"На север от сърцето" #4 // Авторско

#3

 

- Ти не разбираш, Конър! – казвам. – Аз, наистина не мога да рисувам.

Единадесет дни след този разговор стоя в двора на университета, стискайки чаша чай и събирам сили да вляза в сградата. Температурата се е вдигнала до – 6◦C, но краката в ботите ми вече са подгизнали, защото продължавам да стоя в прясно намалелия сняг. Просто трябва да влезеш и да обясниш ситуацията. Ще те разберат. Преподавателите правят това. Влиза им в длъжностната характеристика. Само че изобщо не съм убедена.

Когато в онази вечер, Конър се прибра след двойна смяна в Събуей имах два варианта. Да му разкажа всичко или да продължа както бях карала през последните две седмици и половина. Когато го бях попитала, още през първата вечер в новото ни жилище дали има братя и сестри, той каза че е сложно и предпочита да не отваряме тази тема. Аз с радост се съгласих и не му разказах за ужасния рожден ден и за живота ми преди това. Но истината беше, че брат ми ми липсваше ужасно много. Никога не се бяхме разделяли за толкова много време. Почти месец. Дали ме търсеше? Дали се тревожеше? Дали…

- Извинявай – отскочам назад и едва не падам, когато женски глас ме изтръгва от мислите ми. Срещу мен стои красиво момиче, с топли сини очи и права кестенява коса, чиито краища са златно руси и се подават от бялата и шапка с помпон. – Съжалявам, че те стреснах, но се чудех… - оглеждам я и бързо преценявам, че сивото и палто изобщо не е подходящо за климата тук. - ... ами, малко е сложно. Но търся някого, и си мислех, дали някой вътре, надявах се, че ще ми помогнат да го открия.

- О – казах и се усмивам широко – разбира се, ще те разведа вътре! - Аз също трябва да попитам за нещо. – тя също ми се усмихва и аз я дръпвам за ръката и, която е замръзнала. – Идвай, да влизаме! Ще измръзнеш тук!

Още във флаето усещам топлината и позната миризма на боя и стари книги. Цялата триетажна сграда е пропита с нея. Сякаш е истинско творческо ателие. Макар че, нашият графичен дизайн да се случва на таблети. Повеждам момичето по централното стълбище, вземайки стълбите през една. Изпълва ме някаква увереност.

Очаквах Конър да ми се разкрещи или да ми се разсърди, когато му споделих, че изобщо не ме бива в рисуването. Само дето аз бях тази, която крещеше, колко много мрази снега и зимата тук. И, че искам у дома, само дето вече нямам дом. Конър търпеливо ме изслуша, като в продължение на тези няколко часа напусна мястото си до мен само веднъж, отивайки до плота, за да стопли мляко и да ми направи горещ шоколад, който в един момент беше тикнал в ръцете ми. И тогава взе думата.

- Щом рисуването не е твоето нещо, Мади, вероятно и графичният дизайн не е – кимнах и отпих от огромната чаша, с формата на бяла мечка. – Това обяснява, защо ми искаше помощ за някои от проектите до тук. Всъщност за всеки един, ме питаше, в което няма нищо лошо, разбира се. – той хваща ръцете ми и ги стисва лекичко. За кураж. – Обаче - кафявите му очи срещат моите – трябва да намерим твоето нещо, разбираш ли? Аз ще ти помогна, но…

- Конър – прошепнах името му. – Знам кое е моето нещо.

- Това е, страхотно! – той се разсмя и аз също не се сдържах и след толкова сълзи това ми се стори нещо магично. – Е, какво е? – попита ме, дръпвайки ме в прегръдка.

- Писането – отвърнах му. – Добра съм в това да пиша!

Спирам на площадката между втория и третия етаж, защото чувам момичето зад мен, което диша учестено. Лицето и е придобило розов оттенък и тя се спира до мен.

- Съжалявам – казваме и двете в един глас и се разсмиваме. Има хубав смях.

По някакъв начин ми напомня на Конър, който покрива и моите поръчки днес. Всеки следващ ден след разговора ни ме убеждаваше да говоря с ръководителите на обмена, докато най-накрая днес изхвърчах от заведението където карахме смяната си заедно, за да го направя. Той отказваше да ми помага с домашните,  но все пак правеше по някоя промяна, когато заспивах след часове зверене в таблета, създала някакви криви линии. Не поправяше цялата рисунка, само променяше леко сенките и допълваше някоя друга черта. Същевременно неговите рисунки станаха скици, използваше само черно и нюанси на сивото. Докато моите преливаха в цветове.

- Тези картини са невероятни! – момичето до мен се възхищаваше на рамкираните творби на бивши студенти, окачени в коридора към кабинетите на администрацията.

- Рисували са ги, хора, които вече са завършили – отвръщам и и се сещам, че не сме се запознали.Спирам пред кабинета на информация, пред който чакат едно момче и момиче и и подавам ръка. – казвам се Мади.

- Аз съм Зоуи – тя ми се усмихва и ме гледа в очакване.

