"На север от сърцето" #5.1 // Авторско

 

Конър

#4

 

Три дни от началото на просто-някаква-си-виелица, снегът продължава да се сипе, а аз приготвям обяда за Зоуи и Мади. Щастлив съм, че най-близките ми хора са с мен в това положение, но същевременно съм ужасен, защото нямам идея колко още ще продължи бурята. Добрата новина е, че аварийното захранване работи и сме включили духалката на максимум, за да не замръзнем и сме се затворили в задната част на заведението, където има четири сепарета.

Преглеждам продуктите и помирисвам доматите. Не стават. Хвърлям ги в кофата, от която се носи кофти миризма. Опаковам я в още един чувал за боклук.

- Хей – обръщам се към приятелката ми, която се мушва при мен и затваря бързо вратата на тоалетната. Изолацията е важна. – Как си?

Хвърлям и преценяващ поглед и виждам, че отново е плакала. Така и не ми сподели какво се случва с нея, само ме увери, че не е толкова страшно. Мислех си, че може да е заради срока с писането, за което я удобриха, но според Зоуи има нещо друго. А и аз не мога да съм напълно откровен с нея. Още не.

- Добре съм, а ти? – подавам и сандвича и грабвам този за сестра ми.

- Мхм, страхотно – тя изважда кенче кола от хладилника с напитките. – Никога не съм си представяла, че ще попадна в снежна буря, някъде из Аляска,  дванадесет дни преди Коледа!

- Дори и в някоя от историите ти? – питам я.

- Моите са щастливи истории, Конър – Мади отваря вратата и махва на Зоуи – нося ти бисквитка – тя подава шоколадово кръгче на сестра ми, която го грабва и захапва.

- Ужасно вкусни са! – Зоуи ми се ухилва с пълна уста, а явно съм разсеян, защото дори не съм забелязал, когато Мади е взела от бисквитите.

- Дали… - подемам, но сестра ми ми прави знак да замълча и Мади се разсмива, за първи път от доста време насам.

- Абсолютно безопасни са, Кон! – натъртва сестра ми. – искаш ли? - поклащам глава и тя подава парченце на приятелката ми.

        Гледам ги и ми става наистина приятно. Разбират се толкова добре и изглеждат така, сякаш се познават от години. Самият аз мога да си кажа много неща със Зоуи, но когато я видях премръзнала в предната част на Събуей, наистина не знаех как да реагирам. Или по-скоро не мислех. Добре, че Хелън овладя ситуацията и ни изпрати в същото помещение, където се намираме и в момента.

- Защо не си в Монтана? – креснах и.

- А ти, защо не си? – тя просто седна на едно от диванчетата. – Коледа е след две седмици, Конър!

- О, просто ме прикрий пред мама и татко, кажи им, че имам работа в университета и-

- Не си се прибирал  от месеци – прекъсна ме тя. – Липсваш им. На мен също.

- Ами, съжалявам – наистина го мислех, обаче си спомних за новогодишното празненство и стиснах ръце в юмруци. – Ще те изпратя до автогарата, най-добре е още сега, защото май идва някаква буря.

- Трябва да ти кажа нещо, Конър – тя се пресегна през масата, за да хване ръцете ми, но аз се изправих на крака. – Става дума за нас с Чейс – Нас. Тази дума срути кулата на търпението ми и избухнах.

- Знаеш ли, защо дойдох в друг щат в края на картата, Зоуи? Питала ли си се някога, защо с Чейс… - произнасям имен.то му гърлено. - … вече не сме приятели? – тя отваря уста, но аз не и давам възможност да се намеси. – Искаш ли да чуеш истината? Цялата глупава, нищожна истинска истина? – сестра ми скръсти ръце през тялото си и кимна с глава. – Ти го обичаш. И това е прекрасно. Не заслужаваш нищо по-малко от човек, който да му пука и да се грижи за теб. Не като Алфред – Зоуи потрепери при споменаването на името на бившия и приятел. – И Чейс е точно такъв. – очите ми пареха. – Мил, грижовен, всеотдаен и това е чудесно! Само че-

- Кон…

- Разбираш ли, Зо, аз също го обичах – примигнах няколко пъти, но сълзите не спираха. – Обичах го, но той избра теб, пред мен – усещах прегръдката на сестра ми и чувах, че и тя плаче.

Стояхме така известно време преди тя да ме пусне и да махне ръцете ми, с които криех лицето си.

- Конър – гласът и беше тих и нежен, като милувка. – Ти си прекрасен! Никога не трябва да се страхуваш да го показваш пред света, независимо кого обичаш! Любовта е за всички! Обаче я разбираме по различен начин и, именно това е най-хубавото!

