"Проклятието" // Måneskin (Eurovison 2021) ∙ Story – Част 5 ФИНАЛ

 

Отварям очи и първото нещо, което фокусирам е Виктория, която ми се усмихва. Обхождам я от горе до долу и пак се връщам към усмивката и. Виктория, която е жива и здрава.

- Ей сега се връщам – прошепва ми, така че само аз да я чуя и се обръща с гръб.

Разтърквам очите си и се оглеждам. Намирам се във флаето, виждам инструментите на групата и китарата на басистката, която е подпряна на един стол до краката ми.

- Донесете и моя триъгълник! – казва Барбара. – Обещавам, че с него не мога да объркам ритъма – обръща се към Етан и подава палките за барабаните.

Какво се случва?

Иска ми се да изкрещя, но времето ми изтича. Томас излиза от кухнята с кексче в ръка.

- Олеле, тези кексчета са божествени-

Затичвам се към стълбището. Виждам Катерина и Виктория, които тъкмо се появяват на площадката на втория етаж и махват на групата долу. Но виждам и блясъка в очите на украинката, която престъпва към другото момиче. Вземам стъпалата по няколко, без да гледам къде стъпвам.

Единствената ми мисъл, е че трябва да стигна до Виктория.

Катерина протяга ръка към басистката и аз изкрещявам името и.

Изблъсквам Виктория към стаите и се озовавам срещу духа.

Ако очите ми можеха да говорят, щяха да крещят онези толкова трудни за произнасяни думи:

- Моля те! – обаче, не мога да кажа нищо, защото нямам останал въздух в дробовете ми.

Катерина ми се усмихва и мога да усетя с цялата си същност, че тази усмивка е искрена. Кимва ми с глава е ме блъска през парапета.

 

Ако не бях дух, вероятно щях да съм умрял. Не разбирам единствено защо трябва да боли толкова. Надигам се, но главата ми се замайва и пак лягам на каменния под.

- Дамиано – писък раздира тишината и звукът се връща.

Чувам гласове, но все още не мога да отворя очи и да се изправя срещу тях.

- Господи, жив е!

- Мамка му! Диша ли?

- Дамиано, отвори очи! – този глас преминава в рев и усещам сълзи, които се стичат по лицето ми. – Моля те, моля те, моля те!

Това е достатъчно.

Виждам разтревожените лица на Томас и Етан и Виктория, която хлипа над мен.

- Добре ли си? – питам я. Тя се хвърля на врата ми и ме прегръща.

- Жив си! - аз също я прегръщам. – Божичко, жив си!

Минават минути или часове, не съм сигурен и ние просто стоим така. Отдъхвам си, защото тя също е добре. Ужасно уплашена, но не е пострадала…

- Дамиано? – Томас се обръща към мен. – Какво си спомняш? Да извикаме ли спешна помощ?

- Аз… - не знам какво да отговоря на този въпрос. Огледах се за останалите, но сме само аз и групата. – Не си спомням какво точно се случи, преди падането. Но съм добре, знам кои сте.

- Вик отиде да донесе китарата ти и ти се втурна да и помогнеш да я намери – Етан ме гледа сериозно, а аз му кимвам в отговор. А момичето, се отлепя от мен, но продължава да държи ръцете ми.

- Ти се спъна и после… - тя подсмърква – падна.

- О – успявам да кажа. Това не съвпада със спомените, които скоростно се завръщат в съзнанието ми.

- Хайде да си тръгнем – казва Виктория и стисва пръстите ми лекичко, за да привлече вниманието ми. Очите ми срещат нейните и си казвам, че сега е момента да прокарам ръка през нейната. Само че, стисвам китката и. – Ела с нас! – предлага ми.

А, аз я пускам, защото това не може да се случва. Отпускам се назад и знам, че мога да потъна в пода, съвсем мъничко, така че дрехите ми да го прикриват. Само, че удрям главата си.

- Мисля, че все пак трябва да извикаме лекар – Етан поглежда към Томас и Виктория.

- Аз, имам нужда малко да остана сам – казвам и се изправям на крака. Затичвам се към стълбището.

- Внимателно! – чувам Томас и все пак се хващам за парапета.

Нахлувам в спалнята на Барбара, а после и в тази на Джион. Но те са празни. После ми хрумва да мина през една стена, но напразно се блъкам в нея. След третия опит, чувам глас зад себе си.

