва да се обадя на лекарката! Трябва да те прегледат! Ставам и се оглеждам за телефона ми.

- Лиса, трябва да ти кажа нещо. Направих – той преглъща. – Сгреших. Нараних…

- Шшш, тихо. – казвам му. – Сега си тук. Във Франция. С мен. Почти замръзна на тази писта. – той ми прави знак и аз го прегръщам отново. – Всичко е наред! – знам, че плаче. И от това не ми става по-добре. – Алекс, всичко е наред.

- Мама? – той изхлипва.

- Не съм им казала нищо.

- Представяш ли си какъв скандал ще вдигнат – той се засмива гърлено.

- Да – аз също се разсмивам. – Щяха да дойдат да ни приберат и никога повече да не ни пуснат сами. Хахаха.

Оставаме така известно време, прегърнати.

- Марко знае ли…? – той не довършва.

Иска ми се да кажа какво точно мисля за Марко в този момент поне на два езика, но се сещам за изражението ми, когато му казах, че сме открили Алекс. Изглеждаше счупен. Знам, че постъпих правилно, като го помолих да си тръгне. Радвам се, че го направи по свое желание.

- Да, знае – казвам аз. – Мисля, че и двамата имахме кофти среща с Купидон през това пътуване.

След, което му разказвам за вчерашният ден с Джеф. И за Уили.

Алекс

 

- Здрасти, мамо. Добре сме. Съжалявам, че не се обаждахме през тези дни. Може ли да извикаш татко, трябва да поговорим за нещо.

Два часа и половина по-късно приключвам един от най-трудните видеоразговори в живота си.

Помолих Лиса да се забавлява заради мен днес и да се наслади на Франция и снега. Когато тя влиза във стаята привечер бузите и са зачервени и на лицето и грее голяма усмивка.

- Как си? Как мина? – пита докато се разопакова.

- Добре – не е лъжа. Чувствам се много по-добре спрямо снощи. Разговорът с нашите също мина повече от добре. Може би не очаквах, че ще ме разберат. И приемат.

- Казах ти! Мама и татко винаги ще ни обичат и подкрепят! – Тя ме гушва.

- Малко е странно.

- Кое? – пита ме Лиса.

- Прекарала си цял ден на студ и ски, и не спираш да се усмихваш!

- О, Алекс! Кой е казал, че съм карала ски? – тя прави физиономия и аз също се разсмивам. – Всъщност Уили и семейството ми ме поканиха на вечеря, но аз им отказах.

- Защо? – тя ме поглежда с присвити очи и вдига многозначително вежда. – О, стига, да не съм бебе! Отиди! Те са страхотни, а това е последната ни вечер тук!
- Именно за това исках да я прекараме заедно!

- Ще ти се сърдя през целия път до вкъщи, ако не отидеш! – казвам!

- Това вече си го правил – отвръща ми тя и затваря вратата на банята зад себе си.

Час и половина по-късно вече умирам от скука, но не се чувствам готов да изляза от хотела, за това слизам до рецепцията, с намерението да си поръчам рум сервиз.

- Хей приятел, как си? – разпознавам момчето зад плота, Лиса ми разказа, че и е помогнал много. Отбелязвам си наум да му оставим бакшиш на тръгване.

- Привет, Жак! Свеж като камембер! – усмихвам се, а на него му отнема няколко секунди да схване шегата.

- Видях, че сестра ти излезе преди известно време, надявам се че не смята да прави нощно спускане!

- О, Лиса изобщо не е по карането на ски! – уверявам го аз.

- Радвам се! – засмива се. – Алекс? – вдигам поглед към лицето му. – Може ли да ми дадеш номера и?

…

Не мисля, че човек може да умре от глад в рамките на по-малко от два дни и все пак, вече имам около една дузина сценарии какво се случва в кухнята и защо вечерята ми се бави близо час. Най-накрая чувам почукване по вратата.

- Влезте! – казвам и се приготвям да стана от леглото.

Обаче застивам. Защото на вратата, с поднос с храна стои Марко.

Двамата се гледаме известно време, а аз отново се завивам в леглото.

- Може да затвориш вратата, ако искаш – и той го прави, но не се приближава.

- Как си, Алекс? – пита ми той, а аз усещам, че ми се повдига. През последните двадесет и четири часа хората не спряха да ме питат това. Но той има наглостта да се появи, в моята стая, с моята храна, след като ми разби сърцето и да ме пита как съм. Но преди да отворя уста, той ме изпреварва.

- Лиса ми написа съобщение снощи, като любезно ме помоли да не те безпокоя – повдигам вежда при това твърдение. Добра работа, сестра ми! – Обаче, не можех да не дойда –той шумно си поема дъх. Един, два, три пъти. – Не можех да не те видя, преди да си тръгнеш – най-накрая срещам погледа му. Опитвах се да го избегна, откакто влезе, знаейки че неговите очи търсеха моите. – Алекс, тази целувка… - Марко прави крачка към мен. Една-единствена преди отново да погледне. - … беше най-хубавото нещо, което ми се е случвало. Беше вълшебство! И искам, искам да опитам. Не искам това да бъде края!

- Доста драматично – прошепвам и му правя знак да се приближи.

…

Когато Лиса се прибира, в леглото до мен спи русоляво момче.

- Ойй! – изписква тя!

- Ела! – усмихвам и се и посочвам малкото празно място от моята страна.

- Няма място – шепне тя.

- За теб има, винаги!

 

КРАЙ