"На север от сърцето" #5.2 // Авторско

 

#5.1

 Мади

Съжалявам…Прости ми… Никога не би си помислил…Мади…Толкова съжалявам…

Конър, Бък и Зоуи отидоха да погледнат дали Дейвис не се е върнал в апартамента си на последния етаж на пететажната сграда.

Аз съм глупак…

Никога не съм виждала брат ми да плаче. Но той не може да спре да го прави.

Мади, не знаех какво да правя… Мислех, че никога няма да се върнеш

И аз мислех така. Обаче Симон ми липсваше. А тук беше толкова студено и никога не съм се чувствала толкова празна, макар че взех доста свои вещи.

Намерих писмо… не го намерих, всъщност пристигна след седмица… почти не се хранех… спях по няколко часа… всъщност ме уволниха…

- Какво? – това е единственото нещо, което ми идва на ума.

- Това няма никакво значение – той най-сетне ме поглежда в очите. Неговите са огледало на моите. Пълни с тъга. – Върни се – казва.

- Не мога – отговарям и знам, че трябва да му обясня. – Конър се нуждае от мен.

В този момент най-добрият ми приятел нахълтва на задната седалка и тръшва вратата.

- Добре, имаме ли някакви идеи, къде може да е? – пита Зоуи, която се настанява зад мен, а Симон отива да седне до нея. – можем да звъннем на оператора…

- Звънях му милион пъти! – крясва Конър. – Нещо му се е случило, щом…

- Достатъчно – Бъг запалва пикапа и потегляв обратна посока – предлагам да ви оставя някъде на топло и после ще направя още една обиколка-

- Не! – протестираме двамата с Конър.

- Тя е бременна, а той се опита да се самоубие! – натъртва почти-управителят.

Зоуи и Симон опитват да кажат нещо в един глас, но аз се сещам за един разговор, който водих с Дейвис, когато Хелън и изпрати в почивка, след като залях едно момиченце с пепси, докато се опитвах да опакова сандвича и, без домати, с краставици, без моцарела, само с чедър и още хиляда изисвания. Натискам клаксона и Бък отбива и ме поглежда много сърдито, с почервеняло лице.

- Знам къде е Дейвис! Карай към Отър Лейк!

- До там трудно се стига с автомобил, особено след снежна буря, а и не знам докъде е почистен пътя – отвръща шофьора ни, но все пак поема в оказаната посока.

- Дейвис ми каза, че прекарал нощта преди да започне работа в Старбъкс на брега на езерото – никой не спори повече, защото явно аз съм единствената, която знае историята.

Запазвам за себе си факта, че Дейвис ми разказа тази история с своята неслизаща усмивка на лицето. И през сълзи.

На изхода на Анкъридж има разположени почистващи машини с включени сирени. Бък намаля пикапа и, когато се изравнява с тях натиска педала за газта и ние политаме през снежната пустош. Около нас има иглолистна гора и, ако не търсехме Дейвис щях да се насладя на пътуването. В Аляска е ужасно студено, но тя е красавица! Пътят до Отър Лейк е 11 мили и би трябвало да стигнем за половин час, но на нас ни отнема повече от час и Конър е толкова изнервен, че започва да барабани по стъклото.

- Ще престанеш ли? – обръщам се от него. Искам да му кажа, че всичко ще бъде наред. Че вероятно Дейвис се е приютил в някоя рибарска хижа, но не мога да съм сигурна и имам някакво лошо предчувствие.

- Там има някаква кола! – Симон ме спасява и сочи огромна пряспа, в страни от пътя.

- Това е неговата кола – потвърждава Бък. – Но как е стигнала до там? Сякаш е-

- Прелетяла – довършва Конър и в секундата, когато Бък натиска спирачките се изстрелва през вратата. Брат ми и скача след него.

- Това изобщо не ми харесва – констатира Бък и вдига пръст пред лицето си, поглеждайки ни последователно със Зоуи. – Да не сте мръднали оттук! – понечвам да протестирам. – Ако пикапът изгасне, ще стане много, много грозно! – той затръшва вратата и нагазва в снега, който му стига до коляното.

- Случайно да имаш книжка, Зоуи? – прошепвам.

Не ни остава нищо друго освен да чакаме и да се надяваме, че, ако Дейвис е колата си, всъщност е жив.

Защото снежната буря започна преди четири дена.

 

5.2 – край

фИНАЛ - 5.3

 

 

Съспенс, до финала! Остава още малко, докато тази история приключи!

Надявам се да ви харесва!

До скоро!