- Ами, аз ще отида ей там, третата врата, вдясно – тя сякаш иска да попита нещо, но аз и кимвам към опашката. – Ти чакай тук и после ще те заведа да хапнеш и ще ти потърся някакви по- плътни дрехи.

- Благодаря ти, Мади – отвръща ми тя. – Всъщност и ти ли учиш изобразително изкуство?

- Графичен дизайн – надявам се не повече. – махвам и и обръщам гръб.

Можеш да го направиш, Мади. Прошепвам си и почуквам на вратата и жена, някъде малко след петдесетте с дълга, вързана на опашка права, много светла коса ми отваря вратата и ме поканва да вляза.

След половин час излизам и съм ужасно щастлива. Дават ми време до Коледа да им докажа, че съм наистина добра в писането, за да ми отпуснат стипендия по програма за творческо писане до юни.

Зоуи стои до парното и топли ръцете си.

- Успя ли? – питам я.

- Да, а ти? – кимвам утвърдително. – Мисля, да приема предложението ти за обяд, ако все още важи.

- Разбира се, даже в момента съм на смяна в Събуей на около десет минути оттук. Хайде!

По пътя натам Зоуи ми разказва, че за първи път вижда толкова много сняг. Който продължава да вали, докато вървим, вече на парцали. Виждам светещата табела 24H, окачена макар че заведението ни да не работи денонощно, продължава гордо да стои на стената, вдясно от входа.

Една фигура, цялата в черно излиза през вратата и се насочва към нас.

- Здрасти Дейвис! – провиквам се, за да надвикам вятъра, който вее в гърбовете ни. – В почивка ли си? – питам го и рязко си поемам дъх, когато зелените му очи пронизват мен, а след това се насочват и към Зоуи. Той е служител номер едно за последните две години и е страшно чаровен, въпреки черното, с което се облича винаги.

- Почивка? Да, можеш и така да го наречеш – след, което посочва към момичето до мен и към вратата. – Най-добре е да влезеш на топло, сега! – Зоуи ме поглежда, но аз и казвам, че ще вляза след минутка. Дейвис сякаш иска да говори с мен.

- Е, как е днес? – питам го. А той се насочва към колата си, която е ужясно очукана, явно някога е била сребриста.

- Успя ли да говориш с преподавателите? – парира ме с въпрос той. По дяволите, Конър се е разбъбрил.

- Да, дадоха ми срок до Коледа!

- Чудесно, Мади – Дейвис отваря вратата на колата си. – Не го пропилявай! - Какво искаш да кажеш с това?

Но той запалва и тръшва вратата. После бавно сваля стъклото на прозореца и казва тихо, така че трябва да се наведа към колата, за да го чуя.

- Радвам се за теб… - прави пауза. - … и за него също. – след това потегля.

Какво беше това?

Запътвам се към входа на заведението. Вътре има заета само една маса, където Роджър В. пие кафето си всяка сутрин, откакто Събуей е отворил. Конър държи стирката в ръцете си, а маратонките му са нагазили в някаква локва, която прилича на разлято пепси. Зоуи е оставила чантата си на едно сепаре и е втренчила поглед в най-добрият ми приятел.

- Какво, по дяволите правиш тук, Зоуи? – пита Конър и парцала пада тежко на пода.

Преди да успея да осмисля ситуацията Хелън излиза от кухнята и казва с ясен глас, натъртвайки на всяка дума.

- Мади – на щанд, веднага. Конър, покажи заведи клиентката ни отзад. Рос, кафе, до две минути. – къдрокосият блондин кимва и ми прави тъжна физиономия.

Конър и Зоуи изчезват в задната част, където има две маси за персонала и вратата се хлопва зад тях. Заемам мястото си зад бара и в този момент група ученици, пристигат за късна закуска или ранен обяд.

- Чухте ли, полетите в щата са спрени – казва едно от момчетата.

- Хващам се на бас, че утре няма да учим – продължава друго.

- О, вас само това ви интересува – едно момиче скръства ръце пред гърдите си. – Ами, ако спрат доставките на храна? – пита тя.

- Здравейте! Добре дошли, какво ще желаете? – усмихвам им се, но те не ми обръщат никакво внимание.

- Какво толкова, нали Събуей, работи? – отвръща друг от групичката, но момичето се обръща към него и му се разкрещява.

- Това е най-страшната снежна буря, откакто сме родени, аз лично няма да рискувам да остана тук, с вас, така че се прибирам у дома! – тя тръшва вратата, но усещам ужасния вятър, който вилнее навън, дори и само за тези секунди.

След, което тока примигва.

Добре, не се паникьосвай Мади. Ти си в чужд щат, насред нищото. Вън вали ужасен сняг и самолетите не излитат. И може да умреш тук, а брат ти ще се побърка от притеснение. Не е толкова лошо положението. Трагично е.

 

 

Край на четвърта част.

Е, какво мислите, че ще се случи нататък?

#5.1

Очаквам вашите мнения като коментар или на лично съобщение.

До скоро!