Говорихме си през смях и сълзи, докато Мади не влетя, защото не смогваше с поръчките. Хелън и Рос бяха отишли да намерят Дейвис.

- Какво искаше да ми кажеш? – попитах сестра ми и тя постави ръка на корема си.

- Исках, първо да кажа на теб. Бременна съм…

- … Конър! Чуваш ли този шум? – Мади щраква с пръсти пред лицето ми и аз се връщам обратно в реалността, където вече трети ден подред се намираме в заведение за бързо хранене без връзка с останалия свят. Минава ми през ума, че вероятно нашите са ужасно притеснени.

- Когато замина, каза ли на някого, Зоуи?

- Определено чувам това! – Мади се втурва към предната част на Събуей и аз се спускам след нея.

Вратата се отваря с трясък и вътре влиза фигура, която вкарва една камара сняг със себе си. Хващам дръжката на метлата готов да браня работното си място и временното ни убежище.

- Бъки? – Мади се втренча в нашия колега, който държи щека и лопата в двете си ръце.

- Добре ли сте? – той ни оглежда, докато сваля калпака от главата си. Ние кимваме и Зоуи също се появява и ми хвърля въпросителен поглед. – О, здравей. Нямам идея коя си, но трябва да взема тези двамата за няколко часа.

- Чакай – махвам към него но той подхвърля щеката на Мади, която навлича дългото си яке. – Какво се случва?

- Снежна буря, хлапе. До вечерта ще възстановят електрозахранването. Обаче ние трябва да намерим Дейвис. Не се е прибрал, Рос и Хелън са го потърсили в дома му, преди да удари бурята. Което ни притеснява. – Бък ни повежда навън, а в главата ми се завръщат още подробности от последните дни.

- Няма ли да ни оберат? – пита Мади.

- Да виждаш някого освен нас, навън? – отвръща и той и ни води до пикапа си. – Мога да те закарам до хотела ти? Къде си отседнала? – обръща се към Зоуи.

- Тя остава с нас! – дъхът ми излиза като бяла мъгла и гърлото ми веднага пресъхва. – Тя ми е сестра. И е бременна.

- Конър! – Зоуи ахва, но Бък просто запалва двигателя. Мади се настанява на мястото до него, а ние сядаме отзаде и закопчаваме предпазните си колани.

- Видах Дейвис, когато идвах, в петък – стреснато се обръщам към нея. – От университета – пояснява и изпускам шумна въздишка. Защото с най-добрият служител за последните две години, водихме интересен разговор, който прерасна в нещо, което не осъзнавах до този момент.

- Направих… - започвам, като Зоуи не отделя очи от мен, но в този момент Бъки набива спирачки и пикапа леко се накланя наляво, преди да спре. Настъпва тишина. И виждаме, че някой маха почти качил се върху предното стъкло.

Дейвис? Едно гласче в главата ми прошепва, обаче кой би скочил пред движеща се кола?

Мади спуска стъклото на прозореца си и потръпвам от студения въздух. На прозореца стои непознато момче, с няколко години по-голямо то мен, което не познавам. Нахлупил е ушанка и се е увил с розов шал, който смъква, за да може да ни огледа.

Поредният откачен американец, мисля си. Само че момичето на предната седалка надава пронизителен писък и изкача от колата.

- Какъв е този? – пита Бък, но ние нямаме отговор. Но перспективата, Мади да бъде отвлечена от случаен непознат, който е признала, изобщо не ми се нрави. За това пет секунди по-късно и тримата сме навън от пикапа. Обаче, тя ни прави знак и Зоуи ме избутва на предната седалка, а те двамата се настаняват до нея.

- Извинявам се- започва момчето, но нервите на Бък са се изчерпали.

- НЯКОЙ МОЖЕ ЛИ ДА МИ ОБЯСНИ ЗАЩО ЗА БОГА СКОЧИ ПРЕД МОЯ ПИКАП???

- Това е Симон – Мади се усмихва, но това не помага на никой от нас и ние продължаваме да ги гледаме в очакване, а Бъки удря главата си във волана. – Спри – тя се протяга и го стисва за рамото. – Конър, Зоуи, това е брат ми – казва, след което се разридава.

- Имаш брат? – питам и въпросът ми остава да виси във въздуха. – По дяволите, забърках голяма каша!

 

 

5.1 – край

 #5.2

 

Здравейте!

Надявам се, да ви харесва тази част!
До скоро!