- Мисля че вратата е малко по надясно – обръщам се и зяпвам. Барбара стои на около половин метър от земята и е почти прозрачна.

- Какво се случи? – питам я.

- Ти използва своя шанс. Както и всеки от нас.

- Какво искаш да кажеш?

- О, Дамиано – Джион се появява от стената и минава през мен. Усещам странно трептене, а тялото ми си остава същото, докато неговото е също толкова прозрачно, колкото и на французойката. – Вече няма проклятие, поне за теб. – гледам го невярващо и той се плесва по челото, но ръката му преминава и се появява зад гърба му. – Хм, това можехме ли го преди? – не мога да намеря каквито и да е думи в речника си, защото някакси свързвам парчетата от пъзела, само че това не може да е истина… - Нека Барб да ти го обясни, тя винаги се справя най-добре с тези неща.

- Проклятие има– Само, че то не важи за теб. Онзи миг, който си си пожелал, беше прекъснат, когато спаси Виктория. А, Катерина обърна нещата, като те бутна. И понеже загина ти, всъщност си върна предишното аз – на устните и цъфва щастлива усмивка. – Имаш да живееш живот, Дамиано!

Хващам главата си с ръце.

- Искаш да кажеш, че аз… аз съм човек?

- Да, глупчо – Джион отново минава през мен.

- Ами, Катерина? – поглеждам Барбара, а тя ми се усмихва тъжно.

- Това си беше нейният избор – след, което се завърта и се гмурва към стаята си.

- Чакай! Това означава, че тя няма да може да се освободи!

- Често правим жертви, когато обичаме – Джион прелита над мен и ме оставя сам.

CR

Колената ми се подгъват и сядам на пода. Заплаквам истински за първи път от много, много време и усещам сълзите по кожата си.

Така ме открива Виктория, която просто сяда до мен и ме прегръща.

- Хайде да си лягаме – повежда ме надолу, а аз се оставям да ме води.

- Не мисля, че ще мога да заспя някога, но когато докосвам чаршафите и потъвам в дълбок сън.

Сънувам зелена гора, сред която се разхождам, а слънцето прониква през короните на дърветата.

 

Когато се събуждам, минава обяд и моля Томас и Етан за услуга, докато са на пазар в града. Виктория остава с мен, за да почистим и съберем багажите. Нямам какво да взема, освен онези песни, написани на листи в кабинета ми. Събирам ги на купчинка и затварям вратата на стаята ми.

- Хей, готов ли си? – пита ме момичето, когато излизам във флаето, което е пълно с чанти и куфари. – О, само това ли е? – торбата в ръката ми. Ами китарата?

- Тя е развалена – не искам да я лъжа, но искам да я оставя на Барбара. – Пък и ще станем много басисти – тя се разсмива. – Имаш ли нужда от помощ?

- Не, всичко е прибрано, кексчетата са на масата в кухнята. Дано собственика да ги хареса! Чакаме само момчетата – и в този момент Етан и

Томас се появяват, всеки носейки по две сандъчета с пръст в ръцете си.

- Дамиано, сигурен ли си, че собственичката ще се зарадва на тези цветя? – пита Етан.

- Тези ще цъфнат чак през зимата! – допълва Томас.

- Аз си мислех, че е мъж – басистката се обръща към мен.

- Те са семейство – казвам и вземам багажа от ръцете на Виктория. – Мисля, че таксито ни е отвън.

Групата бързо се организира и започват да изнасят куфарите.

Когато целият, багаж е натоварен, заключвам металната врата и заравям ключа в една от саксиите в градината. Настанявам се до Виктория и колата потегля. Преди да изгубя къщата от поглед ми се струва, че от един прозорец на последния етаж, виждам някакво движение. Но може би е просто вятъра…

- Към следващото приключение! – казва Томас!

- Какво ще кажете за Исландия, никога не сме били там? – пита Етан. – А и Виктория ще ни превежда!
- Аз знам датски!

- Е, не са ли сходни?

- Има само един начин да разберем – включвам се и всички се разсмиваме.

 

 

КРАЙ

 

Здравейте!

Щастлива съм, с тази история, чиито край не бях предвидила от самото начало, както обикновено се случва, когато пиша.

Наистина се надявам да ви е хареса!

Очаквайте още мои творения скоро!